Серия
Скот Харват (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black List, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

63

Вирджиния

Карлтън не развърза Мартин Винън и го разпита в банята.

Сапунът на връв беше нанесъл толкова удари по лицето и главата на бледия белокос мъж, че той бе заприличал на Човека-слон. Когато говореше, едва го разбираха. Устните и едното му око бяха подути. Зъбите му се клатеха. От устата, носа и едното му ухо течеше кръв.

Побоят беше много ефикасен, но в крайна сметка го бе сломила водата. Малцина биха издържали. Водата пораждаше примитивна, животинска паника дори у истински храбреци. Накратко, Винън не искаше да преживява отново това изпитание. За нищо на света.

След като завъртя два фитила от тоалетна хартия и ги пъхна в ноздрите му, Карлтън започна да го разпитва. Банкс стоеше в коридора с нагорещената ютия.

Винън не знаеше много. Той беше просто главорез. Предостави им обаче едно жизненоважно сведение — имената на хората, за които работи. И Карлтън, и Банкс бяха чували за АТС и Крейг Мидълтън, но никога не се бяха срещали с него.

Един от десетките въпроси, на които Винън не успя да отговори, бе кой е избил охранителния екип на Карлтън и се е опитал да опожари къщата му до основи заедно с него. Винън се кълнеше, че не е той и не знае нищо. Той му повярва.

Повярва му и когато каза, че няма представа кой е избил агентите от „Карлтън Груп“. Призна, че навремето е бил военен, но в момента отговарял само за охраната в АТС.

Карлтън задаваше въпрос след въпрос, но Винън се оказа безполезен. Беше в пълно неведение с какви проекти се занимава компанията и защо Мидълтън е осъдил на смърт Карлтън и хората му.

Реши да се задоволи с малкото, което успя да научи и с негова помощ да се опита да разбере повече. Накара го още веднъж да му опише злополучната операция, при която го бяха похитили.

Докато разказваше, Карлтън изведнъж го прекъсна и попита:

— Колко души каза, че сте очаквали да бъдем?

— Трима — отвърна Винън.

— Но ние сме само двама.

Белокосият мъж кимна.

— Мидълтън смяташе, че е възможно да сте установили контакт с трети.

— С кого?

Винън замълча, мъчейки се да си спомни името, и накрая отговори:

— Харват. Скот Харват. Бивш „тюлен“. Мидълтън нареди да го убием, ако се появи.

Карлтън не вярваше на ушите си. Цяла седмица бе скърбил за Харват. Мислеше, че е мъртъв. Не искаше да си позволява дори капчица надежда, за да не се разочарова. Това обаче бе първата добра новина, която чуваше от началото на покушението, и сърцето му подскочи, макар да положи усилие да се овладее.

— Харват е жив?

Белокосият кимна.

— Според Мидълтън е жив и изключително опасен. Не знам повече.

— И Мидълтън смяташе, че може да дойде на срещата във Вашингтон?

Винън кимна.

Карлтън излезе от банята, отиде в кухнята и махна на Банкс да го последва.

— Добра новина наистина — каза възрастният мъж.

— Трябва ми компютър — отвърна Карлтън. — Веднага. Имаш ли лаптоп?

Банкс поклати глава.

— Нямам тук. Да стоиш извън радара означава да ползваш възможно най-малко електроника.

Карлтън отдръпна завесите над мивката и погледна към главната къща.

— А хазяите ти? Доста е тъмно там.

— Не са в града.

— Сигурно имат компютър и интернет връзка, нали?

Банкс сви рамене.

— Вероятно. Струва си да проверим.

Карлтън не си направи труда да отговори. Беше преполовил пътя до вратата, когато Банкс му подвикна. Карлтън се обърна и той му подхвърли ключодържател.

— Един от тези отваря задната врата. Кабинетът на госпожата е под стълбището. Ако има компютър, сигурно ще е там.

Трябваше да се досети, че Томи Банкс се е сдобил с ключ за къщата на хазяите и се е запознал с разположението на дома им. Все още не бе срещал по-добър агент от него.

Спусна се по стъпалата, излезе от плевнята и тръгна през моравата към къщата.

Пробва четири ключа, преди да улучи точния и да успее да отвори вратата. Беше благодарен за съвета да провери под стълбището, защото навярно нямаше да се сети да търси компютър там. А той, естествено, беше там.

Придърпа стола пред бюрото, вмъкна се в тясната ниша и седна. Беше стар модел „Дел“ с интернет връзка през телефона. Карлтън го включи и отвори уеб браузъра.

Укори се мислено, че е оставил устройството „Айрън Кий“ в плевнята. Макар да не бе съвършено, то наистина помагаше да се скрие IP адресът и местоположението. Имаше и други начини обаче, и Карлтън отдели няколко минути да прикрие следите си, преди да отвори сайта за запознанства, който с Харват бяха избрали като средство за комуникация в критични случаи.

Активира обявата си и затаи дъх. Проклетата страница се зареждаше сякаш цяла вечност, но най-сетне се отвори и сред множеството отговори беше съобщението на Харват. Карлтън пое дълбоко дъх и стовари радостно юмрук по бюрото, събаряйки таблото за бележки зад него.

Бързо го окачи отново на стената и активира иконата за „частен разговор“. Остави на Харват кодирано съобщение, подбирайки изрази, подсказващи, че автор на отговора наистина е той, при това по своя воля, а не принуден от някого, опрял пистолет в главата му. Накрая написа номера на последния си чист мобилен телефон.

Изключи сайта за запознанства и компютъра и излезе от миниатюрния кабинет под стълбището.

Върна се в плевнята, извади телефона от багажника на събърбъна и го включи. Сега му оставаше само да чака.