Брад Тор
Черният списък (57)

54

Полковник Чък Бремър постъпи точно както Харват бе предвидил. Забави ход преди знака. Гретхен Кейси също изпълни заръката на Харват и избра най-подходящия момент за сблъсъка.

Събърбъна удари задната броня на автомобила на Бремър точно когато навлезе в кръстовището. Ударът отвори капака на багажника на Бремър и го пораздруса добре, но, похвално, не активира въздушните възглавници на Кейси.

Бремър настъпи спирачките и се закова по средата на шосето.

— Капакът на багажника му се отвори — докладва Кейси. — Той излиза. Не виждам други превозни средства.

— Ясно — каза Харват.

Чу я как отваря своята врата, преброи до пет и активира задния капак. Още преди да се измъкне от багажника, чу крясъците на Бремър:

— Идиот! Сляп ли си? Щеше да ме убиеш!

Когато видя на кого крещи, друга част от анатомията му надделя и тонът му тутакси се промени.

— Добре ли сте? Боже мой! Много съжалявам — каза Кейси. — Кажете ми, че не сте пострадали, моля ви! Не знам какво се случи. Бързах за хокейния мач на дъщеря ми. Телефонът иззвъня и знам, че не бива да се разсейвам, но…

Бремър вдигна ръце.

— Добре съм. Съжалявам, че ви нагрубих. Мисля, че отиваме на един и същи мач. И двамата закъсняваме.

Кейси, която беше застанала до него зад багажника му, се приведе, уж да разгледа пораженията, и не се наложи да вдига поглед. Усети как очите му се приковаха в гърдите й.

— Огънала съм бронята.

— Наистина ли?

— Изглежда зле. Трябва да си разменим телефоните — каза тя и се изправи.

Бремър отмести очи от гърдите към лицето й.

— Имате право. Ще взема химикалка от колата.

Обърна се и замръзна.

— Няма да ти трябва — каза Харват, който бе пропълзял отзад и сега оръжието му сочеше право към лицето на Бремър. — Сложи си ръцете зад гърба.

— Ти ли си това? — прошепна немощно Бремър.

— Ако искаш да видиш още веднъж съпругата и дъщеря си, сложи си ръцете зад гърба. Бързо!

Полковникът се подчини и Кейси извади пластмасови белезници от джоба си и завърза стегнато китките му.

— Боли! — простена той.

— Млъкни! — скастри го Харват и захлопна капака на багажника му, но той се отвори отново.

— Аз ще се погрижа — каза Кейси. — Не бой се. Да действаме!

Харват поведе Бремър към събърбъна, надяна му качулка и го накара да легне по корем в багажника. Завърза му глезените за ръцете и го претърколи на една страна. Кимна на Кейси, която се върна до автомобила на Бремър и с втори комплект белезници закрепи капака на багажника.

Потеглиха към мястото, което бяха избрали предварително, и паркираха достатъчно далеч от шосето, за да не ги забележат. Харват извади нож и сряза въжетата, които пристягаха глезените на Бремър към китките му. Позволи му да си протегне краката, но преди да стане, го предупреди:

— Знаеш кой съм и знаеш на какво съм способен. Прави каквото ти казвам и не ме ядосвай. Сега се изправи.

Бремър го послуша.

— Какво става? — проломоти изпод качулката. — Къде ме водите?

— Скоро ще видиш — отговори Харват и го блъсна. — Върви!

Поведе полковника през гориста местност към върха на нисък хълм. Свали му качулката и Бремър присви очи да свикне със светлината.

— Боже мой! — възкликна, когато забеляза игрището за хокей в далечината. — Какво си решил да направиш?

— Зависи от теб. Погледни натам! Наляво — посочи му Харват. — На стотина метра оттук. Върху скалата.

Полковникът се напрегна да види какво му показва.

— Защо да гледам натам?

Харват вдигна една от радиостанциите, с които Роудс ги бе снабдила, и каза:

— А-Едно!

След секунда галонът с мляко, поставен като мишена, експлодира и разпръсна бели фонтани. Не се чу нито звук от далекобойната пушка със заглушител на Майк Стрибър.

Полковникът потрепери, осъзнал, че Харват е поставил снайперист наблизо.

Харват прибра радиопредавателя в задния си джоб, извади мобилния телефон на Кейси и показа на Бремър три снимки — Патриша Бремър, Моли Бремър в спортен екип и колата, с която бяха дошли за мача.

— Ето как стоят нещата. Ако ме излъжеш, ако дори се усъмня, че ме лъжеш, изваждам радиото и давам команда за два изстрела.

— Не! — възкликна полковникът. — Моля те, недей!

Той продължи, сякаш не го е чул:

— Първият куршум ще полети към трибуните. Ще улучи съпругата ти в главата и ще я убие. Вторият ще порази дъщеря ти и ще я парализира. Ще се погрижа да разбере, че майка й е умряла, а тя е парализирана, защото баща й е поставил своите интереси над семейните.

— Недей… Моля те!

— После ще те разоблича и ще ти осигуря съдебен процес за това, което си направил. Ще бъде шумно дело. Историята ще гръмне с такава сила, че Белият дом и Министерството на отбраната няма да успеят да си прикрият задниците. Няма да имат друг избор, освен да те изпекат жив, за да си спасят кожите. Ще гориш на кладата. А когато процесът приключи и те изпратят в „Левънуърт“ до края на дните ти — ако се разминеш със смъртното наказание, разбира се — ще започнат истинските ти мъки. Ще се погрижа всеки ден в килията ти да е ад. Затворническите сцени в банята, които си гледал по филмите, бледнеят пред това, което ще ти се случи. Обожателите ти ще се редят на опашка пред вратата на килията ти. Току-виж се наложило да си назначиш секретар да ти попълва графика.

