Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маделин Фокс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Certainty of Doing Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Колин Фолконър

Заглавие: Разпъната от тайни

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Атика

Художник: "Атика"

ISBN: 954-729-105-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7952

История

  1. — Добавяне

54.

Майка й живееше в едно село на около час с кола на юг от Лондон. Преди да тръгне, Фокс изми форда си, дори изтупа килимчетата, изхвърли обелките от „Марс“ и картонените кутии от храна за вкъщи. Не знаеше за какво го направи. Не заради майка си във всеки случай — не се интересуваше от мнението й.

И все пак.

Докато пътуваше, се замисли за двете папки върху бюрото й на „Хендън роуд“. Утре Джеймс Карлтън щеше да се върне в Лондон; може би най-после щяха да си изяснят всичко по случая „Дамата на мрака“ и тя да може да спи спокойно, без да се тревожи, че са осъдили несправедливо Гари Брадшоу. Случаят с Боб Хатън, операция „Екшънман“, както го беше нарекъл Ти Джей, бе по-сложен. Ако Хатън е останал в Лондон, имаше опасност да се случат още трагедии.

Можеха само да се надяват, че няма да се развилнее.

 

 

Околностите на Фарнборо, Съри

Майка й работеше в градината, носеше ръкавици, които да защитят нежната й кожа дори от такива обичайни неща като пръстта; наблизо в един храст мъркаше някакво коте. Беше красива жена, още по-красива бе като млада, „апетитна“, както се изразяваше бащата на Фокс. Кожата й оставаше забележително гладка за жена на нейната възраст, голяма широкопола шапка предпазваше типичното й за англичанка розово лице от слънчевите лъчи.

Изглеждаше изненадана от посещението на дъщеря си, въпреки че Фокс се беше обадила сутринта да я предупреди.

— Мадлен! Колко се радвам да те видя!

Допря хладните си устни до бузата й, после отстъпи и я загледа с критичното изражение на художник, който е създал някаква картина, но все още има чувството, че е пропуснал нещо.

— Ще пиеш ли чай?

— Да. С удоволствие.

Фокс седна на един плетен стол в градината, заразглежда правилните лехи с ружи и петунии. Тази страст на майка й към градинарството се беше появила сравнително късно. Възрастната дама бе прекарала целия си живот в подреждане на хора по същия безупречен начин и сега, когато нямаше повече подчинени, които да командва, беше насочила вниманието си към цветята.

Възрастната жена донесе чая и свали шапката си, разтръска дългата си сивееща златисторуса коса.

— Как я караш?

— Чудесно — излъга безочливо Фокс.

Запита се какво ли ще каже майка й, ако научи истината, ако й разкаже всичко. Това се беше случило само веднъж в съвместния им живот, след смъртта на баща й. Още го помнеше. Майка й я беше изгледала, сякаш се е напикала в църквата: „Осъзнай се, Мадлен. На баща ти никак нямаше да му хареса, ако те види така“.

— Още ли си търсиш белята? — попита непринудено възрастната жена.

Нямаше какво да й отговори, затова Фокс реши да смени темата.

— Научи ли за Джини?

Нападението е най-добрата отбрана: на въпроса — с въпрос.

Фокс се чудеше какво точно е казала Джини на майка им относно забежките на съпруга си.

— Вчера говорихме по телефона.

— Отиде ли да я видиш?

— Ако й трябвам, сама ще дойде.

Фокс очакваше този отговор, но въпреки това остана поразена. Типично за майка й. Тя беше като едно от онези морски животни, които хвърлят хайвера си и отплуват, сякаш с това се изчерпва родителският им дълг.

— Може би ще се зарадва, ако отидеш да я видиш.

— Скъпа, знаеш, че нямам кола. Страшно трудно се придвижвам.

— Струва ми се, че в момента е доста разстроена.

— Страхувам се, че няма как да й помогна. Вече сте големи, трябва сами да се грижите за себе си.

Фокс загледа врабчетата, които се боричкаха по ливадата. „Вещица такава — помисли си. — Защо изобщо дойдох? Защо изобщо татко се е оженил за теб?“

— Ами ти, скъпа? Задава ли се някой бъдещ съпруг на хоризонта?

— Няколко, но всичките са женени.

Майка й се усмихна кисело:

— Добре правиш. Поне ти имаш акъл.

Странни думи от устата на майка й. После изведнъж й просветна. Двете толкова си приличаха. И двете бяха самотници, своенравни жени, които искат сами да се оправят в живота, без желание за дълготрайни връзки с който и да е мъж.

Това прозрение я ужаси, сякаш облак помрачи този топъл летен следобед. „Всички заприличваме на хората, които мразим“, бе казал някой. Така беше, но тя все се надяваше да не се случи с нея.

