Брад Тор
Черният списък (13)

10

Макалън, Тексас се намираше само на девет километра от американско-мексиканската граница, в опасна близост с гангстерския мексикански град Рейноса. Никълъс беше извършвал и кражби, и продажби на информация на най-жестоките мексикански престъпни групировки. Представяше си милиони сценарии, всичките злополучни. Беше взел мерки, в случай че срещата в „Каса де Палмас“ се окаже клопка, за да го примамят отвъд границата, където го очаква злощастен край.

Заради размерите му дори оръжия, предвидени за деца, обикновено бяха прекалено големи и тежки за него, а и стреляха с малокалибрени куршуми, които нямаха достатъчно ударна сила. За да поправи тази несправедливост, Никълъс си беше поръчал снаряжение от най-добрите майстори на оръжие и инженери в света.

Любимият му пистолет беше 45-калибров с миниатюрен приклад и източена цев, за да се намали откатът на оръжието. Въпреки находчивия дизайн той контролираше трудно пистолета и с мъка успяваше да се прицели втори път в мишената. Независимо от това оръжието беше невероятно — мощно и същевременно точно.

Понеже Никълъс никога не се разделяше и с някои други приспособления, да натовари колата му отне доста време. Ако не успееше да се върне в ранчото, ако се наложеше да бяга или ако се случеха милион неприятности, искаше да е готов. От най-крехка възраст беше научил, че няма кой да се погрижи за него и той е длъжен да се грижи за себе си. За да оцелее, трябваше да обмисля всичко и да бъде възможно най-подготвен. Проблемът обаче бе, че никой не може да е подготвен за всичко.

Никълъс обаче не беше дошъл чак дотук, за да позволи съмненията да ги парализират. Беше дошъл да върне услуга.

Щом натовари цялото си оборудване, той остави кучетата да потичат няколко минути и им нареди да влязат в колата. Затвори задния капак и се качи отпред.

Белоопашат сокол се рееше в небето, когато той прекоси ранчото с колата и се насочи по шосето на юг към Макалън.

Охранителният екип на Найт нямаше да му откаже помощ, но Никълъс реши да не се възползва от услугите му. Въпросът беше личен. Винаги се стараеше да не въвлича странични хора в делата си. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.

Каролайн не го беше помолила изрично да дойде сам, но съобщението й звучеше недвусмислено. Тя беше в беда и не искаше друг да разбира, че се е свързала с него. Разбираше я. Все пак имаше кучетата си и няколко скрити коза за всеки случай.

Докато караше, го налегнаха противоречиви чувства. Тревога, естествено. Винаги я усещаше, когато напускаше познатите територии. И вълнение. Отдавна не беше виждал Каролайн. Тя беше не само изключително умна, но и красива, и както преди онази хакерска конференция преди години, той се преоблича няколко пъти, докато реши какво да сложи за срещата.

Знаеше, че усилията му са нелепи. Връзката им никога не прерасна в нещо повече от приятелство, но все пак тя значеше много за него и той искаше да изглежда добре. Обзет от внезапен порив, дори си обръсна брадата с надеждата, че с нея ще свали и няколко години от лицето си. Каква ирония, че душа, сполетяна от толкова окаяна участ и получила толкова жестоки удари от живота, продължава да таи надежди! Тревогите му трогваха до сълзи най-близките му.

Никълъс обаче не беше наивник. Знаеше как го възприема светът. Разбираше, че романтични афери не са му отредени. И постепенно започна да се примирява, че ще прекара живота си сам. Това го подтикна да цени още повече малцината приятели, които имаше. Изигра и съществена роля в решението да откликне на молбата за помощ на Каролайн.

Мислите му се върнаха към предстоящата задача, когато макалънските предградия смениха пасторалните пейзажи на Южен Тексас.

Столетният Макалън беше един от най-бързо развиващите се градове в САЩ. Разцветът му се дължеше до голяма степен на Северноамериканското споразумение за свободна търговия и на икономическата спогодба „Макиладора“, позволяваща на мексиканските заводи да внасят суровини без такси и да изнасят произведените продукти обратно в САЩ. Макалън беше преуспяващ град, обслужващ интересите и на американци, и на мексиканци. Благодарение на международната търговия и здравеопазването, както и на трафика на наркотици и хора, мнозина в долината на Рио Гранде трупаха внушителни състояния.

И на всеки преуспял бизнесмен в пограничните южнотексаски градове се падаха по хиляда, готови на всичко, за да забогатеят. Точно за тази категория хора Никълъс си отваряше очите, докато се движеше по улиците на Макалън.

Една от най-често срещаните схеми за бързо забогатяване в Мексико бяха похищенията и заразата вече бе плъзнала в южните американски щати. Отвличането на жертви за откуп беше изключително доходоносно начинание, но сега на мода бяха така наречените „експресни“ похищения. Експресните похищения бяха разновидност на уличните обири. Похитителите първо изпразваха портфейла на жертвата, после я принуждаваха да изтегли от банкомат максималната сума, разрешена от банката. След това или освобождаваха жертвата, или я задържаха до другия ден за още едно теглене. Никълъс не искаше да попада в лапите на изобретателните похитители.

Щом движението се забавеше или се наложеше да изчака на кръстовище, той гледаше да спре така, че да вижда задните гуми на колата пред него. Така си осигуряваше достатъчно разстояние да заобиколи колата, ако понечат да го блъснат.

Знаеше, че крадците на автомобили организират леки „инциденти“, за да отмъкват скъпи коли направо от улицата, и следеше зорко движението не само отпред, но и отстрани, и до юкона.

Край южната главна улица се редяха старомодни улични лампи и едноетажни магазини, построени сякаш през петдесетте, с табели на испански и английски. Под ъгъл до тесните бетонни тротоари бяха паркирани пикапи, миниванове и евтини американски седани, редом с лъскави беемвета, поршета и мерцедеси. Контрастът се набиваше на очи.

Да преминеш от южната главна улица на северната означаваше буквално да смениш платното. Вместо едноетажни магазини от двете страни на северната главна улица се възправяха великолепни палми. Имаше малък зелен площад, наречен „Арчър Парк“, а от другата му страна се намираше хотел „Каса де Палмас“.

Никълъс подкара бавно край хотела, оглеждайки внимателно всичко, включително съседния паркинг.

Устройството върху облегалката за ръце до него избръмча и на екрана му се изписа „Безжичната интернет връзка на «Каса де Палмас»“. Никълъс се усмихна и продължи напред, запознавайки се с квартала и различните маршрути за отстъпление.

След половин час сви в обществения паркинг на Макалън и откри място с изглед към Арчър Парк и „Каса де Палма“. Време беше да се залови с това, което умее най-добре.