Колин Фалконър
Разпъната от тайни (50)

50.

Камдън Таун

Лежаха в спалнята на втория етаж на къщата му в Глостър Кресънт. Добре печелеше, помисли Фокс. По-добре, отколкото да е и крадец — търговията с фючърси му носеше достатъчно, пък и беше почти същото. Само дето ходеше с костюм.

Тя прокара ръка по гърдите му, нежна кожа без косми като на момче. Как бе съумял да проникне толкова бързо в живота й? Не го беше предвиждала.

Тя заслуша нощните шумове на града: бръмченето на колите, сирена на линейка, далечно тракане на влак; Кимбърли Мейсън не й излизаше от главата. Както всички други в екипа, Фокс живееше с убеждението, че са хванали истинския извършител, а именно Гари Брадшоу. Вече не беше толкова сигурна. По цели нощи мислеше за това.

Защо й е било на Кимбърли Мейсън да звъни осем пъти на Джеймс Карлтън в седмицата преди смъртта си? Надали по професионални въпроси, както твърдеше политикът. Проститутките, дори елитните, никога не тревожат клиентите си. Фокс бе проверила в компютърната система. И Раянън, и Брадшоу бяха споменали за някакъв друг мъж, за когото Кимбърли говорела като за любовник. Нещата трябваше да се изяснят. Адвокатът на Брадшоу щеше да приеме новината с радост. Медиите щяха да гръмнат.

— Какво си мислиш? — попита Аш.

Тя си мислеше, че вече е заспал.

— Нищо — отговори.

Той обаче я познаваше добре.

— Поредният случай ли разнищваш, Холмс?

— Може би.

— Убийството в Тотнъм?

— Не, то е ясно.

Той зачака за повече, но тя имаше принцип никога да не обсъжда служебни въпроси в извънработно време.

— Ще ми разкажеш ли, или трябва да лежа и да слушам как мозъкът ти скърца? — оплака се той.

Е, може би нямаше да навреди, ако веднъж поговори с някого за служба.

— Става дума за онзи случай, който смятахме за приключен. Доста странно убийство, дори арестувахме вероятния извършител. Само че сега изникнаха някои странни неща.

— Държавна тайна ли са?

— Жертвата беше проститутка, специалистка по садомазохизъм… беше открита в личната си стая за изтезания.

— Лична какво?

— Пишеше по вестниците.

— Сигурно още съм бил в Хонконг. — Той се обърна към нея, опря се на лакът. — Сигурно е било голяма сензация.

— По-пикантните подробности запазихме в тайна. Освен това същата седмица беше станало и нещо с един член на кралската фамилия, хванали го с някого в леглото или паднал от кон, обикновените клюки. Сложиха го чак на трета страница в „Ивнинг Стандарт“.

— Странен живот водиш, Мадлен.

— На мен ли го казваш.

— Затова ли донесе белезниците?

— Предполагам, че ми стана любопитно.

Бяха пробвали само веднъж. Интересно преживяване, но прекалено силно, за да повторят.

— Значи това с мен е било нещо като упражнение.

Тя се усмихна:

— Стори ми се, че нямаш нищо против.

— Всички си имаме въображение. Ти повече разбираш от психология на извращенията. Нали си ченге.

— Така ли? Не мисля. Всеки ден се занимавам с убийства, но така и не мога да разбера какво кара хората да отнемат човешки живот.

Помълчаха известно време и тя тъкмо помисли, че е заспал, когато той пак се обади:

— Един приятел си пада по садо-мазо.

— Приятел ли?

— Да. Работи в една банка. Истински приятел. Сериозно.

Тя се засмя:

— Добре.

— Казва се Майкъл. Обратен е и се занимава с доста странни неща. Преди две седмици ходил в някакъв садо-мазо клуб.

— И ти разказва всичко това?

— Да. Явно не се притеснява. В петък след работа ходим с колегите в един бар. Той ни разказва всичко, направо се спукваме от смях. Страшно е словоохотлив.

— Какви неща ви разправя?

— Този клуб, в който ходил, не знаех, че е така, но излиза, че имат строго изискване за облеклото.

— Например че не можеш да влезеш без вратовръзка?

— По-скоро, без да си вързан за врата. Така де, имат някакво определено облекло. И така, Майк и един от приятелите му гейове се появяват в следния вид: Майк е на четири крака, а другият го води на каишка. Той вече е погълнал порядъчно количество алкохол, вижда, че една мацка от персонала шиба с камшик неколцина мъже, приковани за стената. Така че решава и той да опита. Връзват го и започват да го бият. Изведнъж се оглежда и вижда, че момичето стои в другия край на помещението и си пие питието. Тогава си дава сметка, че го бие съвсем друг човек. Че изобщо не е станало, както си го е представял.

— Къде е този клуб?

— Не знам. Някъде в Айлингтън.

Айлингтън. Районът на Кимбърли Мейсън.

— Защо? — поинтересува се той. — Да не искаш да пробваш?

— Не. Не съм чак толкова любопитна — излъга тя.

Любиха се отново, но този път тя не успя да се съсредоточи.

Все още си мислеше за странните живот и смърт на Кимбърли Мейсън, за телефонни записи, за въображението на други хора.