И все пак в един или друг смисъл бе станало точно така.

Майка й явно забеляза изражението й:

— Добре ли си, скъпа?

— Да. Добре съм.

 

 

Гилфорд

Кери нямаше достатъчно трудов стаж, за да получи отпуска по майчинство, освен това директорът на радиостанцията бил бесен, че началникът на финансовия отдел е свалил някоя от служителките. Женитбата им изобщо не влизала в плановете на ръководството. Кери се беше съгласила да напусне след неясното обещание, че след две години, когато детето порасне достатъчно, за да ходи на детска ясла, може отново да се върне на работа.

Фокс я завари облечена с риза на Стивън, възкачена върху една стълба. Косата и лицето й бяха напръскани с бяла боя, сякаш я бяха поръсили снежинки. Фокс я остави да боядисва и влезе в кухнята, за да направи чай. Върна се след няколко минути с две чаши и ги остави на масата сред четките и кутиите с боя.

Обхвана я завист; Кери изглеждаше толкова щастлива. Имаше само едно нещо, за което да мисли — бебето. Бременността още не й личеше, не й се виеше свят сутрин, не страдаше от меланхолия. Щастлива кучка.

Както можеше да се очаква, Кери веднага задърдори за бременността си, за пазаруването в магазина за бебешки дрехи, за прегледите при доктора.

— Знаете ли дали е момче или момиче? — поинтересува се Фокс.

Кери спря да боядисва и натопи четката в една кутия боя, закачена на върха на стълбата.

— Миналата седмица ходих на видеозон. Момче е. Значи ще си имаме и дъщеря, и син.

— Стивън знае ли?

Тя кимна.

— На седмото небе е от щастие.

— Страхотно.

Фокс се чувстваше нелепо в тази спокойна домашна обстановка. По-комфортно щеше да й е, ако вместо боя по земята имаше кръв. Точно от тази черта на характера си се гордееше. От друга страна, съзнаваше, че губи Кери като приятелка; мястото й щеше да бъде заето от Стивън, което си беше съвсем в реда на нещата.

— Стивън е толкова мил с Дейзи — поде отново разговора Кери. — Страхотен баща ще бъде.

Поне по-добър от този на Дейзи, помисли си Фокс, въпреки че изобщо нямаше да му е трудно, стига да не повръща през носа и да не я бие по-често от веднъж месечно. Какво ли не са готови да изтърпят жените за малко любов, за малко гушкане в леглото, за малко секс.

— Харесва ли ти? — попита Кери.

— Кое?

— Харесваш ли цвета? Синьото е много банално, затова се спрях на това светлозелено. Действа успокояващо. Напомня ми за морето.

— Чудесно е.

Фокс се чувстваше леко объркана, сякаш наблюдаваше света на Кери през витрина. Виждаше и чуваше всичко от другата страна, но не можеше да усети обстановката. Може би дори не разбираше какво става. Оставаше в собствения си свят на смърт и безпорядък през деня и моментите на откраднато щастие с някой мъж през нощта.

— Знам какво си мислиш — заяви Кери.

— Съмнявам се.

— Понякога ме гледаш с такова изражение… Мислиш ме за луда, нали? Задето се омъжих за Стивън.

— Не, разбира се, че не те мисля за луда — излъга Фокс.

— Всичко ще бъде наред, Мади. Уверявам те. Това е най-доброто за мен.

— Знам.

Фокс й подаде чая. Кери остави четката върху кутията с боя и пое чашата.

Фокс седна върху една обърната кутия боя. Настъпи неловко мълчание.

— Защо не ми каза, Кери? За Аш.

Кери не отговори веднага, измести поглед. Накрая възкликна:

— Мамка му!

— Знаела си.

— За жена му ли имаш предвид?

— Да.

Кери загледа стената като велик художник, който се наслаждава на шедьовъра си.

— Стивън каза да не се месим.

— Стивън значи.

Отново замълчаха. Кери най-после се престраши да я погледне в очите.

— Не върви ли?

— Скъсахме.

— Изгони ли го?

Фокс поклати глава.

— Жена му се върна.

— Мислех… Стивън каза, че всичко било приключило.

— Не, „да приключи всичко“ означава да се разведат. Разделянето е само временно.

— Така ли каза той?

— Не, каза, че обичал децата си и че искал да се върне при тях. Просто не се виждам като жената, която ще му ги отнеме.

Кери прехапа жестоко устната си.

— Май нямаш голям късмет с мъжете, а?

— Предполагам, че всеки сам си е виновен.

Кери вдигна рамене, сведе очи към пода. Нещо бе загубила този следобед. Може би доверието на приятел.

— Надявам се някой ден да се уредиш — отбеляза.

— Аз също.