Колин Фалконър
Разпъната от тайни (28)

28.

Болницата „Уайтингтън“

Болниците винаги й напомняха за боледуването на баща й; миризмата на дезинфектанти и преварена храна неизменно я караше да мисли за нещастие и смърт. Аутопсиите не й правеха никакво впечатление, те бяха част от работата. Тук обаче, в коридорите на болницата, тя си спомняше последните месеци на баща си.

Брадшоу я фиксира още щом влезе в интензивното. Вратът му беше превързан, под очите му имаше тъмни петна. Беше прикачен към кардиографски монитор и на системи.

— Здравейте, господин Брадшоу.

— Кучка — изхриптя той.

Гласът му едва се чуваше. Сигурно бе увредил гласните си струни.

Фокс въздъхна и се приближи до леглото. Чудеше се дали чувството за вина го е подтикнало към тази отчаяна стъпка. Може би следващата беше самопризнанието.

Отчаяна надежда, защото разследването тъпчеше вече на едно място. Бяха разлепили призиви към евентуални свидетели из Хайгей, бяха пуснали съобщение в Интернет, обява по „Краймуоч“. Гари Брадшоу оставаше главният заподозрян.

— Виж какво ми причини — изсъска той.

— Не съм го причинила аз, господин Брадшоу. Вие си го направихте. Ще ми кажете ли защо?

— Майната ти. Заради теб си загубих… скапаната работа.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. — От ъгълчетата на устата му се процеждаше слюнка, дъхът му вонеше на лошо. — Изобщо… не ти пука. Сигурен съм, че даже… ти е кеф.

Говоренето му причиняваше болка, можеше да произнесе само няколко думи наведнъж.

— Защо ще се радвам, че сте си загубили работата?

— Това е… част от… играта, нали? Като не можахте да ме опандизите за… Кимбърли, изпратихте… проклетата телевизия и вестниците пред… апартамента ми… за да ми провалите… живота.

— Не е по наша вина, не сме имали такава цел. Не можем да контролираме медиите, въпреки че нямаше да е зле.

— От самото начало… нямате никакви… доказателства срещу мен… тъпа крава… такава. Аз бях изкупителната… жертва.

Горкият нещастник вече бълнуваше.

— Ако смятате, че съм нарушила правомощията си, господин Брадшоу, можете да се оплачете на началника ми.

— Загубих си работата — продължи той, без да й обръща внимание. — Казаха, че не било… заради това… но си е точно така. Така или иначе… в службата никой… не искаше да говори с мен. Всички ме гледаха, сякаш… съм Джак… Изкормвача.

— Господин Брадшоу, срещу вас не е възбудено съдебно преследване. Ако това, което казвате, е вярно, можете да съдите работодателя си за незаконно уволнение.

— Да, сигурно — едва промълви Брадшоу. Погледна една кана с вода до леглото. — Бихте ли… ми сипали… малко?

Тя му наля в една пластмасова чашка. Той отпи една глътка, после с голяма точност я изплю в лицето й. Фокс остави чашата на масичката до леглото и извади кърпичка от чантата си. Внимателно избърса лицето си.

— Жалко, че се държите така.

Тя погледна сакото си. Докато се върне в управлението, петното на яката щеше да засъхне. Обърна се да си ходи.

— Намерихте ли… онзи… другия?

Трудно е да се държиш учтиво с човек, който току-що ти се е изплюл в лицето, въпреки това тя попита:

— Кой друг?

— Онзи баровец… с когото ходеше.

Тя се обърна.

— Кой, мислите, е дал парите… за голямата къща и дрехите… и за скъпата кола? Тя… беше прост… делови посредник. Нищо… не печелеше. Или си мислите… че парите са дошли… от Френското маце?

— Откъдето и да са дошли, няма писмени документи.

Брадшоу се ухили злобно.

— Нещастници… драйфа ми се от вас.

Тя си тръгна, дрехите й воняха на слюнката му. Нямаше да се измирише цял ден. Може би трябваше да го съжалява.

Но не й беше жал.