Тасмина Пери
Любовта не се купува (35)

33.

За Вениша лятото летеше. Работа, Джак и пак работа — с едно двуседмично прекъсване в хотел „Калади Волпе“ в Сардиния с Камила, която настоя, че сестра й има нужда от почивка. През всичките четиринадесет дни Вениша се чувстваше нещастна, Джак й липсваше толкова силно, че когато се върнаха, тя се принуди да отиде на психоаналитик. Разговорът й с изтъкнатия терапевт доктор Маргрет Маккензи в кабинета й в Мерилибоун беше повдигнал всевъзможни лични въпроси, които би предпочела да премълчи, включително аборта в юношеските й години и последвалите го сексуални връзки. Но Вениша не искаше да я претупат по бързата процедура. Доктор Маккензи обясни, че работата й не е да отговори на въпросите на Вениша, а да я насочи как сама да ги намери.

— Как бихте описали половия си живот със съпруга си? — попита я доктор Маккензи от удобното си италианско канапе.

— Смехотворен — отговори Вениша и сподели, че от осемнадесет месеца се преструва, че изпитва оргазми с Джонатан в името на брачните си задължения.

— И защо според вас става така? — бе продължила лекарката.

— Забременях на седемнадесет. Баща ми ме принуди да абортирам и дълго време мислех, че сексът е нещо мръсно, грешно и повод да се чувствам гузна.

— Сега така ли го усещате?

Вениша се смути, припомни си колко виновна се чувстваше заради Джак Кидмън.

— Гузна съм, да.

— Гузна заради самия полов акт? — попита доктор Маккензи, след като Вениша й разказа за любовника си.

— Виновна заради чувствата си — отговори Вениша.

И това беше най-важното, каза си тя, докато си тръгваше от кабинета. Към Джак Кидмън не изпитваше само страст, връзката им беше по-дълбока и по-духовна. А се предполага, че изневярата е нещо непозволено, опасно и гибелно, нали? Но не я чувстваше така: връзката й даваше сигурност и смисъл в живота. Скъпите сеанси при доктор Маккензи не бяха нужни, за да й стане ясно, че отношенията й с Джак водеха до нещо по-сериозно.

 

 

Десет дни по-късно Вениша лежеше в любовното им гнездо, лъч утринна светлина се процеждаше през прозореца и огряваше голите им тела.

— За какво мислиш? — попита Джак с мил, весел глас, а пръстите му отмахнаха кичур коса от лицето й.

Вениша доближи тялото си към неговото.

— Тъкмо си казвах, че е време да се захващам за работа. Ревюто е след десет дни и ме чака усилен труд.

— Снощи трябваше да останеш тук. Мислех, че Джонатан е заминал по работа.

— Зная — отговори Вениша, но…

Все още нямаше такава смелост. Ами ако съпругът й се обади по телефона вкъщи късно през нощта? Какво ще си каже икономката й Кристина, когато пристигне да приготви закуска и не намери никого в къщата? Ами ако, ако, ако? Просто беше прекалено рисковано.

— Ще те видя ли довечера? — подкачи я Джак и я привлече по-близо. — Жадувам за присъствието ти.

Тя се сети, че Джонатан се връща същия следобед от Женева, и изведнъж установи, че негодува заради несправедливостта на ситуацията.

— Какъв егоист си — сопна се тя и заизвива стройното си тяло до неговото.

— Егоист ли? — попита изненадан Джак.

— На теб ти е добре. Оттеглил си се от бизнеса, няма нужда да работиш, не ти се налага да живееш с никого, със съпругата ти сте разделени. Можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш. Бих искала и с мен да е същото, но не е. Моят свят е различен.

Тя провеси крака от леглото, облече копринено кимоно, влезе в банята и си плисна вода на лицето. Джак се поддаде на раздразнението й и то го заля, седна на леглото и я загледа как ожесточено си почиства зъбите с конец пред огледалото. Тя прекоси просторния му апартамент в Уестборн Гроув и влезе в пълната с техника и съдове от неръждаема стомана кухня, отвори хладилника и си наля леденостудено мляко в една кристална чаша. Облегнала лакти на кухненския барплот, остави ободрителната напитка да се плъзне в гърлото й. Чу стъпките му зад гърба си и почувства две силни ръце да обгръщат талията й. Застина за момент, наслаждавайки се на допира на пръстите му, които докосваха кожата й през коприната на кимоното. Отгатна, че е гол, когато почувства притиснатия му към гърба й пенис.

