Брад Тор
Черният списък (50)

47

Северна Каролина

Полетът до Северна Каролина щеше да се окаже или много добра, или много лоша идея.

Когато Майк идваше да се срещне с клиенти във Форт Браг, винаги се приземяваше на летището в Муър Каунти. Служителите се държаха дружелюбно и не задаваха много въпроси. Нямаше и диспечерска кула — съвършеното летище на крачка от основното контратерористично звено на САЩ.

Първа оперативна дивизия на специалните сили — „Делта“ или „Делта Форс“, както я наричаха още, или просто „Частта“ за членовете й, се помещаваше в покрайнините на Браг зад високи ограждения и редици телени мрежи със заострени върхове. Там, „зад оградата“, както наричаха щабквартирата на „Делта Форс“, се обучаваха най-елитните воини на планетата.

Подготвяха ги за широк спектър от тайни операции — освобождаване на заложници, контратероризъм, възпрепятстване на подривна дейност, удари във враждебни, забранени или политически деликатни територии. Заради тях Харват се безпокоеше да не би появата му в Северна Каролина да се окаже гибелна идея. Ако полковник Чък Бремър използваше действащ военен персонал за ударните си отряди, те вероятно бяха свързани по един или друг начин с Частта.

Но имаше нещо друго, свързано с Частта, заради което бе рискувал да дойде. Несвикнали да се задоволяват с постигнатото и винаги търсещи нови начини да се усъвършенстват, да станат по-смъртоносни и по-ефикасни, преди няколко години в „Делта Форс“ си бяха задали един напорист и напредничав въпрос — „Защо да не обучим и да не използваме жени?“.

Идеята беше изключително добра. Жените привличаха по-малко внимание от мъжете и когато го привличаха, то бе от съвсем различен характер. Успяваха да се внедрят там, където не допускат мъже, и се разминаваха безнаказано за простъпки, непростими за мъжете. Жена, обучена да влезе с взлом в дома ти и да те застреля в главата, да ти щракне белезници или да те натика в багажник, беше последното, което повечето лоши момчета очакваха.

С одобрението на командването на специалните сили няколко оперативни кадри на „Делта Форс“ се бяха съгласили да започнат да издирват подходящи кандидатки за новия женски екип, наречен „Проект Атина“.

Търсели интелигентни и самоуверени жени, които да умеят да се вписват в чужди култури. От тях се изисквало да бъдат атлетични и амбициозни, да мразят да губят, да са издръжливи психически и да притежават силна воля за победа. Успехът трябвало да е заложен в тяхното ДНК. Трябвало да бъдат и привлекателни.

Хората реагират спрямо околните в зависимост от външния им вид. Подбрали за „Проект Атина“ красиви жени и мъжете били готови на всичко, за да спечелят благоразположението им. Предоставяли им възможности и информация, за каквито колегите им от мъжки пол дори не смеели да мечтаят. Разчитали на доказаното правило, че повечето мъже са склонни да подценяват и да се държат неразумно в присъствието на привлекателни жени.

Издирвайки потенциални кандидатки, скаутите на „Делта Форс“ посещавали атлетически състезания за жени — по триатлон, зимни и летни спортове — университетските игри и комплексите за олимпийска подготовка. Използвали и редица подставени компании. Именно една от тях се канеше да посети Харват.

След като уреди да заредят самолета с гориво, Майк Стрибър помоли за разрешение да ползва колата за редовни клиенти на летището — бял „Шевролет“ ван и с Харват потеглиха към града.

— Доста дълго пътуване за един маникюр — констатира Майк, когато Харват извади зигзауера от тайния джоб на раницата и го пъхна в колана на джинсите си. — Анджела добре ще ме подреди.

Харват бе решил да се насочат насам около половин час след като отлетяха и Майк бе променил курса. Нямаше начин да разбере дали Райли Търнър е била сред мишените в Париж, или е станала косвена жертва на удара срещу него. Кадри на „Проект Атина“ работеха понякога за „Карлтън Груп“, но не бяха персонал на Стареца. Наемаше ги само в случай на нужда. Групата им беше толкова секретна, че Харват разполагаше само с имейлите им, заключени в лаптопа му във Вирджиния. Това означаваше, че е невъзможно не само да ги уведоми какво се е случило с Тайли, но и да ги предупреди за „Черния списък“.

Козметичният салон се намираше в търговска сграда недалеч от центъра на Файетвил. Собственост на съпругата на пенсиониран кадър на Частта, той бе един от първите, използвани като тайна агенция за подбор на кадри, след като „Проект Атина“ бе разширил търсенето си отвъд рамките на военните. Освен че многообещаващи местни кандидатки посещаваха салона, той служеше на програмата като място, където да уреждат поверителни въпроси извън базата. Никой не би се усъмнил в жените, които влизаха и излизаха от салона, отворен седем дни седмично.

Харват посочи на Стрибър къде да паркира и му обясни за какво да следи зорко. Нахлупи ниско над челото си една от бейзболните шапки на Майк, излезе от вана, прекоси паркинга и влезе в салона.

Беше препълнено. Всички кабинки бяха заети, както и всички столове в чакалнята. Дан Макгрийви и съпругата му очевидно преуспяваха.

— Имате ли час? — попита го жената на рецепцията.

— Всъщност искам да говоря с Дан. Тук ли е?

Момичето вдигна слушалката на телефона и натисна бутон за вътрешна линия.

— За кого да предам?

— Кажете му, че общ приятел от чужбина ми е предложил да намина да се запознаем.

Младата жена очевидно знаеше достатъчно за кариерата на Макгрийви, защото се задоволи с отговора му. Не беше необичайно агентите да препоръчват на колегите си да потърсят техен приятел, ако попаднат в града му. Харват вероятно не беше първият мъж в салона, представил се загадъчно на рецепционистката.

Макар да не ги виждаше, знаеше, че в салона има охранителни камери, и се стараеше никоя да не улови лицето му. Извърна се с гръб към младата жена и се облегна на плота на рецепцията, преструвайки се, че гледа през стъклената витрина на чакалнята.

Момичето предаде съобщението му и каза:

— Ще дойде веднага.

Харват й благодари и се отдръпна да направи място на клиентката, дошла да си плати сметката. След малко се появи и Дан Макгрийви.

Беше набит мъж, наближаващ петдесетте, с няколко сантиметра по-нисък от Харват и с вдлъбната брадичка. Русата му коса сивееше край слепоочията. Още щом го зърна, Харват забеляза, че е подозрителен.

— Какво обичате? — попита Макгрийви.

Не беше много типичен поздрав за приятел на приятел, отбил се да си побъбрят.

— Здрасти, Дан — отвърна Харват и протегна ръка. — Кевин Кърк.

Мъжът се здрависа с него, но съвсем кратко.

— Какво обичате? — повтори.

— Общ приятел предложи да намина да те видя, когато съм в града.

— Кой приятел?

— Може ли да поговорим на по-усамотено място?

Беше очевидно, че Макгрийви не обича неканените гости.

— Първо ми кажи името на приятеля.

Харват го погледна в очите и отговори:

— Търнър. Райли Търнър.

Едва забележима издайническа сянка пробяга по лицето му.

— Не съм го чувал.

— Не е той, а тя, но виждам, че го знаеш. Слушай, ще ти кажа нещо, което ще те заинтересува. Дай ми пет минути.

Макгрийви посочи с палец през рамо към дъното на салона.

— Ще говорим в кабинета ми. И нямаш пет минути, а три.