Колин Фалконър
Разпъната от тайни (10)

10.

Килбърн

„Черната роза“ се намираше в тих квартал от типични за началото на века крайградски къщи на една от по-сносните улици на Килбърн. Фокс спря между един сааб и форд последен модел.

— Чудя се как го приемат съседите.

Ти Джей я погледна изненадано.

— Съседите ли?

— Ами нали се сещаш. Дали не се оплакват от шума. Ще може ли след единайсет да крещите по-тихо, съпругът ми става рано за работа. Такива неща.

Ти Джей не отговори.

— Добре ли си?

— Тези глупости не ми харесват. Жени на високи токчета тъпчат топките на вързани мъже, хора, които се оставят да им смучат пръстите на краката.

— Звучиш, сякаш си го изпитвал лично.

— Мисля, че е извратено.

— Нямах впечатление, че си пуританин, Ти Джей.

— Всеки спазва някакви морални норми.

— Не и ти.

Забележката, изглежда, го засегна, което само развесели Фокс. Той слезе демонстративно от колата, затръшна вратата и загледа постройката, сякаш вътре имаше болни от чума.

— Хайде да приключваме по-бързо — изръмжа и последва Фокс към вратата.

Сградата беше отделена от улицата с черна метална ограда с виненочервена порта. Над металната табелка с номера висеше черен старомоден фенер, отдолу имаше друга табелка с надпис: „Черната роза“. Непросветеният би си помислил, че така се казва къщата или че вътре се помещава редакцията на някое списание или офисът на малка рекламна фирма. Завесите бяха дискретно спуснати.

На вратата ги посрещна Господарката Демоника. В единайсет преди обяд тя носеше дънки и фланелка с къс ръкав и се представяше с името Катрин Рийс-Фрей. Фокс опита да си я представи в работно облекло. Беше привлекателна, не много по-възрастна от Фокс, с буйна кестенява коса. Не беше дебела, но имаше склонност към напълняване. Зелените й очи бяха хипнотизиращи; усмихваше се загадъчно, като човек, който пази някаква важна тайна (и при дадените обстоятелства вероятно наистина беше така). Може би щеше да изглежда като съвсем порядъчна жена, ако не беше надписът на фланелката й: „Не ща тояги и камъни, че ще ми счупят кокалите, но камшиците и веригите ме възбуждат.“

Господарката Демоника ги въведе в приемната и те се настаниха върху един от двата червени плюшени дивана. Предложи им чай и бисквити, сякаш бяха на гости в някой порядъчен дом.

— Минутка, да сложа чайника — каза тя и изчезна зад една врата.

Фокс се чувстваше възбудена по извратен начин, че се намира на такова място. Това е едно от предимствата на професията, помисли си. Виждаш неща, за които повечето хора дори не подозират. При това съвсем законно. Обичаше тази част от работата си. Това може би бе в кръвта й: още като дете тя винаги седеше на първия ред, за да наблюдава как учителят прави дисекция на овче око например; с интерес следеше сбиванията на момчетата след училище.

Фокс се огледа. Както всички нощни заведения, през деня „Черната роза“ изглеждаше мизерно. Прозорците бяха закрити с кадифени завеси, стените — боядисани в черно. Имаше няколко черно-бели снимки: жена в кожено облекло върху римска колесница, теглена от двама оседлани мъже; жена с кожен костюм, която води на верижка гол мъж.

Господарката Демоника се появи с червен пластмасов поднос с три чаши хладък чай и чинийка диетични бисквити; постави ги на покритата с матово стъкло масичка с крака, издялани във формата на голи негърки.

— Не сте от Нравствената полиция, нали? — осведоми се тя.

Фокс й показа служебната си карта.

— Аз съм инспектор Фокс, от „Хендън роуд“. Това е сержант Тери Джеймс. Разследваме убийство.

Тревожното изражение в очите на домакинята изчезна. Явно се беше опасявала, че отново ще й затворят заведението или ще й искат рекет.