— Напусни го — прошепна Джак.

Вениша смаяна се завъртя.

— Не мога да изоставя Джонатан — категорично отговори тя.

— Защо не? Казвала си ми, че те кара да се чувстваш зле, нямате деца. Поне обичаш ли го?

Тя гневно отметна косата от лицето си, остави чашата върху мрамора и откри, че незнайно защо иска да защити брака си.

— Любовта няма нищо общо. Джонатан ми е съпруг.

— Любовта е най-важното, Вениша. — Той я погледна и тръсна глава ядосан, състояние, необичайно за него. — Сериозно си объркваш живота.

— Моля?

— Мисълта ми е, че намираш оправдание за останалите, оставаш лоялна към тях, без значение колко зле се отнасят с теб, защото така и очакваш да се държат — лошо. Никога няма да си щастлива, докато не свикнеш да казваш „не“. Докато не се научиш да напускаш, когато е нужно и да бъдеш по-голяма егоистка.

Думите му бяха толкова откровени и безмилостни, че й причиниха почти физическа болка.

— Ако имаше баща като моя, щеше да разбереш — промълви тихо тя, прекалено натъжена, за да отвърне с гняв.

Джак се доближи и хвана брадичката й с пръсти.

— Заслужаваш да получиш всичко, което желаеш, Вениша. Не позволявай баща ти да ти внушава, че нищо не струваш. Защото не е истина.

Тя кимна.

— Обичам те — тихо каза той.

Вениша се опита да си поеме дъх, но не успя. Гърлото й залепна от нарастващата паника. Той я обичаше. Стори й се, че нощта под звездите на Севиля, когато се целунаха за първи път, е била само преди две минути. Сега той предлагаше да разкъса какавидата на живота й, осъзна тя.

Притисна ръце към гърба му и го притегли с все сила към себе си. Знаеше какво иска. Искаше Джак Кидмън. Но не беше сигурна, дали е достатъчно силна, за да го има.

 

 

Беше дванадесет и половина, когато Вениша се върна в магазина си. Брикс Сандерсън я очакваше на терасата на покрива и отпиваше от чаша „Ърл Грей“ без мляко, но с дебел резен лимон. Брикс беше най-добрата агентка за връзки с обществеността в Лондон и една от най-прочутите лесбийки в столицата. Имаше дълга грива от червеникавокестеняви къдри, пластична операция на носа през осемдесетте и настойчивия маниер на човек, който винаги отстоява своето.

— Хубава подредба — отбеляза Брикс с дяволита усмивка, когато Вениша излезе на терасата.

— Моля? — не я разбра Вениша.

— Ето това! — отвърна Брикс и посочи към масата. — Проявяваш толкова добър вкус!

Дори чаша чай в магазина на Вениша Болкън се превръщаше в събитие. Масата от ковано желязо бе покрита с абаносовочерна ленена покривка. Порцеланът беше искрящо бял, стил „Арт Деко“. Пликчетата с чай стояха с цветните си кодове в друга кръгла порцеланова купа, салфетките, искрящо бели и колосани, бяха сгънати на масата като фигурки оригами^[1].

— Благодаря, че се отби в магазина — каза Вениша и си придърпа един стол. — И извинявай, че се наложи да отменя обяда, ужасно съм заета и не ходя другаде освен тук и вкъщи — добави тя леко гузна, че беше намерила достатъчно време да прекара цяла сутрин в леглото с любовника си.

Знаеше, че и Брикс също е била заета във вихъра на Седмицата на модата. Агенцията й „Блу Манди“ обслужваше много модни фирми в страната, а и други компании, като тази за производство на шампанско и другата, чиято специалност бяха луксозните коли. Вениша се радваше, че си е осигурила услугите на Брикс за представянето на новата линия на „Вениша Болкън“ за дамско облекло. Вече около петдесетте, Брикс имаше зад гърба си три десетилетия опит в света на модата. Не й вредеше и фактът, че живееше с Джинджър Фокстън, най-влиятелната модна репортерка в страната.

