Тасмина Пери
Любовта не се купува (6)

4.

Камила Болкън почувства как оргазмът я залива като могъщ порой и прехапа устна, за да заглуши стоновете на наслада. Въпреки това звуците на екстаза изпълниха стаята, когато Нат Монтегю за последен път устремено проникна дълбоко в нея и извика от удоволствие, отпускайки се върху голите й гърди.

— Би ли пазил тишина, ако обичаш — просъска Камила и го избута, докато членът му полека се плъзна извън нея. Докато му показваше старата си стая в източното крило на замъка, Нат я бе повалил на леглото с балдахин и действително я бе обзела непозволена възбуда. Но сега Камила се ядосваше, че се е оставила да я съблазни. Само в такива случаи губеше самоувереността си. Но не й беше лесно да отблъсне Нат, както бе свел глава, за да изследва с езика си твърдото й, обло, подобно на стафида зърно.

— Боиш се, че някой ще ни чуе ли? — подкачи я той, покривайки от горе до долу с целувки издълженото й, стройно тяло.

Натаниъл Монтегю, един от най-желаните лондонски ергени, бе вкарал в леглото си половината фотомодели и светски момичета в столицата, но Камила Болкън беше нещо различно. Меднорусата й коса, обикновено стегната в кок като на примабалерина, сега сладострастно се бе разпиляла по възглавницата и обрамчваше ъгловатото й, но прелестно лице, все още поруменяло от наслада. Той обичаше противоречията у нея — външно беше неотстъпчива, праволинейна жена с професия, но в леглото бе дръзка, жадна и страстна. Много пъти се беше срещал с нея след работа в „Линкълнс Ин“ само за да я съблазни в тесните офиси на юридическата й кантора, да съблече официалния й костюм и да я обладае върху широкото й бюро, докато документи и папки хвърчаха на всички посоки. При този спомен той отново почувства раздвижване в слабините и посегна към нея с лукава усмивка, но Камила отблъсна ръката му.

— Не, Нат. Очакват ни да слезем на вечеря до десет минути, а искам да се изкъпя — каза тя, белите й като лилии бедра кацнаха на ръба на леглото, готови да се надигнат. — Искаш ли да използваш съседната баня?

Нат обгърна кръста й с мускулестата си ръка на ръгбист и я притегли обратно.

— Защо не слезем ухаещи на любов? — прошепна в ухото й. Тя се изскубна и хвърли бяла, пухкава хавлия върху главата му.

— Да отидем на вечеря, смърдящи на секс? — Тя дрезгаво се изсмя на предложението му. — На татко страшно ще му хареса!

— Мислех, че мнението му не те интересува — отвърна Нат и възбудата му се изпари окончателно.

— Не, но знаеш как и най-малкото нещо го вбесява.

Нат скокна от леглото с въздишка, навлече хавлията, отправи се към вратата и минавайки покрай Камила, се отърка в голото й тяло.

— Ще ме молиш за това по-късно, скъпа, зная, че ще ме молиш — подсмихва се той.

Когато стъпките му заглъхнаха по полирания под на коридора, Камила се доближи до стъпилата на четири крака вана и потопи едното си стъпало във вече изстиналата вода. Банята беше сумрачна, осветена само от две свещи, и голото й тяло хвърляше зловещи сенки по стената.

Мислех, че мнението му не те интересува?

Потопи се в хладката вода и енергично се насапуниса, подразнена от забележката на Нат. Ако той беше прав за противоречивите й чувства към баща й, тогава защо бе дошла тук? Беше почти на тридесет, силна, интелигентна, независима жена, достатъчно възрастна и мъдра, за да й е ясно, че ненавижда компанията на баща си. За разлика от сестрите си Вениша и Кейт, които се чувстваха задължени да посещават Хънтсфорд независимо колко лошо беше поведението на баща им, Камила Болкън бе амбициозна, безмилостна и твърда — ето как я бяха обрисували в скорошна статия в „Юридически седмичник“. И като един от най-страховитите млади адвокати в Лондон, думата „сантиментална“ дори не присъстваше в речника й. Тя напълно съзнаваше, че единственото, което баща й беше дал, бе желанието да се махне от този разпадащ се замък и стремежът да успее независимо от всичко, което той беше причинил — на нея и на сестрите й, докато живееха под обречения му покрив.

