Колин Фалконър
Разпъната от тайни (72)

72.

„Хампстед Хийт“

Карлтън спря в пустата улица до „Хийт“. Поседя в колата дълго време, после излезе и отвори багажника. Всичко, от което имаше нужда, бе там и той се зае за работа. Свърза един маркуч с ауспуха, прекара го през задния прозорец. Запечата дупката над стъклото с тиксо и отново седна зад волана.

Подходяща нощ за такова нещо, както се казва. Пълната луна прозираше през тъмните облаци, светло петно в мастиленочерното небе. Странно, никога досега не бе забелязвал луната. За него нощта в Лондон беше светлините на моста „Уестминстър“ и на „Пикадили“. В последните години не обръщаше внимание на природата и ритмите й.

Спомни си, че като дете често гледаше луната от прозореца на спалнята си. „Като пораснем, преставаме да се впечатляваме от звездите и магията на нощното небе“ — помисли си той. Сега трудно можеше да си се представи като дете. Малкото момче не беше подозирало, че някога може да се сблъска с такива неща.

„Как успях да се забъркам в тази каша? Защо не помислих? Разбира се, човек не мисли, когато прави такива неща, нали затова се наричат «необмислени». Всички си имаме недостатъци, които ни тласкат към гибел; някои успяват да им устоят, други — не. Навремето се мислех за нещо повече от тези отрепки, които виждаме всеки ден по улиците, но в крайна сметка се оказва, че разликата между нас не е толкова голяма. Техните пороци са причина за отчаянието им, както моята страст доведе до моето.

Мислех си, че ако веднъж задоволя тъмната си половина, тя ще се насити, но само се заблуждавах. По-късно опитвах да се убедя, че държа всичко в ръцете си, ще мога да прекъсна, когато реша. Само че се лъжех. Аз бях пристрастен към извратените си удоволствия като наркоман. Не можех да се откажа. Човек знае, че ще пострада, но някак си е сигурен, че няма да е точно днес.

И аз се справях добре. Четири години се преструвах, че съм богат, самоуверен, безгрешен; някак си не ми беше трудно да се преструвам, че бракът ми е щастлив.

Кимбърли. Моя Ким. Най-големият ми грях беше, че те обичах, а не исках никой да разбере за това. Така щях да покажа истинското си лице пред света. Всички други злини дойдоха от това предателство.“

Той постави запечатания бял плик върху таблото и запали двигателя. Немската машина забръмча тихо, от радиото се носеха нежните звуци на едно произведение от Шопен. Казват, че да умреш така, било напълно безболезнено, че просто заспиваш. Така поне щеше да си спести любопитството на жълтата преса. Репортерите нямаше да го преследват до гробищата. Сега най-после щеше да намери покой в лоното на ада.

Въпреки че точно там можеше отново да се срещне с тези негодници от вестниците, там, в казана.

Даяна. Обичах те повече от всичко на света. Никога не го показвах, никога не ти дадох да го разбереш. Любовта ми към теб бе чиста, невинна, само към теб бях способен на това чувство. Ти се прости с живота, без да разбереш колко държа на теб, без да разбереш как съм те предал.

Утре хора, които не познавам, ще ме съдят. Питам се дали написаното в това писмо ще успее не само да оправдае невинните, а и да обясни моите постъпки пред онези, които съм обичал.

Предполагам, че така или иначе няма да разбера.

„Никога не се заблуждавайте, че знаете всичко за едно човешко сърце.“

Хенри Джеймс