Вениша си наля от чайника чаша чай, оставяйки листенцата в тютюнев цвят да се завихрят в сребърната цедка.

— Какво мислиш за Ню Йорк? — попита тя Брикс, понеже знаеше, че същата сутрин се е върнала от Манхатън, където един от клиентите й щеше да представя колекцията си на нюйоркската Седмица на модата.

— Наистина е възхитителен — разпали се агентката, отмятайки над рамото си кичур тъмночервени къдри. — Обикновено много повече ме вълнуват есенните колекции, но тази година — е, да го кажем така — предстоят ти големи печалби.

— Какво имаш предвид? — попита озадачена Вениша.

— От това, което видях там, следващото лято ще се носят само леки рокли, изчистени линии и прекрасни захарни цветове.

Вениша загрижено се замисли за колекцията, която щеше да покаже следващата сряда в Лондон. Ослепително бяло, лек кашмир, дълги бледи клоширани панталони и стилни фланелени горнища.

— О, моите идеи са същите — отвърна тя разочаровано.

— Не се безпокой, скъпа — засмя се Брикс на наивността й в областта на модата. — Чудесно е да твориш в същия стил като големите имена. Не можеш да преминеш на военни модели, ако Марк Джейкъбс е решил да заложи на екстравагантността през тази година. Проява на добър търговски усет е, че следваш същите тенденции като останалите известни дизайнери, при все че модната линия на „Вениша Болкън“ има свой собствен стил, който впрочем е прелестен. Както и да е — продължи развълнувана Брикс, съблече коженото си сако от „Фенди“ и го преметна на облегалката на стола си — познай кой ще дойде на ревюто ти.

— Кой?

— Самата Миранда Сеймор! — грейна Брикс и остави чашата си със замах.

— Не! Господи, това ще бъде истински удар!

Миранда беше най-влиятелната американска редакторка на луксозни издания. От нея еднакво се бояха и възхищаваха, тя беше способна да издигне или да провали всеки дизайнер. Определено имаше влиянието да открие и да даде рамо на борбения нов творец, да го измъкне от неизвестността и да направи от него следващата Дона Каран. Независимо от факта, че Миранда бе англичанка, тя много рядко се появяваше в родния си град за Седмицата на модата. Предпочиташе от Ню Йорк да замине направо за Милано. Смяташе, че Лондон не беше достатъчно значима столица на модата, та да го удостои с присъствието си.

— Но защо, за бога, ще идва на моето ревю? — попита Вениша, все още неспособна да се отърси от изненадата.

— Знаех, че ще се зарадваш — засмя се Брикс, явно очарована. — Обикновено не си прави труда да идва в Лондон, но някакъв университет ще й връчва орден. Помощничката й ми се обади и помоли за билет за ревюто на „Вениша Болкън“. Ако ме питаш, висшата класа в Англия й е завладявала ума. А ти влизаш в тази категория, нали? — додаде Брикс и характерният й за южен Лондон говор стана по-ясно доловим. — Аристократка си, сестра си на Серина Болкън и водиш бляскав живот със съпруг, който си има хедж фонд. Несъмнено е видяла къщата ти в американското издание на „Вог“. Впечатлила си я, млада госпожо, и тя ще направи от теб шампион.

 

 

Брикс извади от спортната си чанта голям кафяв бележник от гущерова кожа и запреглежда записките си.

— Както ти е известно, краткото ти ревю в десет сутринта е в крайно неподходящо време — започна тя.

На Вениша това й беше ясно, но тя бе задвижила всичките си връзки в Съвета за британска мода, само и само да покаже дебютната си колекция. Неизвестни имена като нея имаха късмет, че изобщо ги включват в ревюта.

— Обаче откликът е феноменален — продължи Брикс. — Ще пристигнат редакторите на всички лъскави списания от САЩ. Всички ключови модни репортери, плюс обичайните знаменитости, които ходят на подобни събития. Да очаквам ли, че и Серина ще присъства?

Вениша кимна.

