Колин Фалконър
Разпъната от тайни (26)

26.

Хампстед

Безупречна, така можеше да опише с една дума колата на Милс. Беше луксозен модел форд, купето блестеше на слънцето, тапицерията бе чистена наскоро, върху контролното табло като аптекарски шишета бяха наредени монети с различна стойност. В пепелника нямаше обелки от бонбони, по пода не се търкаляха счупени кутии от касети, на задната седалка не се виждаха чадъри, стари вестници или намачкани дъждобрани. Както в нейната кола. Единственият недостатък беше леката миризма на цигари, позамаскирана, но не напълно от ароматизатора с ухание на борова смола.

Фокс загледа лондонските небостъргачи, тънещи в следобедния смог. Хампстед бе луксозен квартал, от векове тук живееха знаменитости: Питър Кук и Дафни дю Морие — на „Чърч Роу“; Рекс Харисън беше погребан тук; Джуди Денч имаше малка къща близо до площад „Вернън“; Джордж Майкъл притежаваше апартамент в района.

Минаха покрай готическия дом на Бой Джордж, истинско светилище на славата. Почитатели бяха изписали хвалебствени слова по фасадата: „Обичам те, Бой Джордж“. „Бой Джордж, ти си най-велик.“ Друг, по-малко ентусиазиран фен бе написал: „Ти си дебела свиня“.

Завиха по „Ню Енд роуд“, после по „Вейл ъф Хелт“. Или както я наричаха тук, „Вейл ъф Уелт“^[1]. Булевардът тънеше в сянката на високи дъбове. Домът на Карлтън беше величествен — масивна тухлена сграда от викторианската епоха с покрити с мъх сводове и куличка в готически стил. Два древни, обрулени от времето каменни демона гледаха мрачно от двете страни на портата.

Милс спря пред отварящите се с дистанционно управление врати от ковано желязо, представи се по домофонната уредба, монтирана в тухлената стена, за да го допуснат да вкара колата си по късата чакълеста алея сред дебели американски борове.

— Остави ме аз да говоря — предупреди той, докато изключваше двигателя.

— Началник?

— Не искам да прецакаш бъдещето ми с поведението си.

— Не разбирам.

— Напротив, много добре разбираш.

Фокс слезе и се огледа. В двойния гараж имаше беемве и мерцедес. През един прозорец се виждаха картини с позлатени рамки в една от стаите. Този израз на благополучие не беше просто впечатляващ, потискащ бе. Карлтън със сигурност не се беше сдобил с всичко това само от депутатската си заплата. Тя бе направила съответната справка и знаеше, че е роден в доста по-скромния Ромфорд. Баща му бил собственик на печатница. Карлтън използвал скромния си наследствен капитал за някои изкусни машинации на пазара за недвижима собственост и ценни книжа през осемдесетте. Съпругата му също притежаваше немалко наследство. Сега Карлтън живееше в тази разкошна къща, радваше се на добри политически връзки, дружеше с подходящи хора, посещаваше подходящи клубове и бе натрупал завидно богатство.

Тъстът на Карлтън беше директор в „Лойдс“, притежаваше голяма част от Бъркшир и имаше добри връзки, с които подпомагаше зет си на изборите. Ако консерваторите отново спечелят мнозинство, Карлтън щеше да е в челните редици. Имаше безупречна биография, здраво семейство. Бизнесът може да замре, пазарите на ценни книжа да ти донесат загуби, може да произлизаш от средната класа, но когато си в зряла възраст, винаги можеш да извъртиш нещата в своя полза.

Карлтън ги чакаше на прага по пуловер и чехли и с чаша уиски в дясната ръка. От двете му страни бдеше по един каменен лъв, приличаше на китайски император. Фокс остана с впечатлението, че се колебае дали да се прави на добър домакин, или да играе ролята на сприхав провинциален благородник. Изглеждаше, сякаш всеки момент може да избухне.

