Серия
Скот Харват (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black List, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

51

Мериленд

— Ха! Ха! Виждаш ли? — възкликна Мидълтън, след като прочете втори път имейла. — Казах ти, че Банкс е човекът, когото трябва да следим.

Шрьодер беше впечатлен:

— Как разбра, че Карлтън ще се свърже с него?

— Когато работиш дълго с информация, опознаваш хората — отвърна самодоволно Мидълтън.

— Имейлът е много завоалиран — каза младият мъж, почуквайки с показалец върху екрана. — Сигурен ли си, че Карлтън е авторът?

— Да. — Мидълтън го избута с лакът, улови мишката и с три натискания извади диаграма, проследяваща съобщенията, изпращани от и до виртуалната пощенска кутия. — Имейл адресът е в норвежкия Runbox.com, който хората смятат за непробиваем. Не е използван често, но погледни кореспонденцията — всички получатели са познати на Карлтън.

— Но съобщението до Банкс звучи безсмислено.

— Още много трябва да учиш. Карлтън уговаря среща. Има нещо за Банкс.

Шрьодер се изненада:

— За информацията на Каролайн ли мислиш, че става дума?

— Нямам никаква представа, но каквото и да има, ни трябва.

— Ами ако я има Харват? И той ли ни трябва?

Мидълтън вдигна длан, сякаш да го зашлеви, но се овладя. Чък Бремър отказваше да приеме, че тексаската операция се е провалила, но от отряда му нямаше ни вест, ни кост от дванайсет часа. Беше очевидно какво се е случило — крах. Три пъти Бремър изпраща хора да убият Харват и три пъти операциите се проваляха. Мидълтън направи Бремър на пух и прах и двамата едва не се сбиха в обезопасения му срещу подслушване кабинет в Пентагона.

Шрьодер обаче имаше донякъде право. Ами ако Карлтън наистина се бе свързал с Харват или разполагаше с информация за местонахождението му? И главното — възможно ли беше Карлтън да се е сдобил с информацията на Каролайн Ромеро и с посредничеството на Банкс да разгласи сведенията, за да изчисти името си?

И двата сценария бяха вероятни. Най-голямото предизвикателство за Мидълтън бе да разгадае как ще се срещнат Карлтън и Банкс. Кръвопролитията не бяха неговата стихия. Очевидно не бяха стихия и на Бремър. Незнайно как Харват бе успял да надуши от цял километър отрядите му. Налагаше се този път да използват вътрешни кадри.

— Ако Харват е замесен — отвърна Мидълтън, — аз ще се погрижа. Знаем ли къде е сега Банкс?

Шрьодер кимна и посочи мишката. Шефът му я пусна и той активира друга програма.

— Изглежда е в дома си.

— Добре. Ще изпратя екип от охраната ни да го следи. Наблюдавай с кого се свързва. Искам да ме уведомиш незабавно, щом Карлтън определи място и час за срещата.

Когато Мидълтън се върна в кабинета си, Мартин Винън, шефът на охраната му, вече го чакаше. Дори от другия край на стаята Мидълтън виждаше сините вени под бледата му, почти прозрачна кожа.

Той седна зад бюрото си и се усмихна насила на Винън. Не му хареса, че подчиненият му се е настанил в кабинета му, сякаш си е у дома.

Бледите устни на Винън се извиха в подобие на усмивка, която приличаше по-скоро на озъбване. Тя се стопи, щом Мидълтън посочи вратата, която нарочно бе оставил отворена, и нареди властно:

— Затвори я.

Шефът на охраната се включи в играта по премерване на силите, изгледа го мълчаливо и накрая стана и изпълни нареждането.

Мидълтън забеляза, че Винън не се подпря с ръце на стола, когато стана. Макар и прехвърлил петдесетте, шефът на охраната беше в изрядна форма.

Когато Винън седна отново, Мидълтън го попита:

— Ще се справиш ли, ако ти наредя да проследиш осемдесет и осем годишен старец, без да оплескаш положението?

— Не разбрах въпроса. Питаш ме ще успея ли да проследя старчето, или те интересува дали ще се оплескам?

Мидълтън се усмихна. Този път искрено, макар Винън да му бе напълно безразличен. На бледоликия мъж поне не му липсваше самоуважение.

— И двете.

— Какво по-точно искаш?

Мидълтън извади две папки и му ги подаде. Обясни му, че едната съдържа информация за Томас Банкс, а другата — за Рийд Карлтън. Винън ги запрелиства, докато Мидълтън му обясняваше подробностите.

Когато приключи, погледна шефа на охраната и попита:

— Как ще го запазим в тайна?

— Очевидно ще включим възможно най-малко хора.

— Очевидно. Колко?

Винън пресметна наум:

— Засега четирима. Двама в кола, за да го проследят, ако шофира, и още двама на една пресечка от дома му, ако се движи пеша.

— Не може ли хората в колата да го проследят и пеша?

— Ако обектът повърви известно време и се качи в автомобил, паркиран наблизо, или извика такси, екипът в колата трябва да потегли веднага.

На Мидълтън не му хареса намекът, че не разбира нищо от бизнеса на Винън.

— Добре. Два екипа. Но не повече. И искам да избереш благонадеждни хора.

Винън бе натрупал достатъчно опит да разтълкува какво има предвид Мидълтън под „благонадеждни“.

— Ще се погрижа — отвърна и смени темата: — Ако проследим Банкс до мястото на срещата с Карлтън, какво искаш да…

— Ако? — прекъсна го рязко Мидълтън.

— Когато Банкс и Карлтън се срещнат, къде искаш да ги разпитаме?

Въпросът не изискваше особен размисъл. Нямаше смисъл да изобретяват наново колелото.

— Още ли е на разположение мястото, което щяхте да използвате за Ромеро?

— Разчистихме оборудването, но имаме достъп.

— Тогава го използвайте. — Мидълтън стана, показвайки, че разговорът е приключил. — Ние ще събираме сведения и ще те уведомяваме своевременно.

Винън взе папките и се изправи:

— Последен въпрос.

— Да?

— Ако Скот Харват се появи, какво да правим?

Мидълтън не се замисли нито за миг. Челюстта му видимо изпъкна, когато процеди през стиснати зъби:

— Убийте го на място.