Колин Фалконър
Разпъната от тайни (5)

5.

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

Ти Джей, Бил Хъниуел и още няколко членове на екипа разглеждаха снимките от местопрестъплението, закачени на таблото и оперативната зала. Във фотографиите имаше нещо еротично — коренна противоположност на видените от Фокс преди няколко часа.

— Гледай само — коментираше Ти Джей. — Зърна като дръжка на печат.

В помещението миришеше на цигари и пот. Фокс сбърчи нос и се настани на един стол до прозореца. Извади бележника си. В горната част на бялата дъска с черен маркер бе написано: „Операция «Дамата на нощта»“. Отдолу Милс беше започнал да чертае работна таблица на приятелите и колегите на Кимбърли Мейсън в опит да състави списък на заподозрените.

Фокс забеляза как Ти Джей опитва да надникне под полата й. Направи се, че не му обръща внимание. Той гледаше прекалено много филми от рода на „Първичен инстинкт“. Ако от гледката на евтините й памучни гащи щеше да се почувства по-добре, защо да го лишава от това малко удоволствие?

Милс се появи точно в пет, както беше предвидено. Зае мястото си и информира екипа за най-новото развитие по случая. Прочете им доклада на Дракула от аутопсията, който потвърждаваше теорията, че Кимбърли Мейсън е била удушена вероятно в кухнята си, след което е била занесена или завлечена в мазето за изтезания. Смъртта бе настъпила между 22:00 в събота и 4:00 в неделя.

— Още не съм получил доклада от огледа на местопрестъплението — продължи Милс — но току-що говорих с Питър Голд. Хората му са открили няколко вълнени влакна по трупа на госпожица Мейсън и в кухнята. Ще проведат изследвания, но резултатите ще излязат едва след няколко седмици.

— Ами кръвта по вратата на хладилника? — попита Фокс.

Милс поклати глава:

— От кръвната група на Кимбърли е. Ще изчакаме резултатите от ДНК анализа, но не трябва да се надяваме на нещо много впечатляващо.

— Ами камшиците? — чу се глас от задната част на залата.

— Не можеш да ги вземеш, трябва да ги пазим като веществени доказателства — вметна Ти Джей.

Милс не му обърна внимание, както и останалите в помещението. Стремежът на Ти Джей да бъде постоянно център на вниманието е патологичен случай, помисли си Фокс.

— Те нямат никаква връзка с престъплението — отговори Милс — само с клиентите й.

— Значи все едно да биеш мъртъв кон — продължи да остроумничи Ти Джей; в помещението се чуха възмутени възгласи.

— Как върви търсенето на свидетели? — попита Милс, без да го удостои с внимание.

Хъниуел се изправи.

— Проверихме всички къщи наоколо, шефе. Никой не е забелязал нищо подозрително, нито са видели някой да влиза или излиза.

— Открихте ли приятелката на Кимбърли Мейсън?

Хъниуел погледна бележките си.

— Лайла Махмуд, трийсет и една годишна, живее в Айлингтън на „Ливърпул роуд“. Има сексмагазин на „Брюър стрийт“ в Сохо. Познават се от четири-пет години. В деня на убийството се видяла с Кимбърли около седем и половина в една кръчма на „Ъпър стрийт“ близо до „Ангела“. Пили по две питиета, след това ходили на нощен клуб около площад „Лестър“, тръгнали си заедно с такси, Лайла слязла първа, Кимбърли продължила към Хайгейт. Тогава я видяла за последно.

— Не са ли срещнали някой познат в клуба? Сами ли са си тръгнали?

Хъниуел кимна.

— Добре, да намерим шофьора на таксито и да го разпитаме. Това все пак определя малко по-точно времето на убийството. Явно е извършено между полунощ и четири часа. Възможно е убиецът вече да е чакал Кимбърли у тях. Трябва да разберем кой друг е имал ключ от дома й. Това ще е основният заподозрян.

