Колин Фалконър
Разпъната от тайни (60)

60.

Полицейски участък „Рослин Хил“, Хампстед

Карлтън седеше в стаята за разпити на полицейския участък в Хампстед; ръката, с която държеше цигарата си, трепереше толкова силно, че беше поръсил целия под с пепел. Кожата му бе придобила сивкав цвят. По-рано през деня го бяха закарали в болницата „Мидълсекс“, където лекарите определиха здравословното му състояние като отлично въпреки преживяното през нощта. Поразтърсен, но не разбит, както се беше изказал Милс.

Карлтън даде доста несвързано обяснение на случилото се. В ранните часове на утрото в стаята му нахълтал непознат мъж. Не, не знаеше точно по кое време, не, не успял да види лицето на нападателя, защото носел маска.

Отговаряше с неохота на въпросите им, сякаш беше прекалено уморен, за да се занимава с такива глупости, сякаш с любопитството си отново нарушаваха правото му на личен живот.

— Разказах всичко на първия детектив, който ме разпитва.

Сандърсън и колегите му го бяха поели първи.

— Съжалявам, сър, но ние сме други детективи — тросна се Милс. — Бих искал да ни опишете всичко от самото начало.

— Като се върнах снощи, пийнах малко повече. Всъщност направо се напих. Преживях доста лош момент.

— Жена ви…

Карлтън погледна Фокс:

— Точно така. Затова и не се появих на срещата с вас.

— Били сте вече пиян.

— Точно така.

— И какво си спомняте след това?

— По някое време трябва да съм си легнал. Не знам какво ме накара да се събудя. Отворих очи, в спалнята светеше и над мен стоеше мъж с маска и пистолет, насочен в главата ми.

— Какво направихте?

— Не помня добре какво стана след това. Бях пиян, уплашен, сънен. Правех, каквото ми нареди. Единственото, което помня ясно, е, че ме набута в багажника.

— Не си ли спомняте нещо по-особено в този човек? Някаква отличителна черта.

Карлтън поклати глава.

— Какво носеше?

— Маска на лицето.

— Това вече го казахте — тросна се Фокс, започваше да губи търпение. — Какво друго?

— Не помня. Казах ви…

— Да, били сте пиян и полузаспал.

Милс й хвърли строг поглед. По-полека. Обърна се към Карлтън:

— Помните ли гласа му?

Карлтън поклати глава.

— Някакъв особен акцент?

— Не. Това вече го обсъдихме с другите детективи, нали ви казах.

Карлтън посегна към чашата с кафе на масата, но ръцете му трепереха толкова силно, че разля хладката кафява течност по масата. Прекъснаха за малко, докато я избършат.

След това Карлтън продължи разказа си:

— Не знам колко дълго сме пътували. Помислих, че ще ме закара някъде и ще ме убие. Бях ужасен. И едва дишах там отзад. Мразя затворените помещения. Изгубих всякакво самообладание.

Милс кимна съчувствено.

— Накрая спряхме и той отвори багажника. Насочи фенерче в очите ми и каза, ако искам отново да видя слънчевата светлина, да осигуря петдесет хиляди лири в торба на гроба на Джон Констейбъл в гробището на Хампстед. Каза, че ако получи парите, ще се върне и ще ме освободи. След това ми хвърли нещо и отново затвори багажника.

— Какво ви е хвърлил?

— Мобифон. С флуоресциращ екран. Чух го да тропа нещо отвън. Правеше дупки в капака с някаква бормашина. После си тръгна.

— Петдесет хиляди не е малка сума — отбеляза Милс.

— Така е.

— Имате ли на разположение толкова пари в брой?

Карлтън го изгледа на кръв.

— Не, нямам.

— И какво направихте тогава?

— Обадих се на жена ми.

— Добре. И какво каза тя?

Карлтън го изгледа обидено.

— Откакто ме напусна, бяха минали по-малко от двайсет и четири часа. Баща й вдигна и не беше особено доволен, че го будя в този час, пък и предполагам, че мнението му за мен е било малко предубедено заради онова, което му е наговорила жена ми. Сигурно съм му прозвучал малко истерично по телефона. Каза ми да престана да тормозя Луиза и затвори.

Фокс прехапа устни. О, горкият.

— Затворил значи — повтори без особено съчувствие Милс.

— Опитах да се обадя пак, но той явно изключи телефона. Нарочно, няма съмнение.

— И тогава какво направихте? — попита Милс.

Фокс се съмняваше, че би успяла да си придаде същия тон на искрено съчувствие.

Последва мълчание.

— Господин Карлтън?

— Ами, какво можех да направя? — попита с писклив глас Карлтън.

— На кого другиго се обадихте?

Той затвори очи. Явно се надяваше, като ги отвори, Фокс и Милс да са изчезнали.

— Вижте, всичко свърши. Благодаря за желанието да помогнете, но не искам да отговарям на повече въпроси.

— Защо не се обадихте на нас?

Карлтън дръпна от цигарата, ръцете му трепереха. Поклати глава, потърка чело с палеца си.

— Какъв смисъл имаше? Не знаех къде се намирам и предположих, че няма да успеете да локализирате мобифона.

— Да видим сега, това се е случило — Милс погледна Фокс — … малко след три часа.

— Нямам идея кога е било.

— Обадили сте се да търсите жена си малко преди четири. Подали сте сигнал в полицията след пет. Какво правихте през този един час?

— Лежах в багажника на колата. Нямах голям избор.

— Но сте се обадили на жена си.

— Да.

— Нали преди малко казахте, че няма откъде да вземете толкова пари.

— Може да съм се надявал Луиза да вземе малко от милионите на баща си.

— И не опитахте да се свържете с никой друг?

Карлтън го изгледа плахо, като диво животно, попаднало в капан.

— Чакайте сега, да не ме обвинявате? Подозирате ли ме в нещо? Струва ми се, аз бях жертвата в този случай!

Фокс се наведе напред.

— Защо ви напусна жена ви?

Карлтън сведе очи.

— По лични причини — отговори с безизразен глас.

— Да не е открила за връзката ви с Кимбърли Мейсън?

Карлтън я изгледа сурово.

— По други причини. Мисля, че във вестниците се казва „непреодолими различия“.

— Значи е научила за връзката ви с Кимбърли Мейсън, така ли?

— Нямам представа.

— Добре, да поговорим за нещо друго.

Фокс отвори папката, която стоеше върху масата, и извади списъка с телефонните разговори на Кимбърли Мейсън. Показа го на Карлтън:

— Това е списък на телефонните номера, на които се е обаждала Кимбърли Мейсън в седмицата преди смъртта си. Звъняла е осем пъти на мобилния ви телефон и още пет в дома ви. Защо?

— Мисля, че трябва да се свържа с адвоката си.