Колин Фалконър
Разпъната от тайни (39)

39.

Камдън Таун

Понякога, когато скиташе из Камдън, Фокс си представяше, че е попаднала на арабски сук или на някой далекоизточен пазар. Тесните сокаци, по които в миналото са превозвали каруци с въглища от „Риджънси канал“ към складовете във вътрешността на квартала, сега представляваха истински лабиринт от дюкянчета за източни аромати, индийска кухня, вносна африканска и азиатска мебел с продавачи от всички раси, говорещи на всякакви езици. От всяко магазинче гърмеше различна музика: нюейдж, хардрок, реге, арабски поп.

Камдън се беше превърнал в последно убежище за лондонските пънкове. От един Интернет клуб излязоха момче и момиче, хванати за ръце. И двамата бяха облечени в черно, носовете, ушите и устните им бяха осеяни с обеци, в косите им се преливаха оттенъци на розово и зелено, лицето на момичето бе боядисано в бяло като древногръцка гипсова маска. По якето на младежа и по окъсаните дънки на девойката дрънкаха синджири. Още един продукт на развинтено въображение.

Тя тръгна безцелно из пазарчето при входа на канала. Беше пълно с туристи, търсещи сувенири, антики и евтини бижута. Блъсна се в някого, обърна се да се извини и се намери лице в лице с последния си любовник.

— Аш!

Той се усмихна.

— Мади. Радвам се да те видя.

— Какво правиш тук? — Думите й прозвучаха малко рязко, сякаш подозираше, че я е проследил.

— Аз живея тук. Ами ти?

Тя поклати глава.

— В Бейсуотър съм. Дойдох с метрото.

Двамата се загледаха един друг. Той носеше обикновени дрехи: стари дънки и разгърдена риза, не се беше бръснал, но въпреки това изглеждаше добре.

— Защо не ми се обади?

Беше оставил три или четири съобщения на телефонния й секретар с молба да му се обади. Тя искаше да го направи, но в службата отново започнаха с дежурствата.

— Чукай и хвърляй. Така ли правиш с мъжете?

Усмивката му бе заразителна. Фокс не можа да му устои.

— Страхувах се да не забременееш. Как откри телефонния ми номер?

— Взех го от Стивън и Кери. Стивън каза, че само си губя времето.

— Сериозно?

— Мисли те за нещо като Ледената кралица.

— Много мило от негова страна — отбеляза кисело тя; „Мръсник“, каза си наум.

— Виж, за сватбата, съжалявам, че си тръгнах толкова рано. Поръчах ти закуска, преди да изляза. Добре ли беше?

— Щях да съм по-очарована, ако я беше платил.

— Права си. Длъжник съм ти. Какво ще кажеш за един обяд.

— Кога?

— Ами веднага. Знам едно хубаво местенце.

— Добре. Става.

 

 

Заведе я в един тайландски ресторант с мебели от тъмно тиково дърво и пъстри столове. Като пренесен директно от Банкок. Човек можеше да очаква да види замаяни от опиум хора по коридора към кухнята. Автентичността се нарушаваше от гласа на Хулио Иглесиас, който гърмеше от уредбата, и от келнерите, приличащи повече на италианци, отколкото на тайландци.

— Та как върви охранителната дейност? — попита той.

Господи. Не помнеше вече какво му е говорила. Това бе и основният проблем на „клиентите“ й: не толкова да измислят правдоподобни лъжи, колкото да ги запомнят. Всяка измислица води след себе си други, множат се като мухи.

— Ами добре — отговори тя, опитвайки да не изпада в подробности. — Доста работа имам напоследък.

— Предполагам. Трябва да провериш апартамента ми. Напоследък разбиха жилищата на доста съседи.

„Мамка му. Кажи му просто, че си ченге, и всичко да свършва.“

— А ти с какво се занимаваш? — реши да смени темата тя.

Той вдигна рамене:

— Ти как смяташ?

Странен отговор.

— Нямам представа. — Тя се сети за бляскавата кола, за скъпите дрехи. — Наркотърговец.

Той сведе поглед към покривката. Супата им с лимон дойде. Настъпи дълго мълчание.

— Кажи ми, че не съм права — помоли го тя.

— Защо, да нямаш проблеми с кокаина?

Тя за малко да се хване, но той не издържа и избухна в смях.

— Мръсник.

— Виж, не е голяма работа. И друг път съм излизал с полицаи. Само че никога с жени.

— Не е смешно. Как разбра?

— Кери ми каза. Добре я разпитах за теб.

— Защо?

— Интересувах се. Повече, отколкото ти за мен, предполагам.

Точно така си беше. Тя се позабавлява, след това се върна в Лондон, за да влезе отново в ролята си на любяща съпруга на незаменимия си „Хендън роуд“ номер две.

— Между другото занимавам се с продажба на фючърси.

— Това поне е законно.

— Да. — Той отпи от супата си. — Да не криеш някое гадже? Затова ли не ми се обади?

— Не, нямам гадже. Просто работя до късно. Имам проблеми с любовните връзки. Исках просто да ти направя услуга.

— Направи ми още една. Ела на вечеря.

— Чакай първо да свърши обядът. — Тя се облегна назад и избърса устни с дебелата ленена салфетка. — От утре застъпваме на обичайните дежурства. Ако започнем разследване, ще се наложи да работим по цял ден със съвсем малко почивка. Така ще продължи две седмици.

— Значи наместваш половия си живот около труповете.

— Нямам полов живот.

Той се усмихна невинно.

— Значи съм се появил точно навреме.

— Не е толкова просто.

— Още щом те видях, разбрах, че не се занимаваш с охранителна дейност.

— Каква мислеше, че съм?

— Честно ли да ти кажа?

— Честно.

— Помислих, че си възпитателка в детска градина.

— Не приличам на възпитателка в детска градина — обиди се тя; той отново се засмя.

— Напротив, приличаш. Изглеждаш някак си чувствителна и уязвима.

Това беше уловка. Нямаше да се хване.

— Всъщност не — поправи се той, като видя изражението й. — Стори ми се груба и със силен характер, невероятно красива. Така по-добре ли е?

— Не.

— Е, разкажи ми тогава за работата си.

И тя му разказа. Повечето, за което говори, бе скучна, еднообразна работа — без преследвания с коли, без престрелки, без неочаквани развръзки, без изненади. Тя прекарваше повечето време в помещенията за разпити или по домовете на хората в безкрайни разговори. Работата й се състоеше просто в събирането на улики заедно с останалите от екипа, и то по съвсем законен ред, така че Главната прокуратура да може да възбуди дело в девет — до дванайсетмесечен срок. Нищо че съдебната система беше тромава и неефективна. Важното бе, че тя си върши добре работата.

— И я обичаш?

— Да, обичам я. Посветила съм й целия си живот.

— Все още настоявам да дойдеш на вечеря. Освен ако нямаш по-добро предложение от Скотланд ярд.

Тя се замисли. На другия ден беше понеделник. Това може би бе последната й свободна нощ, преди труповете да започнат да валят като падащи звезди. Тя вдигна рамене:

— Добре.