Колин Фалконър
Разпъната от тайни (45)

45.

Ърлс Кърт

Постройката бе стар шестетажен блок, пощаден от бомбите на нацистите през Втората световна война и останал като по чудо извън плановете за благоустройство на града. Входът беше откъм тясна уличка, която почти през целия ден оставаше в сянка. Древно ръждясало микробусче, покрито с изпражнения от гълъби, стоеше под предупредителен надпис „Паркирането забранено. Колите на нарушителите ще бъдат отстранявани принудително“. От пластмасовите контейнери пред входовете се носеше миризма на разлагащи се отпадъци. От един отворен прозорец на долния етаж гърмеше рапмузика.

Фокс и Ник влязоха през тежката остъклена врата.

Фокс се огледа. Мрачният коридор водеше към древен асансьор и тъмно стълбище. Тя прецени мълчаливо двете възможности. Целта им беше на последния етаж.

— Няма да се препъвам по тези стълби с високи токчета.

— Аз пък не се качвам в този асансьор. По-малък е и от телефонна кабина.

— По дяволите, каква е тази воня?

— Сигурно някой се е издрайфал в асансьора.

— Не, идва оттам. Мирише на кисело зеле.

— Или някой пуши марихуана, или някой китаец си вари чай. Така е при толкова много емигранти.

Фокс се подвоуми, накрая взе решение:

— Взимам асансьора.

— Значи ще се видим горе.

Той се насочи уверено към стълбите.

Фокс дръпна металната решетка на асансьора. Ник имаше право, кабината не беше много по-голяма от телефонна будка. Вероятно бе толкова стара, колкото сградата, осветяваше се от една-единствена слаба крушка. Миришеше на пот и грес.

Тъкмо затваряше решетката, когато през стъклената врата нахълта мъж по дънки и потник.

— Бихте ли задържали? — извика.

Намъкна се при нея, без да благодари, без да каже нищо. Двамата едва се побраха. „Когато за пръв път танцувах с момче, не сме се притискали толкова силно“ — помисли си Фокс.

Той непохватно дръпна решетката, после, докато се обръщаше към нея, без да иска, се облегна върху всички копчета за етажите.

— Мамка му — измърмори. — Съжалявам. Дано не бързате.

Сега щяха да спират на всеки от шестте етажа. Фокс се почуди дали да не последва Ник по стълбите. Прекалено късно. Асансьорът подскочи рязко и бавно заскърца нагоре, дърпан от изнемощелите кабели над главите им. Фокс се замисли за стареенето на метала. Ник имаше право, този асансьор бе смъртоносна клопка. По-добре да беше ходила пеша.

Спътникът й я гледаше настоятелно. Тя го погледна в очите и той й се усмихна вяло. По брадичката му имаше няколко пресни драскотини. Несполуки при бръсненето.

— За кой етаж сте? — попита.

Тя опита да определи на какъв акцент говори. Лондонски, но с някаква чужда нотка. Може би южноафриканска.

— За шестия.

Той кимна:

— Съжалявам. Голяма каша, а?

Асансьорът изтрака и спря на първия етаж. Фокс протегна ръка и натисна гневно копчето за шестия. Асансьорът изскърца като колелата на влак и потегли нагоре.

— Тук ли живеете? — попита спътникът й.

— Не. А вие?

— На петия етаж.

Фокс изведнъж се почувства неловко. Прекаленият му интерес я смущаваше.

— Не бяхте ли с някакъв мъж, като влизахте?

— Той получава клаустрофобия.

— А.

Асансьорът спря на втория етаж, със сетни сили премина последните сантиметри на този участък от пътуването.

— Извинявайте за любопитството ми, но наскоро имаше доста обири.

— Приличам ли на крадец на видеокасетофони?

— Аз и без това нямам.

— Значи ще ви зачеркна в списъка.

Доста близко бяха един до друг, за да се държи толкова дръпнато, помисли си тя. Не обичаше да я разпитват. Спомни си редовната реплика от полицейските филми: „Трябва да ви задам няколко въпроса“.

Той се обърна и натисна копчето за петия етаж. Асансьорът не показа никакви признаци на забързване, движеше се в ритъма на друг век, когато времето не е текло толкова бързо, колкото сега.

— Съжалявам — отново се извини непознатият.

Усмихна се, но очите му бяха лукави, като на хищник. Тя се почуди дали няма да опита да я нападне.

— При кого отивате?

„Не ти влиза в работата“ — помисли си Фокс.

— Приятели на Дейв ли сте? — продължи да любопитства той.

— Дейв ли?

— Дейв Юл. Живее на шестия.

— Познавате ли го?

— Да, малко. Да не сте роднини?

Ама че досадник.

— Да.

Асансьорът се разтресе и спря на третия етаж. Господи, по-бързо щеше да се качи по фасадата с въже и катерачна екипировка.

Фокс натисна ядно копчето за четвъртия етаж. Непознатият продължаваше да я гледа изпитателно.

— На ъгъла има хубава сладкарница — отбеляза.

Тя го изгледа. Смахнат поглед, както би го определил Ти Джей. Много ги имаше в тази част на Лондон, по мачове на „Челси“, по улични купони, около гара „Хамърсмит“. И ето я сега в компанията на собственик на точно такъв поглед в асансьор, предназначен, според упътването от фирмата производител, за не повече от четири лица. Достатъчно близо един до друг, за да усети миризмата му.

— Сериозно?

— Искате ли да пием по кафе?

Той й се усмихна чаровно. Един от предните му зъби липсваше, добро допълнение към смахнатия поглед.

— Да взема ли и съпруга си? — попита тя.

Асансьорът се добра до четвъртия етаж.

— Съпруг ли?

— Онзи, когото сте видели да влиза с мен.

