Колин Фалконър
Разпъната от тайни (2)

2.

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

В оперативната зала я посрещна позната воня на цигарен дим. Тя погледна бялата дъска, заемаща една цяла стена на помещението. Случаят вече си имаше име: „Дамата на мрака“.

Фокс седна, отпи от разреденото кафе; по пластмасовата й чашка останаха следи от червило. Прегледа бележките си, за да се увери, че е наясно с подробностите от местопрестъплението и е подготвена за въпросите на главния инспектор. Грег Милс бе поел ръководството на отряда от Маренко. За разлика от Франк, чиято интуиция и практически подход към разследванията бяха пословични, Милс беше кариерист и ценеше добрия външен вид не по-малко от усърдната работа.

Жертвата се казваше Кимбърли Мейсън. Засега пазеха разследването в тайна, официалната версия бе битово убийство, при което нападателят вероятно е бил познат на мъртвата. Журналистите от жълтата преса щяха да полудеят, ако знаеха подробности. Ако Кимбърли Мейсън беше позната на кралското семейство или на някой футболист от „Арсенал“, историята щеше да се върти във вестниците с месеци.

Милс влезе. Колежката на Фокс, Стейси, въздъхна дълбоко в другия край на залата. Милс привличаше жените, въпреки че не ги сваляше открито като Тери Джеймс, прекалено сериозен бе за такива неща. Фокс обаче не виждаше нищо възбуждащо в него, понякога се чудеше да не би тя да е нещо повредена.

Милс беше от онези хора, за които младостта е просто една междинна спирка по пътя към върха. На бюрото си държеше своя снимка от седемдесетте като патрулиращ полицай в Лондон — непохватен и плах младеж. Това създание вече не съществуваше, униформата и полицейската палка отдавна бяха забравени.

Сега той бе съвсем различно същество: малко над метър и осемдесет, строен и як, само мъничките бръчки около очите и леко посребрените слепоочия издаваха възрастта му — около четирийсетте. Беше преживял четири брака и в момента живееше със Сали, руса богиня на любовта, слязла на земята в образа на фотомодел, ако можеше да се вярва на Хъниуел. Милс се движеше грациозно, дрехите му прилепваха по тялото, сякаш бяха шити по мярка от някой италиански дизайнер. Господин Любовника, така го наричаше Ти Джей зад гърба му без съмнение от завист. Милс имаше чувство за хумор, умееше да общува с подчинените си и много държеше на дисциплината. С две думи, роден бе поне за началник на отдел.

Беше от онези мъже, които сякаш Господ ги пази. Една от легендите, които се разказваха за него, бе, че една вечер се напил, качил се на колата си, не обърнал внимание на някакъв знак за ремонт на пътя и се преобърнал в канавката. Някак си успял да се оправи дори след тази случка, която на всеки друг би струвала кариерата.

Това, което порази Фокс от самото начало обаче (освен очите му, които сякаш я съблякоха за десет секунди при първата им среща), беше гъвкавостта му. Този човек сякаш не спираше да се движи. Създаваше впечатление, че постоянно носи четка за зъби и самобръсначка и където и да го извикат — в Скотланд ярд, в Интерпол, на конференция на ФБР в Куантико или в апартамента на някой фотомодел, рекламиращ дамско бельо на страниците на „Космополитън“ — той ще извади отнякъде нов костюм и ще се яви в изряден вид, без да закъснее и секунда. Изобщо не си приличаше с Маренко — Франк не ставаше от бюрото си, мощните му рамене бяха оставили бяло петно на стената зад стола като от изхвърлена стара мебел. Милс беше от новото поколение, способен полицай, пробил пътя си през йерархията към все по-високи ръководни постове. „Хендън роуд“ беше само трамплин към Скотланд ярд.

Милс седна, извади писалка „Паркър“ от джоба на сакото си и кръстоса крака. По чорапите му не се виждаше нито гънка. Фокс забеляза Ти Джей да го гледа хищно. Ето някой, който да му служи за пример.

— Добре, хора, хайде на работа — започна Милс. — Какво е положението, Мадлен?

Фокс отвори бележника си.

— Казва се Кимбърли Мейсън. Двайсет и осем годишна. Ще получим доклада от аутопсията след три, но на пръв поглед изглежда удушена. Имаме видеозапис.

Фокс пусна касетката на видеото. Видя себе си в бяла престилка с бележник до масата за изтезания. Имаше близък план на щипците и застиналия восък върху гърдите на жертвата. Фотографката бе снимала и стените на помещението, зловещите уреди, висящи на ченгели от голите тухлени стени. Стаята изглеждаше по-мрачна — по-зловеща… или по-възбуждаща, зависи от каква гледна точка.

Записът свърши, последва неловко мълчание.

— Възможно ли е да е убита по невнимание, шефке? — попита Ранкин, един от детективите.

Фокс знаеше какво има предвид. На този ключов въпрос трябваше да отговорят, преди да продължат разследването. Дали Кимбърли Мейсън бе накарала нарочно клиента си да я души, за да постигне по-голям оргазъм? Дали партньорът й не беше преценил силата си, след което се е уплашил и избягал? Фокс беше срещала такива нещастни случаи и преди, но при хора, решили сами да си доставят полово удовлетворение и преценили грешно възможностите си.