Какво я дърпаше назад? И защо се чувстваше така притеснена? Естествено, дълбоко в себе си Камила знаеше причината. Беше изгубила години да я потиска, да я изтиква в най-затънтеното ъгълче на съзнанието си, откъдето тя не можеше да й навреди. Но тук, където спомените бяха толкова живи… Изведнъж тъмни образи изпълниха съзнанието й и тя стисна плътно очи, за да не си позволи да помисли за единствената причина, която я теглеше към Хънтсфорд. Натърка лицето си със сапун, издуха мехурчетата от носа си и потопи глава под водата, преди мислите й да продължат в тази посока.

Долу, в Голямата зала на замъка, лорд Осуалд Болкън, десети барон на Хънтсфорд, нервно се разхождаше и поглеждаше часовника си с напразна надежда, че има време да скочи в една от класическите модели коли, паркирани пред къщата, за едно бързо кръгче. Да кара, сякаш дяволът го гони, през имението си в Съсекс, свалил гюрука на колата, а единствено вятърът в ушите му да заглушава прецизния двигател, беше единственото, което го правеше щастлив в последно време. Да препуска през земите си с бясна скорост бе определено за предпочитане пред безсмисленото общуване, на което щеше да се подложи тази вечер.

Години наред Осуалд бе отличен домакин, широко отваряше вратите си за пищни коледни балове и спокойни уикенди — крале, херцогини и знаменитости се стичаха в Хънтсфорд в онези бляскави десетилетия. Но в последно време за Осуалд бе повече неудобно, отколкото забавно, да играе тази роля, без да споменаваме колко скъпо му излизаше това. Приятелят му Филип Уочорн например бе особено ненаситен любител на виното и Осуалд знаеше, че до неделя запасите му от „Дом Периньон“, „Шатоньоф дю Пап“ от петдесет и осма и отлежалото „Ротшилд“ ще са изчерпани.

Хвърли поглед към отражението си в голямото огледало над камината и си позволи да се усмихне. Беше на шестдесет и пет, но изглеждаше на петдесет. Все още съм красив, помисли си той и намести яката на официалната си риза от „Ед и Рейвънскрофт“. Високата му фигура бе все така силна и жилава от годините игра на поло, веждите му бяха гъсти и сиви, но открояваха ярките сини очи, които в славните мудни смразяваха враговете и разтапяха обожателките.

Мислите за отминалото време напомниха на Осуалд за посветената на него статия в „Телеграф“ миналия месец и той се смръщи, разклащайки питието в чашата си. Това, което Осуалд очакваше да бъде блестящ разказ за живота му на политик, се оказа куп злосторни нападки, които го обрисуваха като „барон — крадец, пропилял семейното състояние по безразсъдни начинания, в лакомия и охолство“. За кратко му мина през ума да предприеме законни ответни действия, ала осъзна, че не желае определени подробности от живота му да станат достояние на съда. Но го подразни най-вече това, че статията се бе разпростряла повече върху дъщерите му. Спомняше си едно особено унизително изречение: „Кралици на сцената, дъщерите на Болкън са перли в короната на Хънтсфорд и спасителки на фамилното наследство.“

За Осуалд това беше като сол в раната. Още се чудеше кога точно дъщерите му се превърнаха в национална фикс идея. Към семейство Болкън винаги бе съществувал известен интерес. Съпругата му Маргарет беше красив фотомодел и идол през шестдесетте — аристократична закваска на приумиците на Туиги^[1] в Ийст Енд. По-богати от Джийн Шримптън^[2] и Дейвид Бейли^[3], с по-представителен външен вид от Джон Пол^[4] и Талита Гети^[5], Осуалд и Маги Болкън бяха царствена светска двойка. Но смъртта на съпругата му наскоро след раждането на Серина помрачи част от фамилния блясък. Чак когато кариерата на Серина започна да набира скорост, медиите отново проявиха интерес, особено след като разбраха, че тя има още три красиви, преуспяващи сестри.

Като че ли неблагодарните хлапачки правеха нещо друго, освен да харчат парите му.