— А, ясно. Извинявайте.

Преминаха следващия етап от пътешествието в неловко мълчание. Непознатият слезе на петия етаж и Фокс си отдъхна.

Когато най-сетне стигна последния, Ник я чакаше с ръце в джобовете, изглеждаше отегчен. Погледна демонстративно часовника си.

— Не че се забави, но май изпуснахме обяда.

Фокс дръпна рязко решетката и слезе. Ръцете й трепереха. Пъхна ги в джобовете.

— Добре ли си? — попита Ник.

— Разбира се, че съм добре — тросна се тя и тръгна пред него по коридора.

 

 

На вратата бе залепен надпис: „Чупката, днес ми е гаден ден“.

Ник я удари с юмрук, тя се отвори.

Дейвид Юл не приличаше на професионален убиец. Беше висок, хилав мъж с дълга рижа коса, която се спускаше от двете страни на яйцевидното му голо теме. Имаше рошава брада и носеше развлечена сива фланелка и широк анцуг, стегнат с връвчица около кръста. Изгледа ги враждебно.

— Вие ли сте Дейвид Юл? — Фокс му показа картата си. — Аз съм инспектор Фокс, а това е сержант Кроуфорд. Може ли да поговорим, ако обичате?

Той скръсти ръце.

— За какво?

— Може ли да влезем?

Той се замисли, накрая им отстъпи място.

За разлика от военния музей, в който живееше Хатън, тук по нищо не личеше, че собственикът на апартамента е служил някога в армията. Фокс огледа набързо жилището: надникна в спалнята, вътре имаше неоправено легло и купища мръсно бельо, трупано вероятно със седмици; всекидневната приличаше на кочина, още мръсни дрехи бяха разхвърляни по пода и по избелелия, изпъстрен с всевъзможни петна диван, който явно изпълняваше и функцията на панер за мръсно пране. По килима около телевизора бяха разпръснати видеокасети, само екшъни, без порнография.

Въпреки неразборията всекидневната изглеждаше някак гола. Нямаше книги, нямаше снимки или картини по стените. Единствените други мебели, освен шкафчето за телевизора и дивана бяха мек фотьойл и масичка за кафе.

Вонеше на тютюнев дим и на някакъв странен телесен секрет, характерен за самотните мъже, нещо гадно и първично, напомнящо миризма на сперма и пот. Може би го разпръскват по ъглите като мъжките кучета и котараците, за да маркират територията си.

— Сядайте — покани ги Юл.

Избута няколко дрехи на земята, за да освободи място на дивана. Ник избра да рискува и седна. Фокс предпочете да остане права.

— Та в какво ме обвинявате? — попита домакинът.

— Търсим един ваш стар приятел — започна Фокс. — Спомняте ли си бившия си боен другар на име Робърт Филип Хатън.

— Да, спомням си Кучето.

— Куче ли?

— Така му беше прякорът.

— Кога го видяхте за последен път?

Юл взе кутия тютюн и няколко хартийки от перваза на прозореца и започна да свива цигара.

— Преди години, мамка им.

— Кога по-точно? — намеси се Ник.

— Не знам. Преди много години.

— Не сте ли поддържали връзка наскоро? Да сте си писали, да сте говорили по телефона?

— За какво, по дяволите, ще ми пише? — Юл изтърси малко жълтеникав вонлив тютюн и облиза хартийката. — Защо? Какво е направил?

— Разследваме убийството на един мъж на име Денис Торп.

— Пречукал ли е някого? — Юл се изсмя кратко, сякаш излая. — Типично за Кучето.

— Защо мислите така? Обичаше ли да убива?

— Нали това се прави в армията. Убиваш хора.

— На хирурзите им плащат да режат хора — отбеляза Фокс — но това не означава, че го правят за удоволствие в свободното си време.

Юл откри един кибрит на пода, разтръска го, за да се увери, че не е празен, после извади една клечка и запали цигарата си.

— Някой от вас двамата бил ли е в армията?

Ник поклати глава.

— Така си и мислех.

Юл избълва облак дим.

Какъв приветлив човек. Върху масичката имаше две мръсни чинии и две очукани порцеланови чаши.

— Сам ли живеете? — попита Фокс.

— През повечето време.

Тя погледна зад дивана. Видя навит спален чувал. Юл проследи погледа й, лицето му се издължи.

— Ще ми кажете ли, или да отгатна? — попита тя.

— Един приятел се отби снощи. От Бирмингам. Дойде да спи у нас.

— Как се казва? — поинтересува се Ник.

— Какво ви интересува? Да не е подсъдно да дойдеш от Бирмингам в Лондон?

— Все още не, а би трябвало — отбеляза Ник.

Явно му доставяше удоволствие да се заяжда. „По-внимателно — помисли си Фокс. — Този може да е опасен, ако се ядоса.“

— Къде е приятелят ви в момента?

— Не знам. Май слезе в кръчмата.

— Ще се върне ли?

Юл вдигна рамене, сякаш не го засягаше.

— Сигурно познавате закона, господин Юл — предупреди го Фокс. — Прикриването на престъпник се наказва със затвор.

— Мале, колко ме уплаши!

— Отново ви питам. Знаете ли къде можем да намерим Робърт Хатън?

— Вече ви казах. Не, не знам.

Ник я погледна. Е, винаги можеха да се върнат със заповед за обиск. Междувременно щяха да поставят господин Юл под наблюдение. Спалният чувал можеше наистина да е на някой приятел от Бирмингам. А можеше и да не е.

— Е, благодаря за съдействието — каза тя.

Излязоха и Юл затръшна вратата зад гърба им.

— С асансьора или по стълбите? — попита Ник.

— По стълбите.

Имаше някакво предчувствие. Тук нещо не беше наред. Никак не беше наред.