Намаляването притока на кислород до мозъка предизвиква по-силен оргазъм. Майсторлъкът е да останеш жив след това. Историята познава много мъже, на които това не се е удало — още през седемнайсети век летописците са забелязали, че обесените се възбуждали и дори еякулирали малко преди да умрат.

Вместо да им дойде, те си отиват, както би се изразил Ти Джей.

Това не беше новост — японците практикуват тази опасна игра от векове. Церебралната аноксия, комбинирана с увеличеното количество адреналин, е вълнуващ коктейл за много млади мъже. Според статистиката трийсет процента от самоубийствата сред юношите вероятно се дължат на грешно проведени сексуални експерименти.

Всичко известно досега за Кимбърли Мейсън показваше, че тази практика й е била много добре позната. Въпросът бе: дали е умряла по време на подобна игра, или убиецът е имал такава цел от самото начало.

— На този етап още нямаме теория по този въпрос — отвърна Фокс. — Аутопсията може би ще ни даде отговор.

— Има ли предположения за времето на настъпване на смъртта? — попита друг.

— За това пак трябва да изчакаме доклада на Пакула, но трупът беше доста вкочанен. Тя предполага, че смъртта е настъпила повече от двайсет и четири часа, преди да го открием.

— Би ли ни разказала какво са намерили криминолозите в кухнята? — обади се Милс.

Фокс се обърна към останалите си колеги:

— Един от хората на Голд откри петно от кръв върху дръжката на хладилника. В кофата за боклук имаше и една счупена чаша. Малки парченца от нея бяха открити по пода на кухнята. Това показва, че е била счупена наскоро и някой я е измел. Още не знаем дали е свързано с убийството.

— Отпечатъци?

— За това също трябва да изчакаме доклада. Криминолозите снеха кървав отпечатък от хладилника, но още не знаем дали е на Кимбърли или на нападателя.

— Как е влязъл убиецът?

— Няма следи от взлом. Значи или жертвата е познавала убиеца и го е пуснала сама, или е имал ключ.

— Значи е възможно да е убита по невнимание — обади се Хъниуел.

— Възможно е, но ще изчакаме доклада на съдебния лекар, преди да си изградим теория.

— Тази жена курва ли е била? — попита Ръскин. Фокс го изгледа на кръв и той веднага се поправи: — Проститутка ли е била, шефке?

— Все още не е ясно, Денис. — Тя погледна бележника си. — Денем е управлявала малка посредническа фирма със седалище на „Юстън роуд“. Изглежда, е водила двоен живот. Докато бях там, някой се обади по телефона. Някакъв мъж търсеше Френското маце. Искаше да му направи клизма.

— На мобифона ли ти се обади, шефке? — попита Хъниуел; всички в стаята буквално се запревиваха от смях.

— Да, колко пъти съм ти повтаряла да не ме търсиш за такива услуги в работно време — не му остана длъжна Фокс.

— Продължавай по същество — подкани кисело Милс.

Фокс отново зачете бележките си:

— Проверихме телефонния й секретар. Имаше съобщения от баща й и от секретарката й от кантората. Имало е още две обаждания, но който я е търсил, не е оставил съобщение.

— Това ли е всичко, шефке? — попита Хъниуел.

— Това е всичко, Бил.

— Кой е открил трупа? — поинтересува се Ник Кроуфорд, един новоназначен детектив.

Милс се изкашля и Фокс го остави да продължи.

— Тъй като госпожица Мейсън не се появила на работа сутринта, секретарката позвънила у дома й. Никой не вдигнал. След като шефката й не дошла за първите две делови срещи, тя решила да се обади в полицията. Двама униформени полицаи от Хайгейт проникнали в къщата и я открили.

— Да не са я убили те, а? — пошегува се Хъниуел. — Не бих се доверил на тези ченгета дори да преведат баба ми през улицата.

— Аз не бих се доверил нито на теб, нито на баба ти — сряза го Милс; в залата избухна нов смях, в който най-голямо участие имаше Ти Джей.

— Има ли свидетели, шефе? — попита Ранкин.

— Ти Джей е говорил със съседите — отвърна Милс — но те както винаги са ни чули, ни видели.

Ти Джей кимна.

— Другата половина на къщата е собственост на двойка експонати от Музея по история на древния свят. Мъжът е глухоням, а жената — в напреднал стадий на Алцхаймер. Проверих от другата страна на улицата, там живее една мулатка. Говори се, че била курва.

— Защо?

— По всяко време в къщата й влизали и излизали мъже.

— А роднините? — попита Ранкин.

Милс кимна на сержант Кроуфорд, който отговаряше за връзките на отдела с роднините на убитата. Това включваше вземане на свидетелски показания у дома им, помощ при уреждането на погребението, информирането им за хода на следствието, дори придружаване по време на евентуален съдебен процес.

Според Фокс това бе една от най-трудните полицейски работи, значително по-неприятна от огледа на независимо какъв брой обезобразени трупове. Както се беше изказал веднъж Ти Джей: „Мога да издържам на пиене, но не мога да издържам чуждата скръб“.

