Колин Фалконър
Разпъната от тайни (15)

15.

Камдън

Някои мъже, мислеше си Фокс, просто не трябва да бъдат оставяни сами. Нуждаят се от придружител дори в тоалетната. Той стоеше до бара с някакъв алкохол и вишна в чашата. Носеше кожен каскет (вероятно заимстван от вокалиста на „Слай анд фамили Стоунс“ от седемдесетте), дебел черен кожен колан, намачкана риза и шал. За разлика от Кимбърли Мейсън той нямаше тайни, сексуалните му предпочитания личаха по червеното парцалче, което висеше върху черните му панталони.

Барманът се правеше, че не го забелязва, вниманието му бе напълно погълнато от телевизора; гледаше предаване от конните състезания в „Аскът“ и от време на време промърморваше някоя окуражителна реплика към единия от двата си избраника.

Кери и Фокс седяха в едно ъглово сепаре, Фокс стискаше халба „Грийн кинг“. Беше преминала на бира, защото напоследък обичайните й джинове с тоник я напиваха много бързо.

Искаше й се да изрази повече подкрепа за плановете на Кери. „Просто се преструвай — помисли си. — Не би трябвало да е много трудно.“ Вместо това каза:

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

О, колко нетактично. Дори да се засегна, Кери не го показа.

— Разбира се, че съм сигурна.

Фокс опита да насочи мислите си в по-оптимистична посока. Настъпи неловко мълчание.

— Ще се женим — обяви Кери.

Щели да се женят, Фокс само я изгледа.

— Не ме гледай така, Мади. Това е най-правилното решение.

— Кога?

— Следващия месец.

— Следващия месец?

— Не искам да се явя пред олтара с корем. Всичко е уредено. Ще се венчаем в църквата, където е кръстен Стив. Родителите му още живеят в селото. Местенцето е като за пощенска картичка, трябва да го видиш. Такава романтика…

Кери си даде сметка, че изпада в сантименталности, и замълча.

— Всичко ли ще зарежеш? — попита Фокс; въпросът беше много деликатен, но не можа да се стърпи.

— Какво има да зарязвам? — тросна се Кери.

— Тъкмо си се изправила на крака. Дейзи ходи на ясла. Тъкмо си възвърна независимостта.

— Независимостта не е най-важното в живота. Никой от нас не е истински независим, Мади. Имам нужда от Стив. Имам нужда от теб.

— Кери, съжалявам, но, за бога, това е сериозно решение.

— Много хора го взимат. Не е голямо чудо.

„За някои е — помисли си Фокс. — Например за мен.“

Отново настъпи мълчание, прекалено дълго и за двете.

— Можеш да ме поздравиш — заговори отново Кери.

— Наистина се радвам за теб.

— Хайде, кажи го сега по-искрено.

Фокс допи бирата си.

— Искрена съм. Ако ти си щастлива, и аз ще съм щастлива. Просто ме е страх за теб. Познаваш го едва от два месеца.

— Харесва ти, нали?

— Виждала съм го само няколко пъти. Не го познавам добре.

Всъщност Стивън изглеждаше добър човек. Беше заместник-директор на финансовия отдел на радиостанцията, към която работеше Кери. Трийсет и няколко годишен, разведен, с апартамент във Фулам. Имаше чаровна усмивка, изглеждаше културен и образован. Може би беше подходящ за нея.

Кери я погледна над ръба на чашата си. Празна — време беше за по още едно. Може би този път по-силно.

— Исках да те помоля да ми бъдеш шаферка.

— Моля ти се. На тази възраст.

— Стига де. Това е само за теб, Мади, помисли малко. Изобщо не ти личи, че си на трийсет и четири, вероятно никога няма да ти личи, кучко такава. Освен това си ми най-добрата приятелка. Винаги си ме подкрепяла. Искам да си до мен и този път. Когато най-после ще започна истински живот.

„Да, Мадлен Фокс, вземи се в ръце. Защо не се радваш за нея? Ти търсиш недостатъците във всеки мъж, когото срещнеш, връзките ти нямат бъдеще от самото начало. Можеш да обвиняваш полицията, но всъщност трябва да признаеш, че същото щеше да бъде, ако работеше в някоя фирма или, не дай си боже, като адвокат. Стига. Смили се над нея.“

Фокс протегна ръка и докосна пръстите на Кери.

