Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маделин Фокс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Certainty of Doing Evil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Колин Фолконър

Заглавие: Разпъната от тайни

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Атика

Художник: "Атика"

ISBN: 954-729-105-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7952

История

  1. — Добавяне

43.

„Хампстед Хийт“

Поредният горещ и влажен летен ден — от време на време от схлупеното като покрив над града сиво небе падаше по някоя едра капка. Някакъв самолет избръмча над Парламента; стоманеният му корпус проблесна за миг, преди отново да се скрие в облаците.

Боклукчийските кофи преливаха; един тичащ за здраве мъж с излишни килограми, излишни години и вид на бъдещ пациент в кардиологичното отделение пухтеше по алеята. Двама влюбени се прегръщаха на една пейка. В далечината зад дърветата се виждаха кранове и високи сгради с блестящи стъкла, Телевизионната кула се извисяваше над Тотнъм, сивият купол на „Сейнт Пол“ се забелязваше едва-едва сред гората от небостъргачи.

Двамата с Даяна седнаха на една пейка.

„Откъде да започна? Никога не ми се е удавало да обяснявам чувствата си, особено пред хора, които обичам, които ме обичат. Не са много, като се замисли човек. Може би затова.“

— Знаеш, че с майка ти имаме известни недоразумения.

Даяна прехапа устни.

— Сигурен съм, че ще се разберем — добави бързо той.

Какво го накара да го каже? Нали не я беше довел, за да я уверява, че всичко ще се оправи?

— Каквото и да стане…

„Каквото и да стане, знаеш, че те обичам, нали?“

— … каквото и да стане, сигурен съм, че всичко ще се оправи.

Даяна продължи да мълчи. Той се зачуди дали ще вали. Не се беше сетил да вземе чадър. Някакво кученце изджавка и се втурна след хвърлената от стопанина му пръчка. „Притежаването на кучета, които не са поне два пъти по-големи от средностатистическа котка, трябва да се забрани — помисли си той. — А ако зависи от мен, ще наредя всички да бъдат унищожени.“

— Ще се развеждате ли? — обади се накрая Даяна.

— Надявам се, че не.

Разговорът им не протичаше по плана му. Винаги се беше чувствал неловко в компанията на дъщеря си. Обичаше я безкрайно много. „Бих направил всичко за нея. Абсолютно. Но никога няма да мога да говоря с нея като с равна. Никога няма да успея да сляза до нейното ниво. Все едно Нелсън да слезе от пиедестала си на Трафалгарския площад и да започне да се ръкува с туристите.“

„Какво да й кажа?“

— Не искам да се тревожиш — измънка, с надеждата тя да го улесни, да му подаде някоя реплика.

— Добре — промърмори тя.

Тази болка в гърдите. Заради нея преди две седмици бе отишъл на лекар. За пълен преглед, мислеше, че е нещо със стария туптящ часовник на живота. Само стрес, така твърдеше медикът. „Само“ стрес. Това ли беше всичко?

Зачуди се какво ли щяха да си помислят Луиза и Даяна, ако научат за него, че е направен от глина като всички останали. По-лошо от глина. Много по-лошо. Трябваше да предпази Даяна от тайната си.

Ами Луиза? О, тук трябваше той да се пази.

Поседяха известно време в мълчание.

— Как върви училището? — попита неочаквано той.

— Добре.

„Така доникъде няма да стигнем. Няма да можем да разговаряме, поне докато тя не излезе от пубертета. Жените все още са една мистерия за мен, всичките. Винаги съм се грижил за нея. Насърчавал съм я. А сега и тя е в противниковия лагер, единственият ми приятел в тила на врага. Какво още да й кажа?“

— Сигурен съм, че всичко ще се оправи.

Даяна кимна, без да сваля очи от някаква далечна точка, която фиксираше от самото начало. „Какво ли, по дяволите, си мисли?“

— Радвам се, че поговорихме. Че разсеяхме малко атмосферата.

Той стана и двамата тръгнаха бавно по „Хийт“ към Хампстед.

 

 

Бейсуотър

След няколко неуспешни опита Фокс най-сетне успя да вкара ключа в ключалката. Пак бе изпила прекалено много вино.

Светна една от нощните лампи и отиде в кухнята да направи кафе. Аш стоеше в хола с ръце в джобовете, оглеждаше разсеяно стаята. Тя си представи как изглежда апартаментът й през неговите очи: претрупан с безполезни вещи, в безпорядък, може би дори мръсен. „Трябва да преподредя малко — помисли си. — Може би да повикам Джини да ми даде някоя и друга идея. Джини я бива за тези неща.“

Той седна върху неравния кафяв диван. Беше го купила от един магазин за втора употреба преди дванайсет години. Можеше да си позволи и по-хубав. Просто нямаше време за пазаруване. Тогава за пръв път от месеци се беше прежалила да излезе из магазините на Камдън. И гледай само какво си беше купила.

