Колин Фалконър
Разпъната от тайни (1)

1.

Хайгейт, Северен Лондон

Личеше си, че приживе е била много красива. Все още беше, ако не броим восъчно бледата кожа, полупосинелите очи, щипците на гърдите, изплезения език. Въпреки това мъжете в мазето, очевидно забравили всичко човешко, погълнати от професионалните си занимания, не й обръщаха внимание. Мъртвото й тяло не събуждаше почти никакво чувство у тях. Единствено хубавичката фотографка с дълга светлоруса коса, вързана на опашка, изглеждаше заинтересована от трупа — обикаляше го и правеше снимки от всевъзможни ъгли като ненаситна репортерка от някой жълт вестник. Единственият звук в помещението идваше от щракането на фотоапарата.

Детектив — сержант Тери Джеймс й намигна. Тя се направи, че не го забелязва, и приклекна за близък план на стегнатата с белезници китка на мъртвата.

Фокс стоеше до колегата си при масата за изтезания. След толкова години в полицията смъртта не я впечатляваше, само сексуалните престъпления все още я караха да се чувства некомфортно, все още караха стомахът й да се свива. Другите мъже, макар професионалисти като нея, избягваха погледа й. Имаше нещо ужасяващо, нещо зверско в тези деяния, може би защото омразата, с която бяха извършени, бе насочена не срещу една личност, а срещу всички хора от определен пол. Мрачни мисли минаваха през главата й — в такива ситуации дори мъжете от екипа й се струваха чудовища, лесно забравяше, че също като нея и те се опитват да открият престъпника.

— Какво е положението, Ти Джей?

Джеймс, известен сред колегите си като Ти Джей, вдигна рамене.

— Нормално садо-мазо убийство. Разпъната и мъртва.

— Боже мили — промърмори Фокс.

Гърлото й се сви. Започваше да й се повдига.

Ти Джей се ухили.

В същия момент телефонът иззвъня.

Всички в стаята замряха. Криминолозите, съдебният лекар Пакула, дори фотографката насочиха погледи към стилния бял телефон до тапицираната дървена маса, върху която бе разпъната младата жена; апаратът от края на двайсети век някак не се вписваше в средновековния декор на подземието.

Фокс изчака телефонният секретар да се задейства, но той очевидно беше изключен. Това веднага й се стори странно. При дадените обстоятелства.

— Кажи им, че в момента не е в състояние да се обади — предложи Ти Джей. — Вързана е, така да се каже.

Никой не се засмя на шегата му, но той явно не се засегна.

— Ако човек пристъпва към подобен сложен сексуален сеанс, включващ връзване, логично е да включи телефонния секретар — изказа мислите си Фокс.

— Да, аз винаги постъпвам така — съгласи се Ти Джей.

Фокс, която освен бяла престилка носеше й гумени ръкавици, вдигна слушалката.

— Да?

— Правите ли клизми? — попита мъжки глас.

Фокс огледа подземното помещение. Нямаше прозорци, по стените висяха различни уреди за мъчения: черен кожен камшик, електроди, седло и юзди. „Докъде стигнах аз, момичето от добро католическо семейство — да говоря с някакъв непознат за клизми.“

Тя се погледна в огледалото на отсрещната стена — блондинка на трийсет и няколко, със сериозно, ако не сърдито изражение, без грим, може би малко по-висока от нормалното. Не сексбогинята, която съществуваше в развинтеното въображение на Ти Джей, но все още не за изхвърляне. Макар че в това облекло изглеждаше малко като герой от филм за извънземни.

— Кой е на телефона, ако обичате?

— Правите ли, или не?

— Кой ви даде номера ми?

— С Френското маце ли разговарям?

„Не, аз съм детектив — инспектор Мадлен Фокс. Френското маце лежи на няколко метра пред мен, разпъната и мъртва, както деликатно се изказа Ти Джей. Но да не се разсейваме с подробности.“

— Искам да знам кой ви е насочил към мен, преди да обсъждаме каквото и да било.

Тя опита да избегне погледа на Ти Джей.

— Бъни ме насочи.

— Бъни ли?

— Френското маце ли е на телефона?

— Можете да дойдете днес, около три следобед — отвърна Фокс, но мъжът вече бе затворил.

Тя остави слушалката.

— Май току-що си уреди любовна среща — отбеляза Ти Джей.

— Не, той затвори.

— Какво искаше?

— Клизма.

Ти Джей прехапа устни. Дори Пакула едва сдържа усмивката си.

— Защо не му каза да си вкара нещо отзад?

На Ти Джей винаги можеше да се разчита в деликатни моменти.

— Искаше да говори с Френското маце.

— Спомена ли някакво име?

— Приятелката му се казва Бъни^[1].

— Боже. То стана цяла зоологическа градина.

