Колин Фалконър
Разпъната от тайни (47)

47.

— Не си могла да направиш нищо — успокои я Милс.

— Чувствам се като пълна идиотка.

— Виж, по-добре, че не си го познала. Нямаше начин да го заловите сами.

— Сигурно е бил много сигурен в себе си, за да ми играе такава сценка.

— Който рискува, печели.

— Имал е късмет. Сигурно тъкмо се е прибирал, когато ни е видял.

— Откъде е разбрал, че сме полицаи? — недоумяваше Ник.

— Колко чернокожи с костюми и вратовръзки си виждал в онези коптори? — попита Милс. — Пък и Мадлен не е изглеждала много обичайно с това сако и сивата си пола.

— О, извинявай. Следващия път ще ида с врязан в задника минижуп и кожено яке.

Милс се ухили.

— Нямам нищо против.

Кроуфорд поклати глава.

— Въпреки всичко сигурно е голям куражлия, за да ни последва и да разпитва Мадлен по такъв начин почти до самия апартамент на Юл.

Последва дълго мълчание. Независимо какво казваше Милс, Фокс знаеше какво си мислят всички: Хатън я беше направил за смях.

— За арестуването на този тип ще ни е нужен специално обучен боен отряд — настоя Милс. — Според мен направо си имала късмет, че не си го познала.

Това се казва кураж, помисли си Фокс. Хатън ги беше забелязал да влизат в сградата и бе решил да ги последва. Да провери. Колко близо бяха стояли, толкова близо, че можеше да види малката бенка на брадичката му, почти незабележимия белег под дясното му ухо. И след като се беше уверил, че са такива, за каквито ги мислеше, бе изчезнал без следа, сякаш съвсем случайно са се засекли в асансьора. Който рискува, печели, вярно е.

— Това, което ме тревожи, е защо още стои в Лондон — изказа мислите си Милс. — Не може вечно да се крие, независимо колко е способен.

— Сигурно си има причина — съгласи се Ник.

Милс вдигна рамене.

— Първо ще вземем заповед за обиск на апартамента, а после ще поговорим с този Дейвид Юл, да видим какво ще каже, като му предявим обвиненията за съучастничество на избягал престъпник. И да пуснем тази снимка по медиите. Може да бяга бързо, но не може да се скрие.

Фокс се съмняваше, че е прав. С подготовката, която бе получил в САС, Хатън можеше както да бяга, така и да се крие колкото си поиска.

 

 

Полицейски участък „Фулам роуд“

Дейвид Юл прие новината за арестуването си съвсем спокойно. Взе официалните предупреждения на сериозно и отказа да говори без присъствието на адвокат.

Не изглеждаше никак уплашен. В армията бе преминал подготовка за издържане на разпити, включително при продължително лишаване от сън и физическо насилие. Да седи в топлото помещение за разпити в компанията на адвокат и с чашка кафе пред себе си беше истински лукс за него.

Претърсването на апартамента му не даде резултат.

Юл изглеждаше удивен от действията им:

— Добре, Боб Хатън преспа у нас. И какво от това?

— Тази сутрин го отрекохте — напомни му Фокс. — Твърдяхте, че не сте го виждали от години.

— Да, излъгах. Трябваше ми малко време да размисля.

Милс опря лакти на масата, наведе се напред:

— Знаехте ли, че го издирваме за убийството на Денис Торп?

— Не, преди да ми кажете. Той просто се появи и каза, че има неприятности. Приятели сме. Съгласих се да му помогна, не съм го питал за подробности. Не исках да знам.

— Кога стана това?

— Вчера.

— По кое време вчера?

— Следобед. Не знам точно, не нося часовник.

— Каза ли колко време възнамерява да остане у вас?

— Не съм се интересувал.

— Не сте се интересували.

— Както вече споменах, приятели сме.

— И остана у вас цяла нощ.

Хатън кимна.

— За какво разговаряхте?

— За екзистенциализма. За френска поезия от седемнайсети век. За икономическото положение в страните от Третия свят.

Милс усети иронията, но не се хвана.

— Каза ли ви защо е напуснал апартамента си в Тотнъм?

— Не.

— Не попитахте ли?

— Каза, че имал неприятности. За стотен път повтарям, не ме интересуваше. Ако ми беше казал, щях да му стана съучастник. Нали така?

Милс се замисли над думите му, после продължи:

— По кое време напусна апартамента ви тази сутрин?

— Като се събудих, вече го нямаше.