Пърпорене на хеликоптер откъсна Осуалд от мислите му. Той се загледа през високите прозорци и видя мастиленочерния вертолет на Уочорн да се приземява на моравата. Типично за него беше да пристигне по такъв просташки начин, помисли си той. Дано не ми одраска колите с проклетите си ротори. Безвкусно, глупаво парвеню.

— Филип, Дженифър. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — Осуалд прегърна Уочорн при вратата и ощастливи съпругата му с най-широката си усмивка. Досущ като него homme du monde^[6] през шестдесетте и седемдесетте, Осуалд се бе запознал с Филип Уочорн през първия си работен ден на стоковата борса. Двамата станаха близки приятели през онези стремителни години, преследваха миниполи в модните нощни клубове преди Осуалд да наследи титлата си, а Филип да се потопи и да изплува отново като един от най-забележителните корпоративни хищници на осемдесетте.

— Тази вечер доведохме и Елизабет, надявам се, нямаш нищо против — заговори Филип, когато една червенокоса особа в кадифен костюм бързо излезе от машината. Осуалд простена вътрешно. Семейство Уочорн имаха ужасния навик да влачат със себе си на светски събития по-младата сестра на Дженифър, водени от очевидни, но неосъществими сватовнически намерения. Не че негодуваше против загрижеността им. След като Маргарет си отиде, той бе повече от склонен да се задоми повторно, но в съзнанието му имаше само две категории жени, обитаващи високите етажи на обществото. В едната бяха красивите, заможни момичета със собствено положение, които могат да бъдат от полза със своите пари и земя, а в другата — евтините уличници, тръгнали на лов за богатство, които искат да се омъжат за теб, за да ти вземат и последното пени. Елизабет до голяма степен спадаше към втората категория. Беше точно като жената на Филип, Дженифър: бивша стюардеса, превърнала се в светска съпруга. Долнопробни мръсници, и двете.

— Скъпа Елизабет, чудесно е, че ви виждам отново — впусна се в излияния Осуалд, пое кафявия й кожен куфар и го подаде на иконома Колинс.

— Вие, дами, влизайте и се настанявайте. Колинс ще ви покаже къде ще спите и след минутка ще се срещнем за по едно питие.

Филип прегърна Осуалд през раменете и го поведе през всекидневната.

— Е, кажи ми. Кои ще бъдат тук през уикенда?

— Чарлсуърт, Порша, Вениша, Джонатан. Камила и нейният Натаниъл Монтегю. Предполагам, че познаваш баща му? Единадесет, като броим мен и Катърин — отговори домакинът, когато Колин се появи до тях с две щедри дози скоч върху подноса.

— Единадесет? Не е в стила ти, Оз. Какво стана с „колкото повече, толкова по-весело“?

Колкото повече, толкова по-весело! Уочорн да не мислеше, че той се въргаля в пари? Освен това Осуалд гледаше да намалява бройката на гостите си след статията в „Телеграф“. Не искаше посетителите му хем да се възползват от гостоприемството му, хем да му се присмиват зад лъжичките си за десерт.

— Тази вечер сме подбрана група, приятелю — отвърна Осуалд, тупвайки Филип по гърба малко по-силно от необходимото. — Като стана дума за това, къде, по дяволите, са децата ми…?

Вениша Болкан спря своето BMW четири по четири пред замъка Хънтсфорд. Беше в отвратително настроение. Съпругът й Джонатан не бе обелил и дума, откакто преди тридесет километра тя закачи със страничното огледало един спрял камион. Вениша знаеше, че е безсмислено да го насилва да разговарят, когато бе в подобно разположение на духа. Кейт също не й беше от полза, пропътува намусена на задната седалка всичките сто четиридесет и пет километра. Освен това закъсняваха. Вениша мразеше да не пристига навреме където и да било, но най-вече на соаретата на баща си. Макар да се бе отказала да почисти лицето и да оформи веждите си, за да се появи рано, тя знаеше, че пак ще я обвинят, че се разтакава.

