Колин Фалконър
Разпъната от тайни (12)

12.

Уорчестър парк, Съри

Джини и Йън живееха в по-луксозната част на Уорчестър парк в къща близнак с павиран преден двор, витражи и масивна дъбова входна врата с решетки. Имаха червено комби „Монтего Кънтриман“ и кафяв „Ягуар“.

Днес ягуара го нямаше. Йън не си беше вкъщи.

Джини отвори входната врата, очите й бяха зачервени и подути от плач. Близнаците седяха в основата на стълбите за горния стаж, гледаха мълчаливо майка си с тревожни очи. Фокс се почуди какво ли им е казала. Последва сестра си във всекидневната. Завесите бяха спуснати, сякаш беше в траур. Което, както предположи Фокс, в определен смисъл беше точно така.

Джини носеше дълга широка рокля и Фокс за пръв път от години я виждаше без грим. Дългата й права коса, която обикновено носеше на опашка, се бе разпиляла върху раменете й, допълвайки апокалиптичния й вид.

— Има си любовница — изплю без встъпителни думи тя.

— Мили боже — възкликна Фокс, въпреки че никак не се изненада.

Веднъж някой й бе казал, че мъжете не притежават чувство за вярност. Схващат това понятие като нещо, свързано с отговори на задачи по математика.

— Казах му да се изнася.

— Как разбра?

— Очевидно беше — отвърна Джини, сякаш отговорът се подразбира.

Седеше с подвити крака на дивана и стискаше хартиена кърпичка. Само че нямаше сълзи, които да бърше; просто кипеше от гняв.

— Дано да хване СПИН.

— Джини — възкликна Фокс, удивена от това изказване.

— Дано да хване рак на оная работа и да умре.

Фокс никога не беше виждала сестра си в такова състояние. Очите й блестяха гневно, сякаш обидата е била толкова дълбока, че дори е готова да извърши насилие. Кротката Джини е криела неподозирана злоба. Невероятно.

— Работи в офиса му. Кучка.

— Кога е станало? — поинтересува се Фокс, но Джини не обърна внимание на въпроса й.

— И е по-стара от мен! — продължи да нарежда; удари с юмрук коляното си, явно тази обида беше най-тежката. — Ако го беше направил с някоя девойка, току-що завършила училище, щях да го разбера. Но тя е три години по-стара от мен! Искам да умре!

Фокс опита да я прегърне, но Джини се отдръпна. Затова Мадлен отиде в кухнята, за да направи чай. Изпитваше нужда да свърши нещо, така и така не можеше да помогне с друго на сестра си.

По-късно направи чай и на близнаците, поговори с тях, опита да им обясни по най-приемливия начин защо мама плаче и защо тази вечер татко няма да им прочете приказка за лека нощ. Говореше със същия глас, с който успокояваше скърбящите роднини на убитите — тих, спокоен, пълен със съчувствие.

Вътрешно бе потресена.

Когато ги сложи да спят, седна при сестра си, за да изслуша таените обиди от всичките осем години брак, истината за Света на Джини. Не можеше да определи дали тези разкрития за тъмната страна на рая я успокояваха, или потрисаха. В продължение на години съвършеният (поне за такъв й го представяше майка й; такова впечатление създаваха Джини и Йън) брак на сестра й я беше изпълвал с надежда, че един ден и тя ще постигне щастието. Може би щеше да създаде свой собствен безоблачен свят — Света на Мади.

Досега всичко вървеше точно в обратна посока.

По-голямата част от живота си между двайсетата и трийсетата си година бе прекарала с Дейвид; време, което бе позволило и на двамата да отлагат важните решения в живота си. Привикнаха един към друг — любовна връзка, когато не си истински влюбен. След това той я замени за по-млада жена, фотомодел. Гневът й изненадващо бързо отстъпи място на облекчението.

След това дойде Саймън — почти от година не го беше виждала, още имаше моменти, когато се колебаеше дали да не му се обади. Не че копнееше за него, просто се чувстваше самотна.