Беше висок, сивата му коса стигаше до яката — една бохемска черта в иначе благородническия му вид. Имаше стройно тяло, гладки бузи без бръчки, яки ръце. Фокс оценяваше възрастта му някъде над четирийсетте.

— Значи ни намерихте без проблеми, а? — посрещна ги той, сякаш са го търсили из джунглите на Борнео, не в едно от малките лондонски предградия.

Милс придаде най-любезното си изражение.

— Аз съм главен инспектор Грег Милс. Това е инспектор Мадлен Фокс. Благодаря, че ни приехте.

Е, нямал е друг избор, помисли си Фокс. Но все пак…

— Заповядайте — покани ги домакинът.

Въведе ги в кабинета си, стая с тъмна ламперия и антикварни предмети. По стените висяха посредствени картини от деветнайсети век, една персийска котка си играеше с малка топка върху килима. Мебелите бяха от махагон и палисандър. Всичко в стаята лъхаше на древност и старо богатство. Като в роман на Агата Кристи.

— Седнете — покани ги Карлтън, но самият той предпочете да остане прав.

Опря се небрежно на камината. Върху нея бяха наредени снимки в тежки сребърни рамки: официална вечеря в някакъв луксозен ресторант в компанията на Уилям Хейг и Джефри Арчър; семеен портрет с елегантно облечена жена, вероятно съпругата му, и красиво като принцеса момиче, вероятно дъщеря му; снимка на същото момиче, яхнало пони.

Милс се настани върху един тъмночервен диван, Фокс предпочете старо кресло с избеляла розова брокатена тапицерия, по-малко удобно, но по-подходящо за случая.

— Ще пиете ли чай? — попита домакинът.

„Бих предпочела уиски — помисли си Фокс — с много лед.“ Милс обаче взе решение и за двамата — отказа учтиво. Изглеждаше не по-малко смутен от Карлтън.

— Да поговорим за това бедно момиче, Кимбърли Мейсън — заговори домакинът, сякаш бяха от ръководството на реномиран клуб и обсъждаха поведението на някой млад член, който не си е плащал членския внос.

— Не точно „момиче“ — отбеляза Фокс. — Става дума за елитна проститутка, специализираща в садомазохизъм.

Милс я изгледа на кръв. Е, да върви по дяволите. Нямаше да се остави да я разиграват някакви уж изтънчени контета.

— Ужасно нещастие — продължи Карлтън.

— За нея да.

Карлтън се смути. Погледна Милс за подкрепа.

— Информираха ни, че сте имали известни връзки с това момиче — намеси се главният инспектор.

Карлтън отпи спокойно от уискито си. Движенията му бяха уверени.

— Вярно е — отвърна.

Успяваше да запази завидно самообладание, стараеше се да отговаря само на въпросите, които му задават; замълча и зачака Милс да продължи.

— Разбира се, ние не ви подозираме в никакви престъпни деяния — увери го инспекторът; тонът му раздразни Фокс, прииска й се да го удари — но на този етап сме длъжни да проверим всяка възможност.

— Да, разбирам — каза Карлтън, после пак млъкна; явно многозначителното му мълчание оказваше ефекта си върху главния инспектор.

— Така че бихте ли ни разказали по-подробно за естеството на връзката си с госпожица Мейсън? — намеси се Фокс.

Карлтън не отговори пряко на въпроса й; вместо това погледна Милс.

— Надявам се, разбирате, че това разследване заплашва да навреди на политическата ми кариера… и на брака ми.

— Ако не сте извършили нищо незаконно, мога да ви уверя, че ще се отнесем с крайна дискретност.

За пръв път, откакто се бяха срещнали, по лицето на Карлтън се изписа смущение.

— Много е неудобно… — Обърна се към Фокс: — Мислех, че ще доведете друг мъж.

Милс погледна колежката си.

— Инспектор Фокс е слушала неведнъж такива неща, сър.

— Имам предвид неудобно за мен, не за нея.