— Вижте… — Фокс се зачуди как да се обръща към нея. Реши да не използва имена. — Не ни интересува какво правите в това заведение. Бивша ваша служителка е намерена убита, надяваме се да ни помогнете в разследването.

Господарката Демоника се намръщи.

— Ким. Прочетох във вестника.

— Работила е тук. Нали?

— Това беше преди години.

Фокс извади снимка на Кимбърли, правена от баща й на Коледа предишната година.

— За тази жена ли става дума?

Демоника кимна.

— Да. Във вестника пишеше, че била удушена.

— Така е.

— Наистина ли?

Фокс предпочете да не отговаря.

— Знаехте ли, че госпожица Мейсън продължава с предишните си занимания?

— Така чух. — Демоника я изгледа лукаво. — Така ли е станало? Някой клиент се е престарал, нали?

— Не знаем.

Изражението на Демоника беше красноречиво: „Тъпата кучка най-после си го получи“.

— Повтаряла съм на тези момичета стотици пъти. Тази работа е опасна. Ким обаче не искаше да чуе, голям инат. Вижте, тук се грижим за момичетата. С тези занимания човек трябва да внимава. Повечето клиенти са безобидни, но някои не трябва да бъдат оставяни без надзор.

До този момент Ти Джей мълчеше, но сега се наведе напред с кисела физиономия, сякаш е захапал лимон.

— Искате да кажете, че са извратени, нали?

— Предпочитаме да казваме, че клиентите ни имат по-особени предпочитания.

„Да не се впускаме във философски спорове“ — помисли си Фокс. Хвърли предупредителен поглед на Ти Джей. Обърна се към Демоника:

— Кимбърли Мейсън преди колко време работеше при вас?

Домакинята вдигна рамене.

— Преди три-четири години.

— Добре ли се справяше? — осведоми се Фокс, сякаш Кимбърли е била секретарка или машинописка; Ти Джей завъртя възмутено очи.

— Предполагам — отговори домакинята. — Когато напусна, съжалих, че трябва да я загубя.

— Защо?

Въпросът, изглежда, изненада Демоника.

— Ами за тази работа трудно се намират способни момичета. Това е много особена дейност. А на Ким наистина й харесваше. Тук човек трябва да си пада малко артист. Клиентът усеща лошата игра.

— Колко дълго работи за вас?

— Около година, струва ми се.

— Знаете ли защо напусна?

— Твърдеше, че иска да се откаже. Но те никога не се отказват. Не и способните като нея.

Прозвуча звънец. Беше нагласен на мелодията „Наистина ли искаш да ми причиниш болка“. Тук поне имаха чувство за хумор. Демоника отвори. Фокс мярна някакъв мъж в строг костюм; двамата с Демоника зашушукаха във фоайето. Фокс дочу домакинята да казва:

— Не, много млади мъже го предпочитат.

Посетителят хвърли смутен поглед към полицаите. Не беше чак толкова млад, помисли си с насмешка Фокс. Господарката Демоника умееше да прави комплименти, преди да развърти камшика.

След няколко минути посетителят си тръгна и Демоника се върна при гостите си.

— За какво ставаше дума? — полюбопитства Ти Джей.

— Иска гола жена да се разходи по тялото му на високи токчета.

Той я изгледа с невярващи очи.

— Шегувате се.

— Ако бях психиатър, нямаше да си правя шега, че някой е шизофреник, че има фобия от паяци или че е бил малтретиран от баща си като дете. Всеки приема професията си на сериозно.

— Не е ли малко рано? — попита Фокс.

— За високи токчета ли? И аз така мисля. Уредих му час в един. — Демоника им подаде чинийката: — Бисквити?

Фокс остави чашата си на масата. Чаят не се пиеше.

— Може ли да разгледаме? — попита.

Ти Джей я изгледа на кръв. О, да върви по дяволите. Фокс искаше да разбере Кимбърли Мейсън. И само това беше начинът.