Семейната обител я потисна още повече. В очите на мнозина Хънтсфорд беше невероятен дом. Отвън изглеждаше безсистемно построена, претрупана като сватбена торта сграда. Беше осеяна с кулички, високи прозорци с надлъжно разделени стъкла и висока дъбова входна врата, към която водеше постлана с чакъл алея за коли. От двете страни на постройката се простираха стотици акри гори, из които растяха напръстничета, и просторни поля с тучна трева. Но вътрешността на замъка беше съвсем различна. Независимо от творбите на старите майстори, накачени по покритите с ламперия стени, и ръчно рисуваните фрески и полилеи, красящи тавана, Хънтсфорд накара Вениша да потрепери. Тя беше най-преуспяващата специалистка по вътрешна архитектура в страната и къщата й се виждаше мрачна, запусната, а с всяко следващо идване и все по-обезцветена. Някога светла, ореховата ламперия сега беше напукана и на петна, подобно на овехтяла кожа, гипсовите орнаменти бяха натрошени, френските кристални полилеи висяха неизлъскани и унили. Хънтсфорд се бе превърнал в печална сянка на някогашния безупречен дом. Вениша, която направи кариера, обновявайки с вкус стари фамилни сгради, беше отправила безброй предложения да внесе свежест в любимия си дом, но досега баща й се противеше на всяка промяна, очевидно доволен да гледа как постройката бавно гние и се руши.

Докато стоеше и оглеждаше помещението, до нея се появи Осуалд и хладно постави ръка на рамото й. Вениша трепна при допира и се извърна, за да прикрие притеснението си.

— Значи най-сетне решихте да пристигнете — кисело изрече той.

— Извини ни, че закъсняхме — отговори тя, запретвайки косата си зад ушите. — Джонатан приключи едва в шест. После трябваше да вземем Кейт от дома й. Движението беше ужасно.

— Нямаше да е толкова лошо, ако не беше блъснала колата на път за насам — промърмори Джонатан.

Осуалд незабавно взе страната на зет си:

— Да, Джонатан, нямаше да е толкова лошо, нали?

Смразяващо неодобрение от това, че я мъмрят като някакво хлапе, прониза Вениша.

— А на Катърин какво й е? — язвително продължи Осуалд, посочвайки към дъщеря си, която вадеше саковете от багажника на колата. — Увесила нос чак до кръста. Що не й кажете да се поразвесели? Нужна ми е, за да забавлява Дженифър Уочорн и противната й сестра с клюки от Лондон. Поне веднъж да има полза от работата й в списанието.

— О, хайде, татко — бързо се намеси Вениша. — Кейт е прекарала действително ужасен ден, може ли да не споменаваш работата й…?

Долови дъха му и на часа съжали за думите си. Баща й явно беше войнствено настроен, а уискито винаги събуждаше сатаната в него. Тя със сигурност не искаше да му дава повече оръжия. Тъкмо се канеше наново да се обърне към баща си, когато вниманието й бе привлечено от прелестна блондинка, която слизаше по стълбите.

— Камила! — в един глас извикаха Вениша и Кейт и се затичаха към стълбите да прегърнат сестра си.

 

 

Осуалд стоеше и ги наблюдаваше, гневът му набираше сила. Спасителки на семейното наследство, няма що! Изсумтя в чашата си. Само ги погледни! Вениша: празноглаво, глупаво пале, отчаяно търсещо внимание. Кейт стърчи като глътнала бастун, без да се усмихва, вечно говори по ужасния си мобилен телефон, сякаш проклетите женски списания са висши финансови операции, а Камила е непокорна, агресивна…

Като изключим Серина — чиято красота и известност тайно го очароваше — той все повече се разочароваше от дъщерите си. Всеки път, когато идваха, беше едно и също: лепваха се една за друга като маймуни, сплетничеха и се кикотеха в някой ъгъл, без да помислят за баща си, който ги бе отгледал в болка и саможертва. Осуалд отпи нова глътка от уискито си и погледна към другия край на стаята, където Джонатан и Нат поздравяваха последните гости, старите приятели на домакина Никълъс и Порша Чарлсуърт. Вениша и Камила поне бяха успели до известна степен да си намерят подходящи партньори, призна Осуалд. Монтегю бе от стабилно семейство — новобогаташи, естествено, но самият той изглеждаше достатъчно солиден, а Джонатан фон Бисмарк определено беше от сой. Разбира се, безмилостният играч от Ситито беше преди всичко негодник. Осуалд бе дочул слуховете за Джонатан: екзотични сексуални предпочитания, безкрайна върволица от дискретни и недотам дискретни връзки. Но зет му произхождаше от дълга верига австрийски аристократи и това го правеше полезна добавка към родословието на Болкън — каквито и да бяха похожденията му.

