Колин Фалконър
Разпъната от тайни (42)

42.

Милс седеше до нея със затворени очи, главата му се люшкаше насам-натам. Изглеждаше ужасно. Тазсутрешното му бръснене беше далеч от успешно, под очите му имаше тъмни сенки. Миризмата на афтършейва му бе примесена с дъх на алкохол. Облеклото му все пак беше изрядно както винаги.

— Добре ли си, шефе? — попита Фокс.

— Гаджето ме изрита. Напоследък играта доста загрубя. Предполагам, че си чула.

— Какво си направил?

— Дълга история. Включва няколко приятели, ергенско парти и една професионална стриптийзьорка.

— Не звучи зле.

— И аз така казах.

Той се навъси, погледна през прозореца.

— Та какво стана всъщност?

— Един стар приятел, инженер, получи работа в Саудитска Арабия за пет години. Така че му спретнахме прощално парти. Събрахме се с неколцина приятели, наехме стриптийзьорка и стая в „Чизуик армс“, съвсем невинно започна, ако питаш мен.

— И?

— Ами, пийнахме повечко. Едното повлече друго… Сали направо побесня, като разбра.

Фокс спря на един светофар.

— Заради стриптийзьорката ли?

Той поклати глава:

— Ами, нали се сещаш… имаше малко орален секс. Съвсем малко.

Фокс го погледна. Лице на филмова звезда, нрави на свиня — така го описваше Хъниуел. Това обаче беше чиста завист.

— Правил си орален секс със стриптийзьорката?

— Само малко се позабавлявахме. Всички й бутнахме по някоя лира в повече. Нещо като бакшиш. А Сали се разсърди.

— И това те притеснява?

Той вдигна рамене:

— Да. Малко.

Светна зелено. Таксиджията отзад натисна клаксона и изкрещя нещо през прозореца. Милс се обърна и му показа среден пръст. Фокс отново потегли.

— Това не е изневяра. Тя е само една стриптийзьорка, за бога. Вероятно никога няма да я видя, освен ако не ме преместят в Нравствената полиция. Пък и една свирка не е секс, нали? — Изчака я да се съгласи, но тя запази мълчание. — Нали?

— А какво е?

— Малко забавление. За бога, никога няма да ги разбера тези жени.

— Сигурно — съгласи се Фокс. — Значи Сали те изхвърли.

— С крясъци, изхвърли ми нещата на улицата, пълна програма. Накаля ми ризите, което наистина ме разстрои. Нарочно го направи.

— Къде спиш сега?

— При дъщеря ми, има апартамент в Суис Котидж. Дрямвах тази нощ на дивана. Божичко, все едно да спиш върху чувал с картофи.

— На колко е години?

— Рейчъл ли? На двайсет и пет. Тя ми е най-голямата. От първия брак. Всъщност заради нея се ожених. Страхотно дете.

— На двайсет и пет значи. На колко беше стриптийзьорката?

— Знам, знам. Много пъти са ми го натяквали, няма нужда и ти да ме поучаваш.

— А като те поучават, вадиш ли си поука?

— Вадя си. Като съм над четирийсет, да не съм импотентен?

— Какво мисли дъщеря ти?

— Рейчъл ли? — Милс вдигна рамене. — Добре ме знае.

— Разбирате ли се?

— Разбираме се чудесно. Стига да не се омъжи за такъв като мен, всичко ще й е наред. — Той се погледна в огледалото. — Не вярвам да е само заради стриптийзьорката.

Фокс вдигна вежди:

— Да не си изнасилил и диджея?

Той се засмя, сякаш не изключва и тази възможност.

— Предполагам, че не е лесно да се живее с мен. Работя до късно, не обичам да ме държат много изкъсо. А Сали иска да има деца. Господи, имам си пет вече. Не ми трябват повече. — Той поклати глава. — Никога не съм подозирал, че е такава домошарка. Искам да кажа, защо се облича така, като иска друго?

— Не знам. Как се облича?

— Ами като жена, която не иска да си стои вкъщи и да гледа деца.

— Тук не мога да ти помогна, шефе. Аз никога не съм искала деца и да си стоя вкъщи.

Спогледаха се. Изведнъж й хрумна една мисъл, която може би в същия момент дойде и на него: „Ние сме идеалната двойка. Той не иска деца и сериозна връзка, аз също. Той обича работата си, аз също“. Тя видя бъдещето си и то беше с Грег Милс. Мисълта я ужаси.

Продължиха известно време в мълчание.

— Знаеш ли защо мъжете наричат пенисите си с галени имена? — попита тя.

— Не. Защо?

— Защото не искат някой напълно непознат да взима най-важните решения в живота им.

Той се засмя. Поне това можеше да му се признае. Умееше да се надсмива над себе си.

 

 

Камдън Таун

Камдънската „Хайстрийт“ се топеше под палещото августовско слънце. Фокс премина бавно покрай магазините за кожени якета и обувки „Док Мартенс“, покрай стиропорена фигура на Елвис и зеления стиропорен макет на войник над някакъв магазин за оръжие и военна екипировка. По улицата се мотаеха обичайните отрепки от камдънския приют за бездомни: чернокожи, ненормални, пънкари.