— „Таймс“ иска да публикува интервю с теб, съботният „Телеграф“ ще пише за Диего, в случай че успеем да го фотографираме тази седмица.

— Сега ще му позвъня — отговори Вениша и взе мобилния си телефон.

Лейла Барне, помощничката на Вениша излезе на терасата със силно разтревожено изражение.

— Вениша, можем ли да поговорим за секунда? — попита тя. Вениша се зарази от безпокойството в гласа й и след като се извини на Брикс, мина през френските прозорци и влезе в сградата.

— Полицията е тук, за да се срещне с теб.

Първата мисъл на Вениша беше за нейния „Рейндж Роувър“, паркиран на автомат пред магазина. Със сигурност времето още не беше изтекло. Тя влезе в кабинета си, където двама полицаи — мъж и жена — седяха с вид на силно неудобство на кожените столове с високи облегалки.

— Госпожо фон Бисмарк? — заговори полицайката и се изправи.

— Да, аз съм — отговори Вениша с цялото спокойствие, на което бе способна. — Моля, седнете. С какво мога да помогна?

Полицайката беше около тридесетгодишна, с интелигентно лице и светлокестенява коса, спретнато прибрана на тила. Представи се като сержант Джилиън Финч, прокашля се и изчака Вениша да се настани зад бюрото си.

— Опасявам се, че новините са лоши — тихо заговори тя, минавайки направо на въпроса. — Изглежда е станало произшествие — пожар в апартамента на Диего Боно в северен Лондон.

Вениша почувства как кръвта й изстива.

— Невредим е, нали? — дрезгаво попита тя, думите сами изскочиха от гърлото й. — Искам да кажа, кога е станало? Къде е той? Какво се е случило?

Двамата полицаи се спогледаха за миг, преди сержант Финч да продължи.

— Опасявам се, че господин Боно е загинал при пожара…

Колебливо замълча, виждайки потреса по лицето на Вениша, чиято ръка затули устата й.

— Но не точно затова сме тук, госпожо фон Бисмарк.

— Не разбирам — промълви тя, а гласът й трепереше от безпокойство.

— Имаме основания да вярваме, че съпругът ви също е бил в къщата по време на пожара.

Финч замлъкна и зачака Вениша да осъзнае цялата тежест на ситуацията.

— Открихме труп, за който подозираме, че е на вашия съпруг, и бихме искали да дойдете, за да го идентифицирате.

Вениша изпадна в истерия.

— Джонатан е мъртъв? Това ли ми съобщавате? В дома на Диего? — говореше тя, притиснала длани към гърдите си. — Това е абсурдно. Съпругът ми едва го познаваше. И какво ще търси в апартамента му? Какво ви кара да говорите подобни неща?

— Трупът е частично обгорен — обади се другият полицай, без да среща погледа й, — но в дрехите му открихме документи. Кредитни карти и така нататък. На всичките фигурира името на съпруга ви.

— Не, не е вярно, не може да бъде — бавно заклати глава тя.

— Мисля, че по-добре е да дойдете с нас, госпожо — каза сержант Финч. — Нека изясним случая колкото се може по-скоро. Според мен е по-добре ние да ви закараме — любезно добави тя и постави ръка върху треперещото рамо на Вениша.

— Да, да, мм, идвам, да, само нека… само да предупредя колежката си — размаха ръка пред лицето си Вениша и с преднамерено бавни крачки се запъти към терасата, свела глава и притиснала пръсти към слепоочията си.

— Какво не е наред? — попита Брикс и веднага стана. Вениша пое дълбоко въздух, опитвайки се да мисли рационално. Постави ръка върху черната покривка в опит да се успокои и погледна към Брикс. Лицето й бе пребледняло.

— Станал е пожар — промълви тя, а очите й бяха като замаяни. — Диего е загинал.

Видя как сякаш в забавен каданс устата на Брикс ужасено се отвори.

— Господи, Боже мой, о, Боже мой — продума Брикс след няколко секунди.

— А навярно и Джонатан — добави Вениша, гласът й се превърна в шепот. — Твърдят, че и той е бил в апартамента му. — Вдигна очи към Брикс, опитвайки се да осмисли казаното. — Но не разбирам как може… Те едва се познаваха…

Когато отново погледна Брикс, забеляза, че по лицето й премина сянка. Тя знаеше нещо… и то я смущаваше? Но отказваше да срещне погледа на Вениша. Независимо от шока изражението й не бе убягнало на Вениша.