— Няма да…

— Няма да… какво? — Харват пристъпи заплашително към него. — Няма да успея да уредя да си платиш за стореното? Пробвай, копеле! Уби мои приятели и едва се сдържам да не те убия. При това не с куршум. Иска ми се да те завлека в някоя забравена от Бога ферма и да те измъчвам месеци наред. Въображението ти е безсилно да нарисува такова чистилище. Аз нямам какво да губя. Ти, от друга страна, имаш всичко. Предлагам ти безценна възможност. Не я пропускай.

По изражението на Бремър личеше, че най-опасният противник, с когото се е сблъсквал, е телбодът. Полковникът беше бюрократ.

Харват не обичаше да използва семейството и децата на противниците си, но понякога това бе най-ефикасният и най-експедитивният метод. Разковничето беше да го разколебае и да го смаже емоционално, за да го извади от равновесие.

— Вече изпрати кого ли не по дирите ми, но не успя да ме спреш. Обмисли ли вече въпроса? Ще убиеш ли съпругата си? Ще осакатиш ли дъщеря си или ще ми съдействаш?

Бремър погледна игрището за хокей на трева и няколко секунди не откъсна очи от него. После се обърна към Харват и кимна бавно.

— Ти ли изпрати екипи да ме убият?

— Да — отговори.

Харват следеше внимателно лицето му, докато задаваше въпросите, чиито отговори знаеше. Искаше да опознае мимиките му, в случай че започне да го лъже.

— Къде се опитаха да ме убият?

Полковникът преглътна.

— В Париж, Испания, Тексас.

— Аз ли бях единствената мишена в Париж?

Бремър сви рамене.

— Ти беше основната мишена.

— Какво означава това?

— Знаехме, че жената ще е с теб и че най-добрата възможност е да те нападнем в апартамента.

— Значи си заповядал да убият и нея?

— Тя беше заплаха. Да.

— Елиминирал си и други хора, с които работех.

— Да.

— Защо?

— Защото — отвърна Бремър — бяхте в списъка.

Харват долови лека промяна в тона му, съчетана с едва доловима гримаса, продължила не повече от щракване на фотоапарат, но все пак видима. Полковникът или лъжеше, или не казваше всичко.

— Какъв списък?

— Нарича се „Черният списък“. Не го съставям аз. Аз поемам хората, след като ги включат в списъка.

Харват провеждаше разпита като акула, плуваща в широки концентрични кръгове около жертвата. Колкото повече информация събираше, толкова по-близо до истината стигаше и затваряше кръга.

Във водата имаше кръв и тази кръв беше на Бремър. Последният му отговор бе лъжа; издайническото трепване се бе появило отново. Харват едва се сдържа да не удари измамника. Понякога обаче да видиш перката на хищника над водата е психологически по-ужасяващо, отколкото да усетиш как те захапва.

— Кой съставя списъка? — попита.

— Не мога да ти отговоря — каза Бремър. — Информацията е строго секретна.

Харват се усмихна.

— Ние с теб сме прекрачили границата на тайните, полковник. Освен това мисля, че се опитваш да ме измамиш, а вече ти обясних какво ще последва в такъв случай. — Извади радиопредавателя и каза: — Не играе по правилата. Елиминирай обектите.

Бремър пристъпи напред.

— Не, не! Ще ти кажа!

Харват вдигна пистолета си и го насочи към главата му. Полковникът отстъпи назад, а Харват вдигна отново радиото и каза:

— Не стреляй по обектите до второ нареждане.

— Съставя го комисия от отделите за национална сигурност. Членовете й са приближени на президента. Участва и главният прокурор.

— Кой включи името ми?

— Обвиниха те в предателство.

— Попитах те друго — каза Харват, забелязал отново издайническото потрепване. — Кой ме включи в списъка?

— Не знам. Не присъствам на срещите. Те са строго секретни. Аз не съм толкова влиятелен. Отговарям само за изпълнението на решенията. Казвам ти истината. Повярвай ми.

— Лъжеш ме и те предупредих какво ще последва. Не забравяй, че си можел да го предотвратиш. — При тези думи Харват вдигна отново радиопредавателя и каза: — Действай. Стреляй, когато си готов.

— Божичко! Не! Не! — примоли се Бремър.

— Доста е нагло да молиш Бог за помощ. Ти самият можеше да ги спасиш, но се отказа. Докато си жив, ще помниш, че са умрели, защото си излъгал.

По страните на Бремър се застинаха сълзи.

— Аз го направих — заекна той. — Аз те включих в списъка. Кажи на снайпериста си да не стреля.

— Защо?

Очите на полковника се бяха разширили от ужас.

— Кажи му да не стреля, за Бога, и ще ти обясня всичко.

— Обясни ми сега.

Бремър не повярва на ушите си. Очите му се застрелкаха ту към Харват, ту към игрището за хокей.

— Крейг Мидълтън — изрече с умолителен тон. — Той е човекът, който настоя да те включа в списъка.

— Не съм го чувал.

— Моля те. Свържи се със снайпериста си. Кажи му да не стреля. Умолявам те. Той ръководи компания, наречена „Адаптив Текнолъджи Сълюшънс“. Той стои зад всичко това. Нямах избор. Моля те, пощади дъщеря ми. Тя не е виновна. Моля те.