Колин Фалконър
Разпъната от тайни (21)

21.

Хампстед

Рийс обитаваше старинна къща в Хампстед. Не беше зле за бивш полицай. Можеше да напише над входната си врата: „Дом на корупцията“. Къщата беше на няколко преки от дома, където бе живял и творил Оскар Уайлд. Ето още един, който би оценил начина на живот на Кимбърли Мейсън.

Къщата се намираше в тиха задънена уличка, имаше черна метална ограда с шипове, белосан портал с колони, нямаше място за паркиране. Единствената табелка в цялата улица обозначаваше дома, в който живял един известен британски пейзажист. Истинска съборетина според местните стандарти.

От уволнението на Рийс бяха минали пет години. Тогава бе живял във Финчли. Доста добър напредък.

Рийс отвори по анцуг. През деколтето му се показваха гъсти косми. Кожата му бе жълтеникавокафява и висеше набръчкана като дреха, с два номера по-голяма от размера му. Очевидно в последно време бе свалил някой и друг килограм. През вълната на гърдите му личеше блед белег от операция на сърцето. Успехите в живота се заплащат. Все пак изглеждаше в добра форма за човек, преминал петдесетата си годишнина.

— Милси — посрещна ги домакинът с очарователна беззъба усмивка. — Проклет да съм. Пуснал си си мустаци. Да не са те повишили.

Главният сержант потрепери. Нямаше да им е лесно, помисли си Фокс.

— Здрасти, шефе — поздрави Милс, въпреки че откакто Рийс му е бил началник, бе изминало много време; вероятно го наричаше така по навик. — Това е инспектор Мадлен Фокс.

Рийс се ръкува с нея, изгледа я жадно — поглед, който някои по-възрастни мъже пазят за много по-млади от тях жени.

— Е, добре си се уредил — обърна се той към Милс; отдръпна се от вратата. — Заповядайте. Доста сте подранили. Тъкмо се връщам от сутрешния си крос.

Въведе ги във всекидневната. Впечатляващо обзавеждане. Огледало с позлатена рамка над старинната камина, бял килим, стилна мебел. Рийс изглеждаше не на място с анцуга си, като застаряващ маратонец, случайно попаднал във филм по роман на Джейн Остин.

Домакинът си наля уиски от една гарафа, остана прав, с една ръка в джоба на анцуга си.

— Не ви каня — извини се на Милс — защото сте на работа.

— Така или иначе ми е малко рано, шефе.

Не ги покани да седнат и Фокс забеляза, че престорената любезност, с която ги бе посрещнал на вратата, се беше изпарила. Не го беше очаквала. Рийс сигурно се досещаше защо са дошли и като се има предвид, че надали се гордееше с връзката си с Кимбърли Мейсън, не би трябвало да се държи толкова враждебно.

Фокс се огледа демонстративно.

— Добре сте се уредили.

— Започнах собствен бизнес.

— Какъв?

— Работя като консултант — обясни домакинът, без да конкретизира какви съвети дава.

Фокс започна да се нервира. Всеки ден се сблъскваше с грубияни, но когато й бяха колеги, направо излизаше от кожата си.

— Заради Кимбърли сте дошли, нали?

— Да — потвърди Милс.

— Как разбрахте, че съм сред клиентите й? — „Клиент“, сякаш беше член на някое акционерно дружество. — Да не сте намерили бележника й?

Милс поклати глава.

— По отпечатъците.

Рийс се изсмя с хриплив глас.

— Върху нея ли?

Това беше прекалено. Фокс реши да продължи по същество:

— Какви услуги извършваше за вас, господин Рийс?

Усмивката му се стопи.

— Да не ме подозирате? Не съм вчерашен, да знаете. Така че не се опитвай да си играеш с мен, кукло.

„Кукло“. Когато работеше като униформен полицай, един сержант от Брикстън я беше нарекъл така. Конте със загладена с брилянтин коса като този тук.

— Не, не ви подозираме. Трябва ли?

— Вие сте детективите.

Милс се намръщи:

— По-спокойно, шефе. Тя просто си върши работата. Трябва да попитаме.

— Ами питайте тогава.

— Къде беше между полунощ и шест сутринта миналата неделя?

— В „Марбела“. С жена си и двама приятели. Искате ли да ви покажа пропуска си?

— Не е необходимо.

— Добре.

Рийс изпразни чашата си.

— Имаме нужда от малко помощ по този случай — пробва с по-мек тон Милс.

— Съжалявам, Милси. Не мога да ви помогна.

— От колко време познавате Кимбърли Мейсън? — попита Фокс, раздразнена от това интимничене.

— Не е ваша работа.

— Знаем, че сте посещавали мазето й. Точно там открихме отпечатъците ви.

Той запази каменно изражение.

— Кога я видяхте за последен път?

Той погледна часовника си.

— Имахме среща на строго професионална основа преди около две седмици. Само това мога да ви кажа.

— Колко често се виждахте?

— Не съм длъжен да отговарям на този въпрос. — Изглеждаше леко раздразнен, сякаш счетоводителят му го е попитал колко е изхарчил миналата година за пощенски разходи; обърна се към Милс: — Нямате ли вече заподозрян?

Милс кимна.

— Насочили сме се към един човек.

— За какво тогава ми губите времето?

— Как се запознахте с Кимбърли Мейсън? — попита Фокс.

Той се замисли. Въпреки враждебността си явно не се чувстваше много сигурен.

— Един приятел ми даде номера й. Приемаше само сигурни клиенти. Беше много предпазлива. Налагаше се, с тази професия…

— Кой ви даде номера й?

— Не мога да ви кажа. — Той пак погледна часовника си. — Имате ли друго да питате? Имам среща в единайсет.

„Безочлив мръсник.“ Фокс погледна Милс, очевидно и той не можеше да издържи повече.

— Е, тогава да ви изпратя — добави Рийс.

— Жена ви знае ли, че си падате по садо-мазо? — попита Фокс.

Милс тихо изсъска зад гърба й, прозвуча просто като по-дълбоко поемане на въздух.

Рийс се изчерви, но запази усмивката си.

— Нямам време за такива глупости.

Изпрати ги до вратата и я затръшна след тях.

 

 

Милс спря на стълбището, пъхна ръце в джобовете, лицето му бе мрачно. Още валеше. Течеше втората седмица на „Уимбълдън“, а още не бяха започнали четвъртия кръг.

— Добре мина — отбеляза Фокс.

— Само си загубихме времето.

— Надявах се да ни окаже малко повече съдействие.

— От къде на къде? — Милс разрови джобовете си, извади цигара, запали. — Последното, което ни трябва, е този мръсник да започне да изброява имена. Докато се усетим, ще тичаме между Градския съд и Скотланд ярд, за да разпитваме бившите клиенти на жертвата. Това няма да допринесе много за повишението ми.

— Доста егоистично гледище.

Пороят премина в ръмеж. Милс беше спрял форда си на стотина метра по главната улица. Налагаше се да повървят пеша.

— Честно да ти кажа, Мадлен, не горя от желание да се задълбаваме в този случай. Само си представям как ще се отрази на кариерата ми. Очевидно този Брадшоу го е направил. Да го разобличим по-бързо и да забравим случая.