Хората от криминоложкия екип се заеха отново за работа — да събират различни частички с фини четки, да търсят отпечатъци. Един откри някакво косъмче на пода и го прибра със страхопочитание в малко найлоново пликче, сякаш беше свещена реликва — досадните, но изключително важни подробности на едно разследване. Френското маце, гола, разпъната върху дървената маса, отново бе забравена, сякаш заедно с живота й бяха отнели и достойнството.

 

 

Фокс спря поглед върху Питър Голд, новия гений в криминоложкия екип, който надзираваше работата на подчинените си. Баналният образ на Шерлок Холмс, обикалящ местопрестъплението с лупа в ръка, не беше чак толкова демоде. Съвременната криминология се ръководи от един основен принцип: от всеки контакт остава следа.

Все още не е напълно невъзможно да извършиш насилие срещу някого, без да оставиш следа, но става все по-трудно. Говори се, че престъпленията ставали все по-заплетени, а с тях и разследванията. Убийството вече не е любителска дейност.

Отпечатъци могат да се снемат от почти всякакви повърхности, дори от човешка кожа. Присъствието им върху оръжието на убийството се смята за неоспоримо доказателство за вина. Отпечатъците могат да се запазят в продължение на много дълго време — сваляни са дори от древни папируси от Долината на фараоните.

Дори с ръкавици, убиецът обикновено оставя следи, макар и едва откриваеми. Обувките, особено ако са носени дълго време, оставят уникални отпечатъци; по останали текстилни влакна може да бъде определено облеклото на престъпника; един-единствен косъм, ако е със запазена луковица, може да даде информация за уникалния генетически профил на извършителя.

Събирането на веществени доказателства е трудоемко и уморително занимание, пък и човек не всеки ден може да посети такава частна стая за изтезания. „За тази гледка мога да говоря с месеци — помисли си Фокс — ако изобщо намеря кой да ме слуша.“ Често се налагаше да работи по шестнайсет часа на ден и напоследък рядко срещаше нови хора, ако не броим онези, които вече не можеха да слушат.

Фотографката продължаваше да прави снимки; Фокс и Ти Джей стояха с ръце в джобовете на белите си престилки и наблюдаваха, безучастни като странични наблюдатели на снимките на някой порнофилм.

Фокс отново насочи вниманието си към разпънатата жена. Прииска й се да я покрие с нещо. Имаше нещо срамно в такава смърт. Между гърдите на мъртвата се беше стекъл и втвърдил кървавочервен парафин. Щипците на гърдите не изглеждаха особено стегнати; Фокс реши, че и тя може да си докарва допълнителни доходи по подобен начин. Никое от тези леки мъчения не изглеждаше достатъчно, за да отнеме живота на Френското маце.

Фокс нямаше нужда да чака доклада на професор Елизабет Пакула, за да разбере причината за смъртта. Около врата на мъртвата имаше синини; малки кръвоизливчета около очите, наречени петехии; езикът стърчеше от устата. Дори лаик би познал, че става дума за удушаване.

Това повърхностно наблюдение обаче не беше достатъчно за Пакула — тя имаше работа да върши и се отнасяше към задачата си с професионален педантизъм. Бе грозна, с посивяла коса, около петдесетте; членовете на екипа на „Хендън роуд“ я наричаха „Девствената лекарка“.

В нормалната практика патологът не би трябвало да присъства на местопрестъплението, но поради необичайността на случая Фокс сметна за добре Пакула да огледа трупа на място.

Патоложката започна пълен оглед на тялото; заговори равномерно в микрофона на един гласово активиращ се касетофон, сякаш четеше прогнозата за времето — отбеляза температурата в помещението, странното положение на трупа.

Фокс се приближи до масата, приклекна в опит да установи наличието на сперма около влагалището и от вътрешната страна на бедрата на жертвата. Почувства се като ученичка, която опитва да види оценката си, преди да й върнат контролното — Пакула скоро щеше да задоволи любопитството й.

Тя зърна отражението си в огледалото. Какво ли би си помислил някой страничен наблюдател, ако я види да зяпа половите органи на мъртвата жена? „Какво ли ще си каже татко, ако ме види? Ами мама, ами Джини?“

Стори й се, че вижда морави петна от долната страна на трупа. Когато сърцето спре да бие, кръвта се събира в долната страна на тялото. Посиняването започва около два часа след смъртта и приключва около осмия, така че, както и да се мести трупът след този период, характерните петна като от натъртване остават. В този случай посиняването съответстваше на положението на тялото. Жената беше умряла на тази маса или малко преди да бъде разпъната.

Трупът се беше вкочанил. Господи, как щяха да го качат в микробуса на моргата?