— Не ми обръщай внимание. Просто ти завиждам. С удоволствие ще ти бъда шаферка. И мисля, че е страхотно, че ще се жените. Напълно заслужаваш да бъдеш щастлива.

Кери, бог да я поживи, възприе този лишен от ентусиазъм опит за поздравления с чисто сърце.

— Никога не съм срещала такъв мъж. Ще видиш. Всичко ще бъде наред.

— Сигурна съм в това — излъга Фокс.

— Мой ред е да черпя.

Кери стана и се запъти към бара.

Фокс затвори очи. Струваше й се, че времето тече прекалено бързо за нея. Искаше да спре за малко, да й даде възможност да обмисли някои решения. Обичаше работата си, но щеше ли тя да й бъде достатъчна до края на живота й? Можеха ли труповете и престъпниците да заменят дома и децата? Мъжете лесно съчетават професията със семейството. Малко жени обаче могат да се похвалят със същото. Тя бе отлагала тези решения колкото е възможно по-дълго, но животът постепенно й се изплъзваше; имаше чувството, че гледа през прозореца на влак, който се движи прекалено бързо, за да скочи от него, и чийто маршрут е безсилна да промени.

 

 

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

Хъниуел седеше приведен от другата страна на бюрото й, нервно прокарваше пръсти през оредялата си коса. Лицето му, както винаги, имаше тревожно изражение, сякаш бе на ръба на нервна криза. Може би наистина беше — постоянните му семейни несгоди бяха пословични сред останалите от екипа.

— Добре ли си, Бил?

— Едно от кучетата го блъсна кола тази сутрин.

— Съжалявам. Добре ли е?

Той поклати глава.

— Исках да го доубия, но децата изпаднаха в истерия. Ще ми струва цяло състояние. Нали ги знаеш ветеринарите. Мамка му, на четиринайсет години е и има халитоза. — Той прехапа долната си устна. — Искала си да ме видиш.

— Как върви проверката в квартала? Намерихте ли съседката от отсрещната къща?

Хъниуел извади бележника си от джоба на сакото, прелисти го.

— Сандра Девениш. Името ми го каза хазаинът, живее на долния етаж. Мисли, че отишла да види майка си. Някъде в Шефилд, не знае адреса.

— Кога е заминала?

— Рано сутринта в неделя.

— Сутринта след убийството на Кимбърли Мейсън. — Фокс погледна часовника си, минаваше шест. — Тъпчем на едно място, Бил. Още нямаме достатъчно доказателства, за да задържим Гари Брадшоу.

— Хазаинът твърди, че никога не отсъства повече от няколко дена. Искаш ли пак да проверя?

Тя кимна.

— Ще дойда с теб.

 

 

Хайгейт

Вечерта бе изключително влажна, във въздуха се носеше тежък мирис на гнило. Фокс слезе от колата, хвърли бърз поглед на двуетажната постройка, в която Кимбърли Мейсън бе водила странния си живот и беше посрещнала още по-странната си смърт. Синята полицейска лента вече бе свалена, къщата тънеше в мрак. Червената спортна кола на Кимбърли още стоеше на улицата. Живот в скоростната лента на магистралата, помисли си тъжно Фокс.

Номер трийсети беше подобна къща близнак — тъмнокафява тухлена постройка с големи еркерни прозорци на партера — но собственикът, пенсиониран евреин, бе преустроил всеки етаж като самостоятелен апартамент. Фокс погледна горните прозорци, забеляза бледа жълтеникава светлина от нощна лампа, почувства лека възбуда. Имаха късмет.

 

 

Сандра Девениш гледаше света през огромни като очи на сова очила. Имаше черна накъдрена коса и носеше нещо като мрежеста покривка за легло върху тъмнозелената си, стигаща до глезените рокля. Беше около двайсет и пет годишна, но старомодният й вид я правеше да изглежда много по-възрастна.

— Сандра Девениш? — попита Хъниуел; показа й служебната си карта. — Аз съм сержант Хъниуел, а това е инспектор Фокс. Може ли да поговорим?

