Колин Фалконър
Разпъната от тайни (55)

55.

Гласуването приключи рано, в три и половина. След като изпълни задълженията си, Карлтън напусна Парламента. Докато си проправяше път в задръстванията на пиковия час, той отново започна да размишлява върху опасността да го разкрият, по-близка от всеки друг път. Онази безсрамна детективка отново го била търсила; искала да поговорят. Той опита да откаже, но тя настоя. Тази вечер в осем щеше да се появи у тях. Карлтън опита да се свърже с Кенет, но той бил на полицейска конференция в Париж, или може би в Женева, няма значение.

Защо бе допуснал нещата да излязат от контрол по този начин? Толкова много години успяваше да владее ситуацията. Как можа това да се случи?

„Може би собствените ми амбиции се опитват да ме погубят. Какъв по-сигурен начин да се самоунищожиш от разкриването на тайните ти? А може би съм се уморил от лъжи.“ Дори страхът и отчаянието му се струваха по-добри от живота без чувства, без никакви чувства.

„Цял живот съм избирал грешните ходове: избирах хората по външността им, а не според душевността им; преструвах се, че обичам, без да изпитвам страст; служех на обществото, без да се интересувам от самите хора. Запълвах липсата на чувства със секс. И ето докъде се докарах.“

Надгробното слово можеше да продължи с часове. „Истината е, че вече не мога да избирам съдбата си. Превърнах се в зрител на собственото си падение. Няма смисъл да се разкайвам. Щеше да има смисъл, ако разкаянието можеше да ми помогне да се измъкна, но оттук измъкване няма. Мога само да чакам и да се чудя какви още нещастия ще ме сполетят.“

Хампстед

На масата в хола го чакаше бележка:

Джеймс,

Реших да те напусна. Моля те, не се прави на изненадан. Бракът ни се разпада от години. Ще остана при мама и татко. Даяна е с мен. Остава само адвокатите ни да уредят подробностите. Така ще е най-добре, не мислиш ли?

Луиза

Карлтън изпита нужда да се махне оттук, просто да излезе, да се разходи, за да разсее мислите си. Откри кучето, издърпа го от коша му, без да обръща внимание на протестите му. То бе прекалено старо за дълги разходки, но в крайна сметка беше негово куче. Поне това му беше оставила. И щом той иска да се разходи, проклетият звяр можеше да се размърда малко по „Хийт“. Трябваше да му се отплати по някакъв начин, задето му търпи вонята и за баснословните сметки при ветеринаря.

Той закрачи по „Хийт“, вечерният въздух бе топъл, отпред се простираше Лондон, чуваше се равномерното бръмчене на колите. „Знаех си, че ще се стигне до това, беше просто въпрос на време.“ Сега, когато наистина се бе случило, той се оказа неподготвен, искаше да промени нещата, да върне времето.

„И ще постъпиш по абсолютно същия начин — промърмори си полу на глас. — Не можеш да се промениш. Такъв си си. Няма смисъл да умуваш.“

„Какво, по дяволите, сторих.“

По тъмната повърхност на огретите от слънцето езера се носеха патици, катерички подскачаха сред дърветата, но това блажено спокойствие оставаше незабелязано за него.

Когато се прибра, къщата тънеше в мрак. Луиза винаги включваше лампите в хола, за да го посрещнат с меката си жълтеникава светлина. Тази вечер всичко бе в сянка, мъртвешки тихо като в гробница. Той извади бутилка „Бушмилс“ и кристална чаша и се оттегли в кабинета си, за да потърси облекчение в безпаметността.