— И си е взел всички вещи?

— Да. Нали ви казах, че няма да откриете нищо негово в апартамента ми. Надявам се да сте го оставили, както си беше.

— Май ни предизвиквате да се върнем и да изхвърлим всичко на пода — намеси се Фокс.

Юл се обърна гневно към адвоката си:

— Разрешено ли й е да ми говори такива неща?

Адвокатът само се усмихна.

— За последно е бил забелязан да напуска апартамента си в Тотнъм със зелена брезентова торба. Носеше ли я, когато дойде при вас?

— Не помня.

— Очаквахте ли да се върне тази сутрин?

— Не. Както казах, когато станах, вече го нямаше.

— Сигурен ли сте?

Юл се досети. Усмихна се злобно:

— Защо? Да не сте го срещнали, като идвахте?

— Очаквахте ли да се върне? — повтори Милс.

Юл погледна Фокс и се усмихна:

— Май наистина ви е направил за смях, а, момчета?

Милс продължи да настоява:

— Носеше ли торбата, когато дойде у вас?

— Да не мислите, че човек като него ще си зареже нещата при мен? Той беше в Полка, за бога. Сигурно ги е скрил някъде. Може да има тайни квартири из цял Лондон. Той е специалист по Б и Д.

— Какво е Б и Д?

— Бягства и диверсия. Ама вие толкова ли сте тъпи?

— Къде да го открием, господин Юл?

Юл се ухили победоносно. Знаеше, че не могат да му направят нищо. Скръсти ръце и се облегна назад.

— Казах ви всичко, което знам. Начукайте си го, ченгета. Има ли още кафе?

 

 

„Риджънт стрийт“

Тротоарите бяха претъпкани с туристи, „Хамлис“ и „Дисни стор“ въртяха големи обороти. Двуетажни автобуси и таксита, пленници на задръстването, бълваха отровни изпарения.

Карлтън трепереше от напрежение зад волана на беемвето си. Меките кожени седалки, климатичната инсталация, музиката на Моцарт, която звучеше по радиоуредбата „Блаупункт“, създаваха нещо като райско кътче, изолирано от жегата и вонята на града.

Той стисна меката обшивка на кормилото; ето го тук, затворник на собствените си терзания; тълпата и колите сякаш не съществуваха за него, мислеше единствено за болката си, като маратонец, тичащ под овациите на публиката, чиято единствена мисъл е дали краката му ще издържат до финала. Целият му живот се крепеше на една нишка и всеки момент можеше да рухне. Отдавна бе загубил контрол върху ситуацията, като фокусник, който жонглира с прекалено много топки и знае, че ако включи още някоя, ще започне да ги изпуска. Въпреки това той продължаваше да взима нови и нови топки, съзнавайки, че е обречен на освиркване, че сложният му номер върви към провал.

Той погледна огледалото за обратно виждане, почти подскочи от уплаха от собственото си отражение. Пред него стоеше напълно непознат човек — избръснатият, изтупан политик с безупречни маниери, който го преследваше навсякъде. Един измамен образ: той виждаше какво се крие зад тази маска. Този постоянен спътник не му бе приятел, по-скоро му беше колега, човек, с когото е бил принуден да работи толкова много години. Въпреки че никога не го бе харесвал, той го разбираше, знаеше стремежите и слабостите му. Обаче вече откриваше непознати досега черти на този безскрупулен непознат, черти, които го ужасяваха. Сега, когато денят на равносметката приближаваше, той искаше да се дистанцира от този подъл престъпник, който го наблюдаваше от огледалото.

Прекалено късно. Той се замисли за всичко, което бе поставил на карта: кариерата си, брака си, финансовата си сигурност, може би дори свободата си. Опасността го дебнеше отвсякъде, вече не знаеше накъде да се обърне, за да я посрещне.

Лъжите, които бе наговорил на полицията, щяха да притъпят вниманието им за съвсем кратко време. Така не беше постигнал нищо, само отсрочка на съдбовния момент; още няколко скъпоценни дни, през които да си мисли, че води нормален живот. Последно желание преди екзекуцията си.

Може би беше чиста лудост, но той все още тайно се надяваше, че обстоятелствата могат да се стекат така, че да се спаси, да избегне съдбата си.

Той стигна до кръстовището при Риджънтс парк, знаеше, че трябва да завие надясно към „Бейкър стрийт“, но вместо това продължи към Килбърн. Чиста лудост.