— Брикс, какво има?

Жената отново седна и съсредоточено втренчи поглед в чашата си, потопи сребърната си лъжичка в течността и загледа как тя се завихря отново и отново.

— Брикс, кажи ми! Знаеш нещо, виждам го! — настоя Вениша с твърд глас.

— Не, не зная… — отвърна тихо Брикс.

— Кажи ми! За Диего и Джонатан ли се отнася?

Брикс вдигна поглед, очите й срещнаха тези на Вениша.

— Диего и Джонатан всъщност се познаваха. Бяха… приятели. През лятото съм ги виждала заедно из града.

Брикс леко се спря на думата „заедно“, което не убягна на Вениша. Грозна мисъл се зароди в съзнанието й и тя се опита да я отпъди. Заедно? Заедно ли искаше да каже?

В сърцето си знаеше, че Джонатан има любовници още откакто го познаваше. Мистериозни сметки от цветари и хотели, жени, които се обаждаха и затваряха телефона, щом чуеха гласа й, слухове, че са го видели на един от онези първокласни секс купони, където богатите и упадъчните изследваха тъмните страни на насладата. Но беше довела до съвършенство изкуството да обръща гръб на всичко в живота на Джонатан, което не е видяла със собствените си очи. Ясно й беше, че Брикс знае повече, но в момента не искаше да го чуе.

— Отивам в полицията — тихо промълви тя.

Брикс кимна.

— Искаш ли да направя нещо? Да дойда ли с теб?

Вениша поклати глава и последва сержант Финч.

Рейндж роувърът й беше отвън, но тя не бе в състояние да шофира, ръцете й трепереха като вейки. Седна на задната седалка на полицейската кола — сама, уязвима, втренчила поглед право пред себе си, без да вижда нищо. Сякаш на автопилот набра номера на Камила на джиесема си и зачака да звънне. Самоуверената, спокойна Камила. Нужна й беше.

— Ало, говорите с Камила Болкън.

— Аз съм.

— Вениша? Добре ли си?

— Не съвсем, аз… аз… Гласът по телефона беше тих и дрезгав. — Слушай, Камила, къде си?

— Работя вкъщи.

— Кам, нуждая се от помощта ти.

Гласът й затрепери, на очите й се появиха сълзи.

— Ван, къде си? Какво става?

Последва мълчание.

— Виж, кажи ми къде си — обади се Камила настойчиво. — Идвам да те взема.

 

 

Никога преди това Вениша не бе влизала в морга. Кончината на майка й беше единствената смърт, която бе преживяла, а тогава беше на десет. Най-близкият й контакт с трупа й беше, когато го видя от първия ред в църквата в ореховия му ковчег, обкичен с лилии и рози, големи колкото чаени чинии. Но в неделните вечери беше гледала достатъчно криминални филми по телевизията, за да знае какво да очаква. Стерилна постройка с флуоресцентно осветление, досущ като някое изоставено училище.

Патоанатомът поздрави сержант Финч и Вениша и мълчаливо ги поведе към хладното голо помещение. Раменете й бяха изтръпнали от напрежение, когато човекът ги насочи към тясна маса, под която лежеше нещо продълговато, покрито с чаршаф.

— Причина за смъртта е вдишаният дим — обясни сержант Финч, опитвайки се да я успокои. — Лицето до голяма степен е пощадено от пламъците.

Лепкавите й от студената пот ръце се вкопчиха в кожените каишки на чантата, щом Джилиън Финч издърпа чаршафа от горната част на трупа. Вениша трепна инстинктивно и погледна встрани. Проклинайки се, се насили да погледне лицето на мъртвеца. Очите бяха склопени, наподобяваха два тъмни полумесеца под челото, но тя би разпознала формата на лицето на Джонатан при всички положения: високите скули, арийския нос, неумолимите устни. Потисна подтика си да повърне.

— Той е — потвърди тя, обръщайки се към полицайката. Патоанатомът дръпна обратно чаршафа върху лицето му и с това безмълвно приключи една глава от живота на Вениша.

