Колин Фалконър
Разпъната от тайни (29)

29.

Кингстън, Съри

Високите дървета хвърляха дебела сянка, птичките пееха в топлия летен следобед. Фокс и Ник Кроуфорд вървяха в края на шествието към църквата. Шепата опечалени изчакаха смирено спускането на полирания ковчег от орехово дърво в гроба и краткото надгробно слово на свещеника.

Странно събиране, помисли си Фокс: Джордж Мейсън и жена му гледаха с широко отворени от недоумение очи Лайла Махмуд, Рей Прат и останалите от компанията им. Раянън Стръдуик също бе тук, все още бършеше сълзите си с намачкани на топка мокри хартиени кърпички; странно как гримът й оставаше непокътнат. Всички тези хора бяха познавали или обичали една друга Кимбърли Мейсън, не тази, която изпращаха в майката земя.

— Ходила си при Брадшоу? — прошепна Ник.

— Все още твърди, че е невинен.

— Жалко, че не успя да се самоубие.

— Може би. Все още не мога да го разбера.

— Тези неща винаги са трудни за разбиране, нали, шефке? Ако не получим самопризнания, може би никога няма да разберем какво точно е станало.

— Има ли значение, Ник?

— Аз искам да науча какво е станало. Заради тях.

Джордж Мейсън и жена му бяха обърнали гръб на гроба и с помощта на познати се придвижваха бавно към паркинга. Въпреки ръста си Джордж Мейсън изглеждаше съсипан, стопен, уязвим като дете.

— Може би тогава ще могат да спят спокойно.

— Никога няма да спят спокойно — отбеляза Фокс. — Искаш ли да пийнем по нещо?

Той кимна.

— Какво ще кажеш за „Кралската глава“?

— В седем.

Ник се отдалечи. Искаше да остане с Джордж и Джийн, да сподели скръбта им. Немного характерна дейност за полицай, но да си връзка с роднините на жертвата, се отразява доста тежко на нервите. В един момент започваш да ги чувстваш прекалено близки.

 

 

„Хендън роуд“

Тя се задържа повече от предвиденото в службата и когато най-накрая се добра до „Кралската глава“, той вече беше там на халба „Карлинг“. Тя остави една десетлирова банкнота на бара и поръча джин с тоник за себе си и още една бира за Ник.

Огледа се. Стейси седеше на края на бара с още двама униформени полицаи. До сутринта мълвата за срещата й с Ник щеше да се носи из цялото управление. Нямаше как да го избегне. Малко клюки по отношение на половия й живот нямаше да навредят чак толкова, стига двамата да не пристигнат заедно на сутрешния брифинг. Независимо какво ще стане оттук нататък, одумките щяха да продължат с пълна сила.

— Как се справяш? — попита тя.

— Честно ли искаш да ти отговоря?

Тя вдигна рамене.

— Защо не?

— Малко ми е трудно.

— Милси ти направи мечешка услуга, няма спор.

— Мисля, че искаше да ме отстрани от разследването.

— Може би те е избрал за свръзка с роднините заради големия ти опит с хора.

Той се усмихна.

— Не мисля. Смята ме за селянин. Или е расист. Няма значение. Трябва да приема нещата такива, каквито са, не смяташ ли?

— Искам само да ти кажа, Ник, че не ме е грижа за цвета на кожата ти и в никакъв случай не те смятам за недодялан селяк.

— Ти не, шефке, но някои от момчетата ме гледат като извънземен. — Премина на провинциален диалект: — На село не се занимаваме с връзване и бичуване, имай го предвид.

— Научих, че си работил по случая „Фред Уест“.

— Просто помагах в изкопаването на няколко трупа и в надписването на кокалите.

Той поръча по още едно питие. В ъгъла свиреше уредба, някой беше избрал диск на Бой Джордж. „Наистина ли искаш да ми причиниш болка“ — странно съвпадение с темата на разговора им.

— Най-странният случай, по който съм работил, беше веднага след като ме направиха детектив; разпределиха ме в Барнстапъл. Още първата работна седмица ме пратиха с шефа ми в една близка ферма да разследваме подозрителен смъртен случай. Обесване.

— Самоубийство ли беше?

— Ами отначало не успяхме да определим. Изглеждаше съвсем нормално, както много хора го правят на някое дърво или на гредите в обора. Някакъв съсед го забелязал да виси от лопатата на малък багер. Беше обесен в седнало положение. Не ме питай как го е постигнал, целият беше във въжета и вериги, много сложен случай. Около врата си имаше примка и пешкир за омекотяване. Изглеждаше, сякаш не е имал намерение да умира.

— Как се е обесил?

— Имаше пластмасова тръба, закрепена с тиксо за лоста на багера. За другия й край беше завързал дръжка от метла, точно върху нея беше седнал. Можел е да вдига или сваля лопатата на багера само като променя натиска върху дървото. Опасното беше, че колкото повече се вдига багерът, толкова по-стегната е ставала примката.

— Добре, стана ми ясно. Защо го е направил?

— Ами шефът предположи, че е с цел полово възбуждане.

— Възбуждане значи.

Той кимна.

— Как беше облечен.

Ник се усмихна.

— Не, не е това, което си мислиш. Единственото гумено, което носеше, бяха ботушите. Бяхме в пълно недоумение, но всичко ни се изясни, когато намерихме дневника му. Беше пълен с любовни стихотворения. Посветени на селскостопанските му машини. Най-вече на багера. Истинска откачалка. Пишеше, че искал да се възнесе с Херкулес (така наричаше багера), да се възнесе с Херкулес на седмото небе, където никой нямало да може да ги раздели.

