Колин Фалконър
Разпъната от тайни (20)

20.

Отдел за особено тежки престъпления, „Хендън роуд“

В оперативната зала на Екип F на „Хендън роуд“ се провеждаха едновременно четири разследвания на убийства (по принцип би трябвало да е само едно). Наименованията на отделните случаи и имената на жертвите и основните заподозрени бяха написани на отделни бели дъски наред със залепени с тиксо снимки от местопрестъпленията.

Фокс загледа таблото с надпис „Дамата на мрака“ — Гари Брадшоу все още бе главният заподозрян, името му беше маркирано със звездичка.

Фокс погледна древния компютър със зелен екран пред себе си. Всички сведения по случая, свидетелски показания, записи от разпити, криминоложки доклади, бяха въведени в ХОЛМС (Главната криминална картотека на Вътрешното министерство), така че информацията да бъде на разположение на всички полицейски служби в страната. Имена, адреси, телефонни номера, дори отделни думи можеха да бъдат сравнявани с резултатите от други разследвания за броени минути.

Компютърната система се обслужваше от опитен сержант на име Хаскънс, подпомаган от полицай Стейси и три цивилни служителки, които въвеждаха данните. Часът беше 21:00 и всички си бяха тръгнали; само Фокс продължаваше да стои с чаша изстинало кафе в дясната ръка и да търси липсващата следа.

Това бе нормално за детективите с по-високо звание от сержант. През първата седмица на всяко разследване двамата с Милс работеха по шестнайсет часа на ден. Трябваше да минат поне три седмици, за да преминат отново на нормалните осемчасови смени. Не получаваха, разбира се, нито стотинка допълнително възнаграждение. Ти Джей и Хъниуел печелеха повече от нея, дори може би повече от Милс.

Главата леко я болеше, пръстите й трепереха. Недоспиване, прекалено много кофеин… Тя опита да се съсредоточи върху примигващия зелен екран в търсене на някаква следа към клиентите на Кимбърли Мейсън.

Нещо я накара да вдигне очи, Милс стоеше на вратата. Държеше куфарчето си в едната ръка, в другата носеше десетина рози. „Снощи сигурно се е провинил“ — помисли си Фокс.

— Още ли си тук? — попита я той.

Странно, но в негово присъствие винаги се беше чувствала неловко. Това я дразнеше — човек като Милс да я кара да се притеснява като ученичка. В крайна сметка той бе въплъщение на всичко, което мразеше в един мъж: женкар, пушач, пияница, русокос амбициозен кариерист. Мадлен Фокс тренираше по три пъти седмично бойни изкуства, никога не пълзеше пред началниците си и се славеше (ако може да се вярва на слуховете) като мъжетрошачка.

— Цветя — отбеляза тя. — За гаджето ли са?

— Не, за началника на отдела. Другата седмица ще разглеждат молбата ми за повишение.

Това прозвуча толкова правдоподобно, че изобщо не й се стори смешно.

— Мадлен, искаш ли да ти дам един съвет?

— Нали така и така ще го кажеш.

— Е, ще ти е от полза.

Тя го погледна.

— Ти си добър полицай, Мадлен. Няма спор. Само че на шефовете хич не им пука колко си способна. Ако искаш да се издигнеш над определено ниво, трябва не да си каляш ръцете, а носа.

— Благодаря за съвета, шефе.

Той вдигна букета.

— Всъщност цветята са за Сали.

— Това манекенката, рекламираща дамско бельо, ли е?

Той поклати глава:

— Умът не ми го побира кой пуска тези слухове.

— Личният ти живот е публична тайна в отдела.

— Наистина ли? Мадлен, ако наистина имах такъв успех с жените, защо съм се развеждал четири пъти? — Той остави куфарчето на земята. — Защо винаги си тръгваш последна? Не са ли ти достатъчно наградите?

— Човек трябва постоянно да се поддържа на ниво.

— Е, всъщност радвам се, че можем да поговорим насаме. Трябва да ти кажа нещо.

Той издърпа един стол, остави букета на бюрото, вдигна куфарчето си и го отвори.

— Фил е открил нещо интересно.

Фил Соскинс беше специалист по отпечатъците от помощния криминоложки екип. Мазето на Кимбърли Мейсън, и по-точно металните подпори на масата за изтезания, се беше оказало златна мина за него. Въпреки че не можеха да се използват като директни доказателства, Милс бе наредил всички отпечатъци да се проверят в компютърната картотека. Ако някой от клиентите на Кимбърли имаше предишни задържания за престъпления от сексуално естество, разследването щеше да получи нова насока.

Милс плъзна една папка по бюрото към Фокс. Вътре имаше копие от криминоложкия доклад заедно с уголемена снимка на един отпечатък и извадка от националната полицейска картотека. Компютърът бе открил съответствие необичайно бързо. Тя прегледа бележката.

— Мамка му — изруга.

— И аз така си казах.

В доклада се споменаваше някой си Клив Рийс, петдесет и четири годишен, с последно известно местожителство в Хампстед. Фокс нямаше нужда да чете останалото. Рийс бе работил като началник на Криминалния отдел на участъка в „Айлингтън“, преди няколко години беше уволнен за корупция. Доказа се, че не само използвал един от информаторите си, за да си урежда ефектни арести, ами получавал и част от наградата. Тъй като застрахователните компании плащат около една десета от възстановените суми на информаторите, незаконните му доходи не бяха за пренебрегване. Въпреки че в крайна сметка обвиненията бяха снети при неясни обстоятелства, това беше краят на полицейската му кариера.

— Познавам го — каза Милс. — Беше ми началник, когато работех в Холбърн.

— Какъв човек е?

— Корав негодник. С яки връзки. Знае доста неща за много влиятелни хора в Северен Лондон.

Милс изглеждаше разтревожен. Може би още поддържаха връзка.

— Винаги е бил малко извратен, но не подозирах, че си пада по камшици и вериги.

— Какво ще правим?

Милс прехапа устни, забарабани с пръсти по бюрото. Фокс отгатна мислите му. Навремето така и не стана ясно защо обвиненията срещу Рийс отпаднаха; чуваше се, че имал приятели в най-високите ешелони на Скотланд ярд. Сега Милс сигурно се питаше кой още е посещавал мазето на Кимбърли Мейсън. Чудеше се как хем да проведе качествено разследването, хем да не навреди на кариерата си.

— Надявам се да няма усложнения — измърмори той.

Наведе се през бюрото, за да вземе папката, и Фокс усети аромата на одеколона му — Милс винаги миришеше на хубаво (Ти Джей твърдеше, че потните му жлези били отстранени хирургически). Всъщност това пресягане изобщо не му беше нужно, можеше просто да я помоли да му подаде папката. Той никога не пропускаше случай да се натрапи, но винаги го правеше в границите на допустимото.

— Да идем да го разпитаме — предложи тя.

— Май си права. — Той затвори куфарчето си и се изправи. — Лека нощ, Мадлен.

— Да не си забравиш цветята, шефе.

Той се усмихна; безупречните му зъби блеснаха.

— Няма. Ще имам нужда от тях.

Милс излезе.

Главоболът й се беше усилил; тя изчака няколко минути и също си тръгна.