На Фокс й писна.

— Разследваме убийство, господин Карлтън. Нямаме нито време, нито желание за излишни превземки. Искаме да заловим убиеца на Кимбърли Мейсън, преди да повтори престъплението си.

Карлтън се замисли.

— Разбира се. — Пое си дълбоко въздух. — Връзката ми с госпожица Мейсън започна преди около пет години. Тогава… посещавах… едно заведение, в което тя работеше.

— Това ще да е „Черната роза“.

— Правилно предположихте.

— Продължавайте, ако обичате — подкани го Милс.

— След като тя напусна, продължихме връзката си на лична, но професионална основа. Това е.

— Колко често се виждахте, сър? — попита Милс.

— Може би веднъж месечно.

— И какви услуги ви оказваше? — поинтересува се Фокс.

Карлтън я изгледа, сякаш му идеше да й зашлеви шамар. Милс също. Може би въпросът й бе прозвучал малко грубо.

— Както вече споменахте, тя беше проститутка и осигуряваше определени по-особени удоволствия. Затова й плащах. Мисля, че личният живот на един мъж трябва да си остане точно такъв. Личен.

— Целта ни не е да правим морални оценки, сър — увери го Милс.

Фокс вдигна рамене. Нейната цел също не беше такава.

Поведението на Карлтън бе претърпяло коренна промяна. Въздържаното му отношение се беше сменило с едва прикрита враждебност.

— Защо продължихте да се виждате, след като е напуснала „Черната роза“? — попита Милс.

— Тя беше много способна в това, което вършеше.

— Пет години е дълъг период. Сигурно сте разстроен от случилото се.

— Да, разстроен съм.

— Имате ли представа кой може да я е убил?

— Не съм запознат с личния й живот.

— Кога за последен път я видяхте жива?

— Миналия четвъртък. Имах час на обяд.

„Боже мой — помисли си Фокс. — Сякаш е имал час при зъболекаря. Малко работа по корените с белезници и без упойка.“

— Как ви се стори? — попита тя.

— В какъв смисъл?

— В сравнение с обичайното й поведение.

— Не знам. Стори ми се малко…

— Разпъната?

— Разсеяна.

Милс се изкашля, за да привлече вниманието й. Очевидно беше разтревожен, че не спазва инструкциите му и е взела разпита в свои ръце. Е, да върви по дяволите.

— През тези пет години не сте ли говорили за нищо друго, освен за споменатите услуги?

— Не.

— Доста странно.

Карлтън напълно забрави любезните обноски.

— Не желая да го обсъждам с вас.

Последва дълго мълчание. Ако разпитваха Гари Брадшоу, досега да си е казал всичко.

Карлтън се помести, светлината от прозореца огря и другата половина на лицето му и Фокс забеляза грозно жълтеникаво петно около лявото му око, остатък от стара синина. Доста голяма.

— Какво ви е на окото? — поинтересува се тя.

Той инстинктивно опипа бузата си.

— Паднах по стълбите. Ударих си главата и ми излезе синина. Това влиза ли ви в работата?

— Сигурно е било лошо падане.

— Да.

— Опасно нещо са това стълбите. Не трябва да се бърза. Както при разследванията. Иначе има голяма опасност да се подхлъзнеш.

Отново настана тишина.

— Някога опитвала ли е да ви изнудва? — попита след известно време Фокс.

Този въпрос също го изненада. Нужно му беше известно време да обмисли отговора.

— Кой? Кимбърли ли? Не, разбира се, че не.

— Защо не?

— Бяхме приятели.

Той веднага осъзна, че се е издал. Фокс се усмихна, за да му даде да разбере колко лесно се е хванал в клопката.

— Как може да сте били приятели, а да сте говорили само… — тя се направи, че търси точния цитат в бележника си — … за „споменатите услуги“?

Карлтън се обърна към Милс:

— Това кръстосан разпит ли е? Трябва ли да повикам адвоката си?