— Май е постигнал желанието си.

— Всъщност не. Багера го купи някакъв фермер от Таунтън, а той е погребан в Барнстапъл.

— Исках да се изразя поетично.

— Всъщност оттогава не чета поезия.

— Е, поне е добра история за мемоарите ти. Кога се пенсионираш?

— Странно, през цялата седмица, докато наблюдавах как Джордж се опитва да разбере нещо, в което може би никой от нас не може да открие логика, все си спомнях за този случай. Той си мисли, че го е правила за сексуално удоволствие, че дъщеря му не е била наред, сякаш е била саката или де да знам какво? Но може би изобщо не е така. Алчност, ревност, това го разбираме, но никога няма да разберем фантазиите на другите. Не го е правила само за сексуално удоволствие, както комарджията не залага само заради парите.

— Имаш ли предположение за убиеца?

Той поклати глава.

— Не, но Гари Брадшоу ми изглежда прекалено очевидна възможност, за да е той. Убийствата от ревност са за нормалните хора. Ако изобщо има такива.

— Все пак някакви предположения?

Той поклати глава; допи халбата си.

— А ти, шефке?

— Мисля, че грешиш. Погледни фактите: знаем, че убиецът я е разпънал в мазето, за да ни заблуди, за да го замаскира като престъпление по време на полов акт. Значи, който и да го е направил, или ни мисли за идиоти, или не познава много добре света на Кимбърли Мейсън.

— Точно като Гари Брадшоу.

— Имал е мотив и възможност. А защо е този опит за самоубийство? Може би от чувство за вина?

Ник се намръщи, замълча.

— Май не си убеден.

— Просто не ми се връзва, шефке. Така ми подсказва интуицията. Разбира се, никой няма да го приеме за доказателство.

Мъж с интуиция, помисли си тя. Накъде отива светът?

— Като дете — продължи той — ме хванаха да крада шоколадчета от местната сладкарница. За пръв път ми беше, а ме пипнаха с по два марса във всеки джоб. С мен имаше още двама приятели. Занимаваха се със същото от месеци, но като ме хвана, онзи стар нещастник ме обвини за всичко, което беше изчезнало от магазина му.

— Мислиш, че Гари Брадшоу е просто детето, което са хванали да бърка в бонбоните, така ли?

— Само предчувствие. Но както казваш, и в двата случая не разполагаме с доказателства.

— Не, знам, Ник. Има мотив, възможност, предишно престъпление, няма алиби. Почти сме го пипнали. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя.

— До утре, шефке.

Тя очакваше да се опита да я сваля. Това беше златният му шанс и той го пропусна. Не беше сигурна дали се чувства обидена или не. Преметна чантичката си през рамо и взе куфарчето си.

— Цяла нощ ли ще стоиш тук? — попита.

— Ако си тръгнем заедно, ще ни разнесат по цялото управление.

Той кимна към Стейси, която само се правеше на заета с изключително важен разговор с колегите си; всъщност ги наблюдаваше с най-голямо внимание.

— Доскоро, Ник.

Навън все още бе топло, миришеше леко на нафта. Слънцето обагряше небето в тъмнорозово — цветът на пушена сьомга. Предстоеше й още една самотна нощ. Ник Кроуфорд щеше да е добро разнообразие в монотонния професионален живот, но не пожела да я покани; пък и тя не знаеше дали щеше да приеме. Може би не. Откакто се помнеше, бе разделяла професията от личния си живот. В нейното положение това беше единственото разумно нещо.

Чудеше се дали някой ден няма да съжалява.

 

 

Хампстед

По тавана пробягваха сенки, силуети на призраци, дървото пред прозореца сякаш опитваше да сграбчи стройното тяло на уличната лампа с дългите си костеливи пръсти.

Ето я и нощта.

През деня беше лесно да се преструва, да забрави лъжите, но след залез призраците излизаха от скривалищата си и от леглото си той чуваше крясъците на мъртвите.

Луиза се притисна до него, той усети топлината на тялото й, допира на пръстите й сред космите на гърдите му, хлъзгавата материя на нощницата й. Той я целуна и се обърна на другата страна.

— Лека нощ — промърмори с надеждата тя да се откаже.

Тя обаче не се предаваше лесно, прокара ръка по корема му, към слабините му. Целуна го, топлият й дъх погали врата му.

— Уморен съм — оплака се той.

Беше напрегнат, имаше странно усещане, сякаш в корема му пълзят паяци.

Тя потръпна. Обърна му гръб.

Той почувства едновременно срам и облекчение.

„Какво ми става? — запита се. — Защо не мога да се задоволя с това, което имам?“ Страстта не му даваше мира като необходимост да вземе наркотик. Беше развил зависимост като мръсните отрепки, които спят по подлезите и входовете. Разумът сякаш го напускаше през нощта, страстта заплашваше да го унищожи.

Не копнееше просто за секс (ако беше това, може би щеше да се пребори с демона на страстта). Не това бе наркотикът, който го подлудяваше. Жадуваше за опиянението от адреналина, който изпълваше вените му само в тайния му, въображаем свят.

Той затвори очи и си представи Кимбърли Мейсън. Дори само мисълта за нея го успокояваше, макар че вече не можеше да докосне плътта й.