Нищо не можеше да направи, нещо в дълбините на подсъзнанието му го караше да се върне, да се докосне отново до тези спомени, топлата плът, съвършения декор, разпънатите крайници; простряното тяло във въображението му изведнъж му се стори невероятно реално.

 

 

Килбърн

Той остави колата и се запъти уверено към реставрираните къщи от началото на века. Вечерта бе влажна и под мишниците му се образуваха мокри петна. Той спря пред невзрачната врата, пред входа към рая на съкровените си, сатанински страсти, гробницата на мечтите си. Натисна звънеца; едва си поемаше дъх, сърцето му туптеше лудо.

Съзнанието му се беше замъглило. Мислите преминаваха като сенки през мозъка му, страстта затъпяваше сетивата му и му носеше успокоение. Отчаяните възражения на разума не го интересуваха.

Видеокамерата на системата за сигурност го огледа със студеното си, безстрастно око; после вратата изщрака.

Той влезе в приемната.

— Добър вечер, господин Смит — поздрави го с усмивка една жена с черен кожен клин. — Отдавна не сте ни посещавали. Какво ще желаете тази вечер?

 

 

Бейсуотър

Мадлен Фокс се събуди рано, втренчена във въображаемото дуло на пистолет; цялата бе в пот. Запали нощната лампа и погледна часовника си. Господи, какъв нечовешки час.

Знаеше, че няма да успее пак да заспи, затова стана и си напълни ваната, за да се отпусне. Лежа вътре, докато водата изстина, след това се загърна с хавлия и отиде в кухнята, за да си направи чай. Започна да се зазорява; имаше чувството, че всички птички от квартала са се настанили на дървото пред прозореца й, за да цвърчат. Сега вече със сигурност нямаше да успее да заспи.

След като я простреляха в Ламбът, тя ходи доста дълго време на психолог, но кошмарите продължаваха да я преследват. Немного често, може би един-два пъти месечно, обикновено около пълнолуние. Напоследък започваха да зачестяват. Може би пак трябваше да потърси съвета на специалист.

Показа се на прозореца. Една купчина вестници и парцали във входа на отсрещната страна на улицата се размърда. Бездомниците бяха спали по-добре от нея. Тя отпи глътка чай. От едно такси слезе някаква проститутка и се запъти бавно към една близка постройка; край на работната нощ, така да се каже. Поредното досадно утро в Бейсуотър.

Тя се почуди каква ли неприятност ще й донесе новият ден.

 

 

Хампстед

Джеймс Карлтън се съблече на тъмно и се мушна в леглото до жена си; заслуша се в дишането й.

— Много закъсня — отбеляза Луиза; думите й прозвучаха в тихата стая като изстрели.

— Пак тези глупости за Евросъюза. Имах чувството, че Уили никога няма да млъкне.

— Колко е часът?

— Малко след полунощ. Всъщност минава два.

Той остана неподвижен дълго време, чувството за вина го задушаваше, сякаш бе покрит с десетки одеяла, плувна в пот. Вече мислеше, че е заспала, когато тя се обади отново:

— Какво става, Джеймс?

В момент на безумие той дори си помисли да й признае всичко, да я въвлече в тъмния свят на греховете си, да свали бремето от плещите си.

„Да се изповядаш. Боже мили. Човек не може да признае всичко за себе си пред никого. Стига си се правил на интересен. Един мъж трябва да има тайни. Можеш да ходиш на църква всяка неделя, но да си вярващ, това е съвсем друго.“

За момент опита да си се представи коленичил в изповедалнята, как моли за опрощение на греховете си. Все едно да се снимаш с любовницата си и да дадеш негативите на жена си. Безумие.

Спомни си как го бяха изгонили от клас, след като намериха мръсно списание под чина му. Повикаха го при директора, заплашиха го с изключване, повикаха родителите му, голям шум. Спомни си как майка му го хвана за раменете, как го разтърси: „Защо го направи, сине“.

Всъщност, не. Не трябваше да го прави. Може би по-добре само да спомене нещо в прощалната бележка преди самоубийството си, ако се стигне дотам.

Моментът на безумие отмина и сърцето му отново възвърна нормалния си ритъм. Опасността да й каже всичко и да започне нормален живот отмина. Пък и как щеше да започне този нов живот? Все едно тепърва да се учи да ходи.

— Нищо няма, Луиза. Всичко е наред.

И остана така, неподвижен, втренчен в тавана, изтощен до смърт… и буден.