 

 

Икономът Колинс удари гонга, вечерята беше сервирана в Червената гостна. Разкошни морави завеси обрамчваха френските прозорци, стените, покрити с тъмнорозова дамаска, аленееха с пурпура си на светлината на свещите, а върху огромната мраморна камина бяха наредени снимки на Осуалд с всевъзможни държавници: Тачър, Рейгън, Амин^[7]. Проникновеният наблюдател би забелязал липсата на семейни портрети сред мрачните, неодобрителни лица на предците на Болкън, взиращи се от високо окачените по стените картини в позлатени рамки.

Осуалд зае мястото си начело на масата и огледа стаята, докато оживеният разговор отскачаше от политически теми към приеми и бизнес.

Какви ги приказва Уочорн, запита се Осуалд, хващайки края на историята. Филип разказваше на Никълъс за скорошното си посещение в „Чекърс“. При все че кимаше и демонстрираше интерес — „Чекърс“! Колко чудесно! — Осуалд настръхваше при мисълта за нарастващата близост на приятеля му с Кабинета. До неотдавна именно Осуалд можеше да се похвали със здрави политически връзки и разкази от коридорите на властта. Той приемаше много сериозно задълженията си на кралски пер и пътуваше три пъти седмично до Лондон, за да участва в заседанията на Камарата на лордовете. Но това беше преди проклетите нови лейбъристи с един замах да пометат осемдесет процента от наследствените британски благородници. Идваше краят на двадесети век и свършекът на живота на Осуалд такъв, какъвто го познаваше. Сега дните му бяха празни, с изключение на спорадичните посещения в галерията на Болкан на Мейфеър, която от години процъфтяваше с оскъдни вложения от негова страна. Той беше написал и една книга за вицекраля на Индия Джордж Кързън и за престоя си там, която получи благоприятни отзиви. Но това не беше истинска работа.

— Днес бях в Сейнт Бартс^[8] — заговори Филип, обръщайки лице към Осуалд.

— Прекрасно! — възхити се Вениша. — Искахме да отидем там за Нова година, нали, Джонатан? Но хотелите бяха претъпкани.

Филип повдигна вежда.

— Говорех за болницата — уточни той.

Осуалд го погледна.

— Болен ли си?

— Не, не. Не аз. Не чули за Джими?

— Джими Дженкинс? — Той поклати глава. Джими бе част от компанията им през шестдесетте и седемдесетте, когато мнозина от тях бяха чести гости на „Анабелс“ и други питейни заведения на Мейфеър, но Осуалд преднамерено избягваше да поддържа приятелството си с него. Истината бе, че не искаше да си завира носа в мръсотии. Дженкинс беше търговски партньор на Алистър Крейгдейл, друг приятел от тайфата, който сензационно изчезна през седемдесетте, след като простреля и уби любовника на жена си. „Случаят с убиеца Крейгдейл“ зловещо го наричаха таблоидите. Осуалд беше приел скандала като намек, че е време да изостави хазарта и гуляите — поне за пред хората — и докато Филип, Никълъс и шепа други приятели бяха останали в обкръжението му, хора като Джими Дженкинс напуснаха живота му.

— Ужасно е — намеси се Дженифър, езикът й леко се заплиташе от ентусиазираното наливане с вино. — Рак — прошепна тя.

— Сърцето ми се скъса, като го видях — продължи Филип и избърса уста със салфетката. — Помниш какъв славен момък беше, нали, Осуалд? Сега надали тежи повече от шестдесет килограма. Лекарите твърдят, че посетителите повдигат духа му. Всъщност мнозина от старите му приятели се отбиха тази седмица. Сигурен съм, че ще се радва да те види.

— Разбира се, разбира се — отговори Осуалд, без да има абсолютно никакво намерение да бие път до Лондон. — За стария приятел — всичко.