Кроуфорд идваше в Лондон от престъпен край — беше работил в Криминалния отдел в Бристол, взел бе участие в разследването на Фредерик Уест. След това беше прекарал две години като детектив — сержант в Катфорд, преди да го изпратят в Отдела за особено тежки престъпления.

— Баща й е пенсиониран директор от петролния бизнес — съобщи той — живее в луксозните квартали в Съри. Твърди, че не знае нищо за забежките на дъщеря си. Горкият човек. Жена му направо се побърка, наложи се да я упоят.

— Кога са я видели за последен път? — попита Ранкин.

— Преди около седмица. Обикновено в неделя ги посещавала за обяд.

— Гаджета?

— Не им е споменавала. Още не са в състояние да дават свързани показания, трябва да изчакаме някой и друг ден.

Фокс поклати глава. Изглежда, жертвата е имала два напълно независими живота: Кимбърли Мейсън, бизнесдамата, любящата дъщеря, и Френското маце, търговката на перверзни удоволствия.

— Има още нещо — отбеляза Фокс. — Защо нямаше бележник?

Повечето разбраха веднага какво има предвид, но двама от по-новите детективи, изглежда, не се впечатлиха от думите й.

— Момиче като Кимбърли би трябвало да има списък с клиентите си — продължи тя. — Не намерихме такъв. Може убиецът да го е взел. — Погледна Ранкин: — Независимо дали я е убил, без да иска или нарочно.

— Да не смяташ, че това може да е мотивът? — попита Хъниуел.

Фокс вдигна рамене:

— Както вече казах, не се знае дали наистина става дума за убийство.

Милс си водеше записки в голям червен дневник. Затвори го в знак, че са приключили.

— Искам да знам всичко за това момиче: за приятелите й, любовниците й, клиентите й, враговете й, какво е закусвала, с автобус ли е пътувала или с метрото, всичко. Освен това трябва да се разпитат всички съседи, може някой да е забелязал нещо. Дежурствата са разпределени, ще се придържаме към графика.

 

 

Ти Джей седна до Фокс във форда й. Около очите си имаше тъмни кръгове и въпреки че буквално се беше къпал в афтършейв, продължаваше да намирисва на алкохол и пот. Тежка нощ.

Той понечи да смъкне прозореца.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Да.

Той се нацупи и вдигна стъклото. Измърмори нещо.

— Каква е разликата между бирата и жената?

Започна се вече.

— Бирата е студена, но поне не е кисела.

Фокс потегли на юг по „Хендън роуд“. Навън ръмеше. Не че не харесваше извратените шеги на Ти Джей. Бог й беше свидетел, малко черен хумор от време на време разведряваше обстановката. Ти Джей обаче беше истински женомразец. Идваше от такъв квартал, в който човек може да стане или ченге, или престъпник, зависи какъв му е късметът. Беше служил в армията и продължаваше да се подстригва късо, изобщо хубав мъж. Ако питат нея — таралеж в гащите. Човек обаче не може да избира колегите си. Поне тя бе по-старша. Може би точно в това беше проблемът.

— Наистина ли мислиш, че е нещастен случай? — попита тя.

Той започна да бърника копчето за вентилатора. Пръстите му бяха дебели като на зидар. Имаше опасност да счупи проклетото копче, ако не го спре.

— Ами може така да е станало: идва някой дядка, вадят си принадлежностите, той я връзва, покапва я с восък и всичко останало, накрая идва големият финал, той се качва върху нея и точно преди кулминацията започва да я души, за да й направи още по-голям кеф. Само че се престарава, не се усеща кога да спре. След това, като вижда какво е свършил, решава да зареже нещата така. Връща се при жена си и децата и се надява да му се размине. Възможно е.

— Само че не и с Френското маце.

Ти Джей се замисли.

— Френското маце. Начукай ми го.

Можеше и без цинизми. Тя го погледна строго.

— Начукай му го, шефке — допълни той „по-учтиво“.

Тя опита да сдържи усмивката си.

— Няма логика — обясни. — Ако е клиент, защо ще я души? Ако е психопат, да. Но не за да й доставя полово удовлетворение. Хайде, помисли. Той плаща, за да задоволи само своя нагон.

Той кимна, замисли се над думите й.

— Имаме ли някаква информация за Френското маце, шефке?

— Накарах Хъниуел да прегледа обявите по вестниците. Ако не извади късмет, ще се наложи да провери всички телефонни будки от тук до „Тотнъм кърт роуд“ за визитки на проститутки.

— Той е женен мъж. Не го поставяй пред такива съблазни.

— Искам да разбера точно какви услуги е предлагала.

— Каквито и да са били, добри пари са й носили.

— Така изглежда. Чудя се колко ли излиза да си обзаведеш собствена стая за изтезания.

— Може би е достатъчно да завържеш някоя и друга връзка.

Той се изсмя кратко, после се зае да бърника радиото, да сменя станциите. Накрая се отказа.

Фокс пусна чистачките. Вече валеше сериозно, топъл юнски дъжд. Сигурно „Уимбълдън“ скоро започваше.