Милс поклати глава.

— В нищо не ви обвиняваме, сър.

— Оценяваме помощта ви — увери го Фокс. — Това е много сериозен случай.

— Знам. Кариерата и репутацията ми са застрашени.

— Имах чувството, че обсъждахме отнемането на човешки живот.

Карлтън вдигна вежди. Отново се обърна към Милс:

— Както ви уверих по телефона, господин главен инспектор, готов съм да съдействам, но смятам за недопустимо да ме разпитват така в собствения ми дом. Пак ви питам, трябва ли да повикам адвоката си?

— Уверявам ви, че не е необходимо.

Карлтън погледна часовника си. Времето напредваше.

— Наистина не мисля, че мога да ви помогна повече от това. Действията ми може да са били неразумни, дори може би неморални в известна степен, но в никакъв случай не са незаконни и смятам начина, по който ме разпитвате в дома ми, за недопустим.

Настъпи мълчание. Големият часовник в коридора удари четири и половина. Карлтън отново погледна демонстративно часовника си.

— Имате ли други въпроси? Чака ме работа, а довечера трябва да водя жена си и дъщеря си на вечеря.

Завидно хладнокръвие.

— Не, това е всичко — каза Милс; стана. — Благодаря за вниманието.

— Мисля, че ви оказах всякакво възможно съдействие.

— За което сме ви благодарни.

На Фокс й прекипяваше. Тук имаше нещо гнило.

— Още един въпрос. Къде бяхте в събота срещу неделя между полунощ и шест часа?

— С жена ми бяхме на вечеря със заместник главния секретар на опозицията. Прибрахме се около дванайсет и половина и веднага си легнахме.

— Жена ви може ли да го потвърди?

Карлтън застина.

— Няма да е необходимо — притече се на помощ Милс.

Карлтън ги изпрати до външната врата. Обърна се към Милс:

— Съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Надявам се да заловите извършителя на това ужасяващо престъпление.

— Със сигурност ще го заловим — отбеляза Фокс.

Хвърли бегъл поглед на Карлтън.

В очите му се четеше истински страх.

Милс не проговори, докато не излязоха на „Норт Енд уей“.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш — изсъска накрая.

— Той крие нещо.

— Кенет изрично ни предупреди да пипаме внимателно. Ти се държеше, сякаш е обикновен престъпник.

— Той лъжеше.

— Разбира се, че ще лъже. Иска да прикрие връзката си.

— Знае нещо.

Милс вдигна рамене:

— Не вярвам.

— Лъжеше ни в очите.

— Виж, знам само, че Кенет ни подхвърли запалена бомба. Ако продължаваш в този дух, можеш да забравиш за повишение. Точно с такова поведение се провалят кариери. Нетактичността ти ще те провали, Мадлен.

Фокс се замисли над думите му за известно време. Тя и без това вече се беше издигнала в йерархията повече, отколкото бе очаквала. Засега предразсъдъците на другите бяха работили добре в нейна полза. Знаеше, че възходът й се дължи не на това, че е умна, прилежна, работлива и пробивна. А защото бе умна, прилежна, работлива и пробивна жена. Началниците й я поддържаха, защото така повишаваха собствения си имидж. Можеха да я посочат и да кажат: „Ето, при нас няма предразсъдъци срещу жените“. В един момент обаче предразсъдъците срещу жените щяха да се проявят: „Политиката е за мъже“. Мислеха си го, въпреки че никой не го казваше гласно. „Нетактичността ти ще те провали, Мадлен.“

Милс извади цигара, запали. Засмука дима като човек, който дълго време е бил лишаван от това удоволствие.

— Не се тревожи — каза — ако те уволнят, винаги можеш да отидеш в пожарната. Там имат нужда от корави мъже и жени като теб.

— Благодаря.

— Жалко ще бъде. Не си лошо ченге.

Тя прие думите му за комплимент. Макар и казан с половин уста и не навреме.