 

 

На отсрещната страна на масата Кейт бавно умираше от самотната си смърт. Какво търся тук, питаше се тя, докато задоволяваше безсмисления интерес към светски клюки на Дженифър и Елизабет. Истината беше, че след конфликта с Уилям Уолтън Кейт толкова копнееше да зърне приятелско лице, че неодобрението на баща й се струваше евтина цена. Сега, като гледаше смръщеното му лице, не беше така уверена в това.

През повечето време тя едновременно обичаше и мразеше Хънтсфорд. Най-ранните й спомени бяха красиви: майка им чете приказки, ароматът на топъл ябълков пай, Камила кара велосипед с помощни колелца, а гувернантката я гони по коридора. Но по-късните — е… Кейт отдавна беше добила привичката да ги замита под килима. Но те знаеха как най-подло да я налетят.

— Е, Катърин, какви са тия разправии в работата ти, за които ми спомена Камила? — запита Осуалд, прекъсвайки мислите й. — Да ги наречем ужасни, а? — Произнесе думата присмехулно.

Кейт стрелна с поглед Вениша. Надяваше се да пристигне рано в Хънтсфорд, за да успее да съобщи на баща си насаме за уволнението, но сега не й оставаше нищо друго, освен да го оповести публично. Пое дълбоко дъх и се втренчи в чинията си.

— Всъщност днес следобед ме уволниха — промълви тя. — Понеже съм прекалено аристократична.

Никълъс Чарлсуърт, член на клубове, предназначени само за висшата класа, привърженик на лова и класовото разделение, запелтечи от възмущение:

— Какъв невероятен абсурд! — викна той. — Надявам се, че ще потърсиш юридически съвет, Катърин.

Камила погледна изненадана Кейт.

— О, Кати. Толкова съжалявам — и през ум не ми минаваше. Познавам отличен адвокат по трудово право, ако ти е нужен.

Кейт поклати глава.

— Колкото и да съм бясна, не мисля, че е разумно да се отнеса към арбитражния съд. Знаеш какви са последиците, това петни името ти в бранша.

Филип Уочорн дари Кейт с добронамерена усмивка.

— Приеми съвет от стареца, Кейт — заговори той. — Ако през цялата ти кариера не те уволнят поне веднъж, значи нещо не е както трябва. Гонили са ме от работа — той започна мълчаливо да брои с късите си, месести пръсти — четири пъти, преди да стигна на твоята възраст. Тогава реших, да вървят по дяволите корпорациите, ще действам самостоятелно. — Разпери ръце, за да покаже, че е приключил.

Лицето на Осуалд обаче бе неподвижно като гранит.

— На тридесет години, без работа и неомъжена. Картинката не изглежда много розова, нали? — пусна той тъничка усмивка.

Кейт за първи път срещна очите му.

— Истината е, че съм на тридесет и две, скоро ще си намеря по-хубава работа и очаквам подходящия мъж — отговори тя с цялото достойнство, на което бе способна.

— Може да се погледне и така на нещата — отговори баща й с жестока нотка в смеха си.

Чувствайки, че всички погледи са приковани в нея, Кейт се изправи.

— Мисля, че се нахраних — учтиво заяви тя и бързо се отправи към вратата. — Надявам се всички да ме извините.

— О, Кати, недей… — започна Камила.

— Кати, моля те… — като ехо се обади Вениша, гледайки я как излиза от стаята.

— Нека си върви — измърмори Осуалд с небрежен жест.

Камила понечи да се надигне, за да последва сестра си, но замръзна, когато баща й удари с длан по масата.

— Какво казах току-що?

Камила и Осуалд впериха погледи един в друг.

Никълъс Чарлсуърт огледа стаята и припряно заговори за риболов:

— Според мен годината ще бъде добра, а, Осуалд?

— За тези води всяка година е добра — отвърна домакинът, без да откъсва очи от Камила.

— Мислех да отвърнем на гостоприемството ти следващата седмица, ако си свободен — продължи Никълъс. — Имам билети за „Така правят всички“ в Кралската опера.

Загрижена за Кейт, но и нетърпелива да разсее напрежението, Вениша се вкопчи във възможността да смени темата.