Болницата „Мидълсекс“

Джордж Мейсън изглеждаше, сякаш са го изкормили с лъжица. Беше необичайно висок мъж, очевидно и доста заможен — носеше шит по поръчка костюм, златен часовник „Пиаже“ и когато седна, под крачолите му се показаха чорапи с монограм. Въпреки шейсет и трите си години имаше съвсем малко бели косми. Поздрави Фокс сдържано, сякаш бяха официални гости на някое чаено парти; говореше с акцент от околностите на Лондон. Въпреки това ясно личеше, че е на ръба на отчаянието. Беше брадясал, пребледнял и ръцете му трепереха. Около очите му имаше тъмни сенки.

Ник Кроуфорд го беше докарал от Съри. Двамата седяха в чакалнята на моргата. Когато Фокс влезе, Джордж Мейсън се изправи, Ник ги запозна и двамата се ръкуваха.

— Моите най-искрени съболезнования — промълви Фокс.

Този израз на съчувствие явно го разстрои. Адамовата му ябълка, с големината на коркова тапа, се помести нагоре-надолу. Той понечи да каже нещо, но явно не посмя да се довери на гласа си. Затова просто се изкашля и се отпусна на стола.

Чакането им се стори безкрайно. Фокс закрачи из стаята, докато Ник шепнеше окуражителни думи на Джордж Мейсън, обясняваше му как ще протече процедурата по разпознаването.

Джордж Мейсън седеше безучастно, сякаш не чува какво му говорят. По едно време промърмори:

— Да се чуди човек дали наистина познава близките си.

Най-сетне един санитар им съобщи, че всичко е готово. Мейсън стана, постоя неподвижно за момент, за да се съвземе, тръгна, но се спъна, Ник го подхвана да не падне.

Фокс му задържа вратата. Последваха санитаря по постлания с бели плочки коридор към стаята за разпознаване. Влязоха и се наредиха около покритото със зелен чаршаф тяло.

Фокс погледна Ник — знак, че може да започва.

— Готов ли сте, сър? — попита той Мейсън.

Възрастният мъж стисна зъби, кимна.

Санитарят дръпна покривалото, колкото да открие лицето на мъртвата.

— Това ли е дъщеря ви, Кимбърли Джулия Мейсън?

Фокс си спомни филмчето на Уолт Дисни за Снежанка и седемте джуджета. Кимбърли Мейсън бе с тъмна коса и кожа, бяла като мрамор; приличаше на статуя от лед.

Джордж Мейсън едва я погледна. Бегъл поглед, последван веднага от изражение на непреодолима скръб. Бързо отмести очи.

— Да — отвърна едва чуто.

Ник кимна на санитаря и той бързо покри лицето на мъртвата. Джордж Мейсън се сви, сякаш някой неочаквано го беше ударил в корема. Изхлипа, коленете му се подвиха. Ник го подхвана, едва го задържа да не се свлече на земята.

И тогава Мейсън направи нещо неочаквано. Прегърна по-ниския от него полицай, както малко дете би прегърнало майка си, след като си е обелило коляното. Зарови лице в рамото на детектива и захлипа. Фокс пристъпи, за да му помогне, но Ник леко поклати глава, за да я увери, че сам ще се справи, после кимна към вратата.

Тя се отдалечи заедно със санитаря, излязоха. Хвърли поглед в помещението през стъклото на вратата, Ник бе прегърнал Мейсън — високият англичанин се беше отпуснал с цялата си тежест върху младия чернокож; полицаят изглеждаше, сякаш цял живот е успокоявал неутешими родители. Фокс почувства дълбока симпатия към него. Беше добър полицай. Добър човек.

До това се свеждаше всичко в края на краищата. Професията не е само анализиране на улики, преследване на престъпници или водене на разпити. В крайна сметка независимо колко си способен, независимо какви успехи си постигнал, престъплението оставя неизлечими следи в нечий живот.

Полицаят не може да възстанови загубата; може само да се опита да предотврати нещастието да сполети някоя друга бедна душа.