Фотографката остави апарата и извади видеокамера. Без съмнение записът щеше да се върти неведнъж на „Хендън роуд“. Личният живот е неприкосновен, след смъртта обаче тялото, дори фантазиите на човек стават публично достояние.

 

 

Фокс с радост остави криминолозите и съдебния лекар в частната стая за мъчения на Френското маце. Труповете вече не й бяха интересни, а дори някога да са били, този специално я караше да се чувства доста неудобно.

Стаята за мъчения се намираше в мазето на една триетажна къща близнак в Хайгейт. Навремето сигурно бе изглеждала внушително. Фокс не можеше да определи дали кварталът постепенно запада, или градът малко по малко завзема и този полуселски район. Дворът беше добре поддържан, за разлика от този на съседите, в който избуяваха бурени и се търкаляха неизброими количества празни бутилки от нюкасълска тъмна бира.

Отвън къщата изглеждаше съвсем нормална и добре поддържана; човек никога не би си помислил: „Ето тук, обзалагам се, се вихрят перверзни оргии“. В антрето и коридора бяха наредени вази със свежи цветя. Върху масичката в хола лежеше разтворена книга, сякаш Френското маце я е оставила за малко, за да отвори на неизвестния си посетител. За бога, имаше семейни снимки в посребрени рамки!

Дори богините на садистичните удоволствия си имат личен живот, предположи Фокс.

Ти Джей се приближи до стереоуредбата. Натисна копчето на касетофона. Дебюси. Фокс се намръщи. Някак си бе очаквала да чуе хевиметъл.

— Бога ми, виж тук — възкликна Ти Джей.

Фокс се обърна.

— Какво?

Той кимна към масичката:

— Чела е Никълъс Спаркс. Отговорът на загадката е ясен. Загубила е воля за живот. Случаят е разрешен.

Един от униформените полицаи се намръщи. Фокс се почувства неловко заради него. Нямаше нищо лошо в черния хумор, но Ти Джей беше патологичен случай в това отношение.

Тя погледна през прозореца, на улицата цареше суматоха. Съседи и случайни минувачи се тълпяха пред полицейския кордон, любопитни да видят нещо интересно в скучното ежедневие. Това бе по-вълнуващо от телевизията, особено ако си безработен и нямаш други занимания в понеделнишката утрин. Един безделник с разсеян поглед и уокмен припяваше на музиката, която слушаше; забулена жена с бебешка количка бе спряла да погледа; неколцина бели младежи с кожени якета се подиграваха на полицаите; някакъв мъж с щампована тениска от Лондонския маратон и златен ланец около врата прекъсна сутрешния си крос, за да задоволи любопитството си.

— Ще проверя на горния етаж — обяви Фокс.

Двама от екипа на Голд работеха горе. Проверяваха канала на мивката за следи от кръв, сифона на тоалетната за фасове. Фокс влезе в спалнята и се огледа, остана изненадана. Това бе по-скоро стая на малко момиченце, отколкото на възрастна жена. Стените бяха боядисани в розово, върху леглото имаше покривка с дантелки и (извънредно трогателно според Фокс) плюшено мече върху възглавницата. Какво беше очаквала? Легло с пирони и сувенири от концлагери може би.

До стената имаше тоалетка от махагон. Един от хората на Голд ровеше из чекмеджетата. Вътре цареше безпорядък. Вълнени пуловери и бельо, всичко намачкано, просто натъпкани в чекмеджетата.

Криминологът отвори най-долното, откри черна лакирана кутия, показа я на Фокс. Вътре имаше белезници, груби четки за кучета, тъмночервен вибратор, лубрикант. Жертвата явно обичаше да смесва работата с удоволствието.

Фокс все още се чувстваше, сякаш осквернява тайния свят на младата жена. Всеки крие нещо — порнокасета на някой горен рафт, писма от гей обожател отпреди много години. Хората обаче никога не се замислят какво ще стане с тайните им, ако внезапно напуснат този свят. Понякога Фокс се чувстваше като гарван гробар, който кълве вътрешностите на прегазено на пътя животно.

Като детектив, разследващ убийства, тя се беше превърнала в наблюдател и познавач на мъртвите. Огледа стаята — на стената висяха плакат на „Досиетата Хикс“ и реклама за сапун „Перс“ в рамка; на една полица се мъдреха програми за опера в „Ковънт гардън“ до програми за мачове на „Арсенал“; двойно кресло с антикварна стойност съжителстваше с модерен шезлонг „Икеа“.

Фокс се запита дали Френското маце някога е предполагало, че напълно непознати хора ще изучават по този начин подробностите на личния й живот. Смъртта е като крадец. Не само отнема живота ти, а след това преравя и джобовете ти, отмъква всичките ги тайни.

Голд се показа на вратата:

— Мисля, че открихме нещо интересно.