Разкритията, че щастието на сестра й всъщност е било една пясъчна кула, й донесе облекчение. Всъщност изневярата на Йън беше нещо като доказателство за собствената й нормалност. Провалът на Великолепната Вирджиния сякаш оправдаваше собствения й трийсет и четири годишен живот на неуспешни връзки и пропаднали планове за бъдещето.

Когато се прибра вкъщи в един часа през нощта, случаите „Кимбърли Мейсън“ и „Вирджиния Джонстън, по баща Фокс“ започнаха да се преплитат в съзнанието й. Явно всеки си пази малките мръсни тайни. Хората се правят на светци, мамят те, докато накрая повярваш в безупречността им.

Само че истината винаги изплува на повърхността. За Кимбърли Мейсън това бе станало в неделя сутринта, когато тайните й бяха изложени заедно с трупа й в нейната частна стая за изтезания. Сега собственият й зет, съвършеният баща и съпруг на безупречната Джини, бе хванат в леглото с някаква секретарка.

В крайна сметка фасадата се разпуква и под нея се показват човешките недостатъци. Кой може да се похвали, че познава най-съкровените тайни на някого?

Хампстед

Джеймс Карлтън особено много обичаше да застане привечер с чаша „Курвоазие“ в ръка до прозореца на кабинета си, да слуша Моцарт и да се наслаждава на далечните светлини на големия град в тихата нощ. Тези моменти му напомняха колко е щастлив и той опитваше да си представи какъв би бил животът му, ако нямаше този късмет. Още чуваше гласа на баща си: „В този свят човек трябва да има обществено положение, нищо повече. Ако си с високо обществено положение, никой не може да ти стори нищо“. Баща му имаше обществено положение, само нямаше пари. Живееха в постоянен недоимък и може би благодарение на това Джеймс научи какво е да водиш двоен живот.

Баща му грешеше, разбира се, както и за много други неща. Едно е да имаш положение, друго е да имаш късмет. Наполеон е казал: „Хубаво е да си способен, много по-добре е да имаш късмет“. Или може би го е казал Кевин Кийгън. Така или иначе някой го е казал. И е бил прав.

Сега почти не можеше да си представи живота без привилегии, да се бори за оцеляване, лишен от сегашното си богатство, в постоянен страх. Постоянно си напомняше, че това може да е временно, че не заслужава толкова много. Изпитваше същото чувство като комарджия, който знае, че трябва да стане и да си тръгне със спечеленото, преди късметът му да се обърне. Но не можеше да се откаже. Изпитваше нужда да види какво ще покажат заровете и при следващото хвърляне, дори само за да научи дали печели, или губи. Това любопитство продължаваше да бъде по-силно от страха.

— Да поканя ли семейство Барингтън на обяд в неделя?

— Моля?

Луиза го гледаше от дивана над очилата си, закрепени върху благородния й нос.

— За неделя. Да поканя ли Барингтънови?

— Да. Чудесно. Добре.

Луиза свали очилата си и го загледа като учителка бавно развиващ се ученик.

— Изглеждаш напрегнат.

— Така ли?

— Има ли нещо?

— Нали знаеш как е в политиката. Не искам да те отегчавам с това.

Луиза продължи да го гледа изпитателно; хладните й сини очи сякаш попиваха всичко. Тя обаче бе свикнала на такива отговори от мъжете, с които живееше — още баща й я беше обучил. „Глези ги, бъди мил с тях, но никога не споделяй.“ Тя затвори книгата си толкова рязко, че прозвуча като изстрел.

— Май ще си лягам. Идваш ли?

— Ще постоя още малко.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Джеймс?

— Да. Няма нищо. Всичко е наред. Наистина.

Тя прибра очилата си в калъфа, целуна го по бузата и излезе. Ароматът на парфюма й остана да се носи във въздуха. Затвори вратата и го остави сам с мрачните му мисли.

„Мамка му. Провалих се. Наистина.“

Преди обаче да се провали, той нямаше нищо против да повтори.