Не знаеше докъде ще стигне с това. Бе търсила необвързваща връзка, мъж, който да иска само секс, нищо сериозно. За бога, не е трудно да се намери такъв. И въпреки това Мадлен Фокс съумя по някакъв начин да се провали дори в това — попадна на мъж, който изглеждаше искрено заинтересован от личността й, въпреки че беше полицайка, въпреки нечовешкото й работно време. Нещо по-лошо, изглеждаше добър човек, което правеше разтурянето на връзката още по-трудно за нея.

Тази вечер, когато тя си тръгваше от „Хендън роуд“ след шестнайсет часа работа, той тъкмо свършваше в кантората си в Барбикан. Срещнаха се на по чашка и на китайска вечеря в едно ресторантче близо до апартамента й. Сега минаваше единайсет, а на следващата сутрин тя трябваше да става в шест, пак нямаше да си доспи. Вместо това пак щеше да се „гушка“, както се изразяваше баща й.

— Позволено ли е да ми кажеш върху какво работиш сега? — попита той.

Тя се показа от кухнята, подпря се на касата на вратата.

— По убийство с огнестрелно оръжие.

— Онова в Тотнъм ли? Четох във вестниците. Господи, сигурно водиш много вълнуващ живот.

— Не е чак толкова вълнуващ. Поне не след като ти стане навик.

— Сигурно.

— Ами ти? Твоят живот не е ли вълнуващ?

— Изгубвам милион, печеля милион, това са само числа на компютърния монитор. Не е въпрос на живот и смърт. Има ли много убийства с огнестрелно оръжие?

— Напоследък все повече.

— Как си се сдобила с онзи белег?

Тя отдавна очакваше да й зададе този въпрос. Върна се в кухнята, сложи кафето. Трябваше й време да обмисли отговора.

— Отвратителен е, нали?

Той влезе при нея.

— Да, като го видях, избягах с писъци от спалнята, не помниш ли?

— Остана разочарован.

— Не, заинтригуван. Ти си красива жена, Мади. Едно малко несъвършенство просто те прави по-интересна, не те загрозява. Освен това нямаше от какво да се разочаровам. Това не е като да получаваш подаръци на Коледа. Аз не се любя с тялото, а с жената.

Тя задържа дъха си.

— Моля те. Не казвай неща, които не мислиш искрено.

— Искрен съм.

— Не, не си. Мъже като теб просто не съществуват.

Каза го малко като на шега, но когато вдигна очи, забеляза на лицето му особено изражение, което не беше виждала досега.

— Как го получи, Мади?

Да върви по дяволите кафето. Тя скръсти ръце и се подпря на кухненския плот.

— Допуснах грешка — каза сухо. — Опитах да заловя въоръжен престъпник, което не ми влиза в работата, без да изчакам подкрепление. Простреля ме. Сърцето ми спира два пъти, веднъж в линейката, веднъж на операционната маса в „Сейнт Томас“. Когато се оправих, шефовете не знаеха дали да ме изхвърлят, или да ме наградят. Дадоха ми медал. Държа го в чекмеджето, но това — тя докосна дясната си гърда — … това го нося навсякъде. Радвам се, че го намираш за толкова интересно, но аз, когато се погледна в огледалото, виждам един Квазимодо.

— Лъжкиня.

— Какво?

— Махни тази жална физиономия. Ти изобщо не съжаляваш за това, което си направила, нито за белега. Ако попаднеш в подобна ситуация, ще постъпиш по абсолютно същия начин. Ясно е като бял ден.

Тя се обърна, за да скрие усмивката си, започна да налива кафето. Той беше прав. Тя беше като онзи свидетел по случая с Кимбърли Мейсън, как му беше името? Стоун. Само се правеше, че се срамува от себе си. Беше направила нещо нередно, да. Но все още бе жива и, бога ми, беше показала на онези нещастници какво е истинско ченге.

Подаде му чаша кафе. Той го изля в умивалника.

— Кафето е вредно — каза и обхвана бедрата й с ръце; придърпа я към себе си и я целуна.

 

 

Чувстваше се като девойка, която се люби за пръв път; сякаш бе открила тайна, която никой друг не знае. Чудеше се как е останала безчувствена толкова дълго време. Аш я бе накарал да го пожелае. Объркваше плановете й. Обръщаше подредения й живот надолу с главата.

Той седна гол на леглото й. Тя се съблече и се изтегна до него, но когато той посегна да я прегърне, тя се отдръпна.

— Чакай малко — прошепна. — Приготвила съм ти изненада.

Стана и отиде в другия край на стаята. Върна се с белезниците си.

— Още не си ми върнала вратовръзката — оплака се той.

— Тя остава за мен. Тези са за теб.

Тя изгаси лампата. Белезниците изщракаха около китките му.