— Като говорим за опера — колебливо започна тя и се покашля, — споменавала ли съм ти, татко, че в момента работя по една поръчка на Мария Данте? — Никълъс Чарлсуърт прояви видим интерес, а Филип Уочорн подсвирна.

— Певицата ли? Дето е почти като Павароти, ама не съвсем, за нея ли става дума? — мрачно попита Осуалд.

Филип добронамерено сгълча приятеля си, тупвайки го с крайчеца на салфетката си:

— Не бъди толкова придирчив, Осуалд. Мария Данте е даровита колкото Калас. Освен това е по-хубава. Каква е, Вениша? Представям си я одухотворена и млада.

— До голяма степен. Да я чуеш как говори със строителите.

— Къде е имотът й? — попита Дженифър. Винаги страстно събираше информация, за да бъде осведомена по светските въпроси.

— Има триетажна къща на Онслоу Скуеър. Не е нужно да споменавам, че домът й изглежда доста театрално. Всичко е в кървавочервено и пурпур. Ужас. Имам чувството, че е замъкът на Дракула.

— Такива са жабарите — намеси се Осуалд.

— Всъщност — продължи Вениша, обръщайки се към Филип — тя възнамерява да организира театрална постановка, преди да отлети през юли за фестивала във Верона. Тя ще пее, естествено, навярно ще покани за участие и неколцина приятели — Лесли Гарет^[9], може би дори самата Кири^[10] — и да предостави приходите за благотворителност.

— А къде ще се състои спектакълът? — попита Филип, бързо схващайки, че подобно представление ще представлява благоприятна възможност да покани клиентите си. — Ще й трябва голям късмет да намери пролука в „Барбикан“^[11] или в Кралския фестивален театър в разгара на сезона.

Вениша пое дълбоко дъх, ръцете й трепереха под масата. Знаеше, че Хънтсфорд е прекрасна сцена, но й бе известна и неприязънта на баща й към всякакви комерсиални начинания.

— Всъщност й предложих Хънтсфорд — отвърна Вениша, избягвайки да погледне баща си в очите. — В началото на лятото тук е приказно, а е и достатъчно близо до Лондон. — Тя замълча. — Билетите ще се търсят повече и от тези за Глинденборн^[12].

Осуалд се наведе в стола си.

— При никакви обстоятелства не разрешавам подобно нещо в Хънтсфорд — заяви той, гледайки свирепо дъщеря си. — За разлика от проклетите ти сестри, които изглежда не могат да стоят настрани от вестниците, ценя личната неприкосновеност на семейството ни.

— Можем да го организираме за „Роял Марсдън“^[13] — намеси се Дженифър Уочорн, винаги готова да участва в благотворителни комитети.

— Благотворителност, дрън-дрън — прогърмя гласът на Осуалд. — Ще изпотъпчат моравите. Навсякъде ще цъфнат тъпите японци, за да си правят пикник със суши. Господи, предполагам се каниш да превърнеш овощната градина в паркинг?

— Обмисли го, Оз — подметна Филип, докато си взимаше пура от дървената кутия, която Колинс поднасяше на всеки от гостите. — Мислех те за меценат на изкуствата — подразни го той.

— Да, така е. Но не за сметка на имота ми — отговори Осуалд и си наля чаша порто.

Точно тогава откъм коридора се чуха високи гласове, последвани от шумен трясък.

— Какво, по дяволите…? — С няколко крачки Осуалд се озова в другия край на стаята и отвори вратите. Просната на пода, облечена в бели джинси и зелен кафтан, лежеше Серина, полузатисната под падналата върху й рицарска броня. Опомни се и погледна баща си. Огромните й аквамаринени очи бяха измъчени и зачервени. После избухна в смях.

— Серина, какво, по дяволите, става? — избоботи Осуалд, а останалите гости се скупчиха зад гърба му в преддверието.

Тя се надигна бавно, напразно опита да запази равновесие и се заклатушка към тежката дървена врата досущ като водевилен пияница.

— Здравейте, хора — изфъфли тя, размахвайки полупразна бутилка от шампанско. — Познайте какво? Дойдох си вкъщи.