Камдънската зала за бодибилдинг се намираше в една странична уличка на две преки от пазара. Беше обзаведена по обичайния начин: огромни витрини откъм улицата, огледални стени, в които клиентите да могат да се наслаждават на телата си. Съвременни храмове на нарцисизма, така ги беше нарекъл някой.

Посетителите тази сутрин бяха представители само на силния пол. Едва минаваше десет, но в залата вече имаше навалица — седем-осем татуирани мъжаги се потяха над скъпите шведски уреди. Няколкото декара огледала отразяваха реки от пот, изпъкнали вени и лоши прически.

Когато влязоха, всички погледи се насочиха към Фокс.

— Обожавам миризмата на хормони сутрин — измърмори Милс.

— Тези хора нямат ли си работа?

— Това са портиери, охрана в нощни клубове.

От кабинета в задната част на залата се появи висок светлокос мъж. Носеше потник, шорти „Найк“ и маратонки с грайфери като на трактор. На лицето му се изписа подозрителна усмивка:

— Мога ли да ви помогна?

Фокс му показа служебната си карта.

— Инспектор Мадлен Фокс. Това е главен инспектор Милс.

Замълча, за да му даде възможност да заговори; зачуди се дали няма веднага да си признае някой грях. Високият мъж изглеждаше съвсем объркан.

— Нещо да сме нарушили?

— Как се казвате?

— Дейв Макарти. Аз съм управителят на залата. Какво искате?

— Залата е собственост на Денис Торп, нали?

— Да. — Той се нацупи. — Какво е направил пак?

— Нищо не е направил, господин Макарти. Просто е мъртъв.

— Мамка му! По дяволите! Мамка му!

— Много сте красноречив — отбеляза Милс. — Може би трябва да произнесете надгробно слово на погребението му.

Макарти се намръщи. Изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото натъжен.

— Точно когато излязохме на печалба.

— Виждам, че сте разстроен — намеси се Фокс. — Може ли да отидем в офиса?

Офис ли? По-скоро килер. Една пластмасова плоскост служеше за бюро, огледалното стъкло на едната стена позволяваше на Макарти да наблюдава залата. На другата висяха календар и разписание на работните часове. Тримата се набутаха вътре като в препълнен вагон на метрото.

Макарти седна, Фокс и Милс останаха прави, рамо до рамо, облегнати на стената. През огледалното стъкло се виждаше как някакъв огромен неандерталец с гръдни мускули като възглавници прави коремни преси. Наслаждаваше се на собственото си отражение — жестокост и рунтави косми, сплетени в едно цяло. Не можеше да свали очи от себе си. И това ако не е извращение?

— Та как е станало? — поинтересува се Макарти.

— Застрелян е.

Макарти вдигна рамене. Не изглеждаше особено изненадан.

— Застрелян. Мамка му. Боже мили. — Почеса се по главата. — Вижте, знаех какво се говори за него. Той обаче ме нае само да поддържам залата. Не съм замесен в нищо друго.

— В какво по-точно.

— Много от приятелите му идват тук. Знам, че използва залата, за да си набира хора.

— Да си набира хора ли?

— Той се занимава с рекет, нали? Всички го знаят. Има охранителна фирма. Пазачи, бодигардове. Вие сте ченгета. Би трябвало да знаете за него.

— Имаме известна представа за дейността му — отвърна уклончиво Милс.

— Мамка му. Това означава, че оставам без работа, нали?

— Така излиза.

— Бихме искали да погледнем списъка на клиентите — намеси се Фокс.

— Убиеца ли ще търсите в тях? — попита насмешливо Макарти.

— Познавате ли някого, който би искал смъртта му?

— И още как. Половин Лондон, ако вярваме на слуховете. Вижте, както вече споменах, аз съм прост работник тук. Това означава, че не знам абсолютно нищо за заниманията му. Честно казано, напълвах гащите от страх, щом го видя.

— Споменавал ли е някога името Робърт Хатън?

Макарти поклати глава:

— Той ли го е гръмнал?

— Бихте ли проверили в картотеката?

Макарти натисна няколко клавиша на компютъра, изкара списък с имена на екрана. Хатън не беше сред тях.

— Къде го застреляха? — поинтересува се Макарти.

— В главата — отвърна Милс.

Макарти го изгледа; Милс се усмихна.

— Искам да кажа, на кое място в града го застреляха?

— Влязъл в един апартамент без покана — обясни Фокс; после реши да смени тактиката. — Знаехте ли, че притежава огнестрелно оръжие?

— Повече щях да се изненадам, ако не притежаваше. Все пак никога не го е размахвал наляво-надясно.

— Кога го видяхте за последен път?

— Миналия четвъртък. Идваше веднъж — два пъти седмично да провери сметките и да се срещне с тоя-оня. Както вече казах, набираше си хора оттук.

Истинска златна мина, помисли си Фокс. Колегите от Айлингтън щяха да им благодарят за информацията.

— Страхувам се, че трябва да задържим компютъра — каза тя.

— Мислите, че компютърът го е извършил?

— Имаме заповед за обиск и конфискация. — Фокс му подаде едно ксерокопие. — Така че без глупости. Ще ви вземем и чашата за кафе.

— Взимайте, каквото щете. — Макарти се изправи. — Както гледам, аз по-добре да тръгвам към бюрото по труда. Мамка му. Мамка му!