Отвътре се носеше задушлива миризма на тамян като в китайски храм. Върху дъбовата маса беше гравиран пентаграм, на едната стена висеше голям зодиак в рамка, на другата имаше библиотека с книги, спасявани от забвение в различни антикварни книжарници — от намачкани евтини хороскопи, до дебели томове с напукани корици по окултизъм или за култа към Изида.

Фокс надникна в пепелника върху камината. Вътре имаше остатъци от цигара с марихуана. Направи се, че не е забелязала. Не беше тук за това.

Сандра Девениш ги изгледа, сякаш бяха пратеници на сатаната.

— Госпожице Девениш — започна Фокс — няма да ви задържаме много. Разследваме убийството, извършено миналата събота в къщата срещу вас.

— Убийство?

— Жертвата е Кимбърли Мейсън. Живяла е на номер двайсет и девет. Познавахте ли я?

Тя закри устата си с ръка и поклати глава.

— Не знаехте ли? — намеси се Хъниуел. — Писаха във вестниците.

— Не чета вестници. Само лоши неща пишат.

Фокс прехапа устни. Ако всички бяха като Девениш, светът щеше да е по-добър.

— Научихме, че сте отсъствали от къщи.

— Ходих при майка си. Всеки месец я посещавам. Стара е вече.

— Убийството е извършено в събота през нощта. Хазаинът каза, че сте тръгнали в неделя сутрин.

— Да не подозирате, че аз съм го извършила?

Фокс погледна Хъниуел, после — пак жената. Не се стърпя:

— Вие ли го направихте?

Сандра Девениш отново закри уста.

— Не!

— Не ви подозирахме. Имаме вече заподозрян. Просто искаме да научим дали сте видели или чули нещо необичайно миналата събота.

Девениш събра ръце като за молитва.

— Изида да ми е на помощ. — Примигна, очите й изглеждаха огромни зад очилата. — Искате ли чай от лайкучка?

— Няма да се задържаме толкова — успокои я Хъниуел; хвърли бърз поглед на Фокс, по изражението му ясно личеше какво мисли: „Ама че откачалка“.

— Моля ви, седнете — подкани я Фокс.

В стаята нямаше мебели, само меки табуретки, напомнящи чували с брашно. Девениш се отпусна върху една от тях. Фокс последва примера й. Хъниуел изръмжа недоволно и направи същото, сега настроението му бе наистина скапано.

— Видях нещо — заяви бавно Девениш.

— Какво, Сандра? Какво видяхте?

— Точно отсреща, на улицата, имаше спряла кола.

— В колко часа?

— Около десет.

— Какво ви накара да я забележите?

— Нещо ме накара да погледна през прозореца. Шесто чувство. Аз усещам нещата, преди да ги видя.

Фокс загледа пепелника върху камината, кристалите върху масичката за кафе, египетските статуетки на свещени котки. Добре дошли в Зоната на здрача.

— Какво друго видяхте?

— В колата имаше някой. Видях огънчето на цигара. Около колата имаше дяволско сияние.

— И какво направихте, Сандра? — опита да я върне към по-земните проблеми Фокс.

— Беше мъж, усещах го, помислих, че наблюдава къщата. Не знаех какво да правя. Гледах телевизия до полунощ, после реших да си лягам. Погледнах през прозореца, колата още стоеше там.

— Не се ли обадихте в полицията?

— Звъняла съм им много пъти, никога не идват. Както и да е, след десетина минути пак погледнах през прозореца, колата я нямаше. Но имах предчувствието, че ще се случи някакво нещастие. — Изгледа ги гордо. — Права съм била.

— Забелязахте ли номера на колата? — попита Хъниуел.

— Само една част от него.

— Коя част? — намеси се Фокс.

— Цифрите. Три шестици.

Фокс и Хъниуел се спогледаха. Фордът на Брадшоу имаше номер WHK666M.

— Можете ли да ни кажете каква беше колата?

— Помня само трите шестици. Това е числото на дявола.

— Има ли значение? — тросна се раздразнено Хъниуел.

— За мене има. Аз се занимавам само с бяла магия.

Хъниуел изпусна химикалката си на паркета. Шумът от падането прозвуча като топовен гърмеж.