Колин Фалконър
Разпъната от тайни (40)

40.

Броудридж, Тотнъм

Жертвата бе простреляна в лицето.

Лежеше по гръб в коридора на апартамента си на партера, сгърчен като парцалена кукла. Сигурно е умрял мигновено, реши Фокс. В дясната си ръка държеше револвер „Глок“ със самоделен заглушител, всичко наоколо бе в кръв. Сякаш някой беше заклал десетина души.

— Наемателят на апартамента е някой си Робърт Хатън — обясни зад гърба й Ти Джей.

— Това той ли е?

— Трудно е да се каже, но очевидно Хатън има само две ноздри, докато този е с три.

Прекалено рано й беше, за да издържи съмнителното чувство за хумор на Ти Джей. Фокс погледна часовника си. Бяха я извикали в два през нощта, сега отиваше към три. Лапна нова ментолова дъвка, за да замаскира миризмата на червено вино от предната вечер. Помисли си за Аш, който вероятно все още спеше в топлото легло.

Огледа се. Който и да обитаваше апартамента, вероятно не беше от най-порядъчните граждани. Из цялата всекидневна бяха разхвърляни списания „Войник на съдбата“, от тавана на спалнята висеше торба с пясък за тренировки по бокс, по стените бяха закачени японски церемониални мечове и бойни тояги. По полиците бяха наредени книги по източни бойни изкуства, за Виетнамската война и за войната в Персийския залив.

— Истински нинджа — отбеляза Ти Джей.

— Я виж това.

Фокс кимна към полицата с видеокасети. „Ловец на елени“, порно, садомазохистични филми.

Ти Джей се наведе да ги огледа по-добре.

— Явно не си пада по сълзливите сериали. Това тук е сериозна работа.

Един от криминолозите извика от кухнята. Посочи прозореца:

— Ето откъде е влязъл.

Професионална работа. Стъклото бе срязано по всички правила. След това нападателят беше бръкнал отвътре, за да отвори прозореца.

Оставаше един въпрос: дали проснатият на пода бе нападателят или обитателят на жилището?

Фокс подритна трупа. Мъртвият носеше черен вълнен пуловер и дънки. Нямаше документи, но в джоба му бяха намерили ключове за кола.

— Сигурно е нападателят — предположи Ти Джей.

— Може тъкмо да се е прибирал и нападателят да го е чакал в апартамента.

Ти Джей се намръщи, явно се замисли върху тази вероятност.

Поне нямаше голям спор за времето на настъпване на смъртта. Всички в сградата бяха чули изстрела.

Фокс реши, че е видяла достатъчно. Един униформен полицай от местния участък пазеше входа на апартамента. Други двама вземаха показания от съседите, които се тълпяха в коридора и наблюдаваха работата на служителите на реда с нескрит интерес. Възрастен мъж в халат сърбаше чай от китайска порцеланова чаша; гледаше какво става наоколо все едно беше пред телевизора. На вратата на отсрещния апартамент стояха двама младежи: чернокож с многобройни плитчици и широки бели къси панталони и висок, хилав бял мъж само по слипове и със замаян поглед.

— Тоя извратеняк май най-после си го намери, а? — попита белият.

— Извратеняк ли?

— Мислеше се за голяма работа, човече — намеси се чернокожият. — Веднъж си спрях колата на неговото място и той заплаши, че ще ме застреля.

— Рано или късно някой трябваше да му пръсне черепа — добави доволно приятелят му. — Тъпоумник.

— Застреляният не е господин Хатън — отбеляза старикът с халата.

Фокс се обърна към него:

— А вие сте…?

Той й подаде ръка.

— Маруик. Брайън Маруик. И аз съм бил полицай. Във Фулам и Уестенд. Служих само три години, защото се ожених. Жена ми не харесваше дежурствата.

— Защо мислите, че жертвата не е господин Хатън? — побърза да го прекъсне тя, преди да е заразказвал автобиографията си.

— Няма съмнение. Видях Хатън да излиза след изстрела.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. И двамата с жена ми чухме изстрела, всъщност гърмежът ни събуди. Излязох да видя какво става. Тогава го забелязах точно където сега стои онзи полицай. Доста бързо се изнесе. Имало е защо, предполагам. Бързаше, сякаш току-що беше убил човек.

Забележително, помисли си Фокс. На света още имало безстрашни хора.

— Ще може ли да влезем у вас и да ни разкажете?

За разлика от военния лагер в съседния апартамент, Маруик и възрастната му съпруга живееха в пълен безпорядък. Навсякъде имаше украшения: шкафче със стъклени врати, пълно с декоративни чаши и кристални фигурки на животни, на стената се виждаха дори чинии с образите на Чарлс и Даяна. Жената на Маруик донесе чай и бисквити „Ароурут“, правилно подредени в чинийка. Знаеше как се посрещат детективи, разследващи убийство.

— По кое време чухте изстрела? — попита Фокс.

— В един и четирийсет и седем — отвърна Маруик. — Знам точно, защото до леглото имаме електронен часовник с червени цифри.

— Колко изстрела чухте?

— Два. Доста се стреснахме. Прозвучаха, сякаш някой стреля точно до главите ни. Жена ми още трепери.

Той посочи съпругата си, която вдигна бавно ръка, за да покаже на Фокс, че пръстите й вибрират като камертон.

— И какво направихте, след като чухте изстрелите?

Маруик се усмихна на жена си.

— Казах: „Някой застреля господин Хатън, Рита“. Нали така казах, скъпа?

Госпожа Маруик се усмихна и кимна, сякаш през дългите години на брака си бе свикнала съпругът й да се буди посред нощ и да коментира току-що извършени убийства.

— И после?

— Облякох си халата и излязох да погледна.

— Какво видяхте?

— Отначало нищо. Беше тъмно, разбира се. После чух тропане откъм апартамента на господин Хатън и реших най-добре да се обадя в полицията. Така и направих. Девет, девет, девет. За пръв път ми се налага да набера този номер. — Той изглеждаше невероятно щастлив, че най-после му се е удал такъв случай. — После отново излязох и тогава го видях.

— Господин Хатън ли?

— Излезе от апартамента си с брезентова торба в ръце. Изглеждаше доста забързан.

— Сигурен ли сте, че е бил Хатън?

— Съседи сме от шест месеца. Няма как да го объркам.

— Каза ли ви нещо?

— Попитах го дали всичко е наред. — Маруик се наведе напред и понижи глас: — Каза ми да си го начукам, извинете за израза. Това бяха точните му думи. Но това е обичайното му поведение. Никога не съм се засягал.

Значи убитият не беше Робърт Хатън. Това ги улесняваше. Сега знаеха името и адреса на убиеца. Оставаше им само да идентифицират жертвата.