 

 

Камила седеше на сивия пластмасов стол в приемната. Когато съзря Вениша, стана и бавно тръгна към нея, а острите й токчета зачаткаха по голия под.

— Толкова ми е мъчно, Ван — заговори тя и я прегърна. — Ела, ще те закарам у дома.

Камила погледна сержант Финч.

— Има ли друго?

Полицайката погледна със съчувствие Вениша.

— Имам номера на госпожа фон Бисмарк и вашия адрес. Налага се да ви посетя, за да поговорим по-късно днес или утре и да ви задам няколко въпроса.

Вениша я погледна.

— Какво има още? Какво друго знаете? Моля ви, кажете ми — изграчи тя.

— Първоначалното заключение на следователя е, че навярно всичко е започнало от цигара върху облегалката на канапето. Открити са няколко бутилки от вино близо до огнището на пожара. Смятаме, че двамата мъже са пиели.

— Къде са ги намерили?

Сержант Финч избегна погледа й.

— Къде са открити? — повтори Вениша, а гласът й затрепери. Знаеше отговора. Предусети думите, които щяха да излязат от устата на полицайката, преди да има време да ги изрече.

— В леглото — отвърна тихо Джилиън Финч. — Съжалявам.

 

 

Вениша се вкопчи в ръката на сестра си, докато прекосяваха паркинга към аудито на Камила. Ръмеше тих дъждец, обедната слънчева светлина беше отстъпила пред оловносиви облаци. Седнаха отпред в колата. Чуваше се единствено потропването на капките върху предното стъкло, което се бе изпотило. Вениша се загледа в скута си, втренчи се в някакво конче от шева на панталона си и се опита да си припомни последното, което й бе казал Джонатан. Не можа. Засмя се. Смехът й прозвуча жестоко, като че идеше от устата на злодей.

— И двамата имахме любовници, знаеш ли, Камила? — промълви Вениша. — Както излиза, и двамата — мъже.

Камила остана безмълвна.

— Зная, че отношенията между мен и Джонатан не бяха идеални, далеч не бяха. Но какво толкова бях направила? Защо се е срещал с Диего? С мъж? — Пое си дъх с усилие, главата й клюмна на гърдите и тя се разхълца. — Какво толкова направих?

Камила се пресегна и пое треперещата й ръка.

— Вината не е твоя. Не е твоя вината — повтори тихо тя.

Вениша въздъхна дълбоко и се помъчи да дойде на себе си. Вторачи се напред и се опита да брои дъждовните капки, които се удряха в стъклото.

— Сега вече няма значение. Няма да се виждам с Джак Кидмън повече.

Камила прекрасно разбираше какво се опитва да направи сестра й. Да се накаже заради Джонатан, да се накаже, че е потърсила взаимност извън лишения й от любов брак.

— Ван, не е нужно да.

— Също трябва да отменя ревюто — добави спокойно Вениша.

— Убедена ли си? — попита сестра й. — Работи толкова усилено.

— Категорично — тихо отговори Вениша и задърпа измъкналия се конец, докато не го измъкна целия. — Дължа го на Диего.

Камила я погледна, без да разбира лоялността й.

— Но той се е срещал със съпруга ти. — Накара се да спре.

Вениша тъжно се засмя.

— Няма значение, нали? Нищо няма значение.

 

 

Ревюто се състоя. Осуалд настоя.

— Докато финансовото състояние на Джонатан се изясни, все още имам право на четиридесет и пет гласа в тази компания — заяви й той, осуетявайки добрите й намерения, докато най-сетне не й останаха сили да му се противи.

Не можеше да има по-лошо време за дебютната й колекция: денят след погребението на съпруга й. Светът й, някога така спокоен, се изплъзваше като пясък под краката й.

Нямаше миг покой, главата й се бе превърнала в кошер от вина, съмнения и болка. Не скръбта й беше непоносима, а измяната. Наистина ли съпругът й бе изгорял? Действително ли е имал за любовник друг мъж — собствения й дизайнер? По нейна вина ли беше всичко, някакво извратено възмездие за собствената й изневяра с Джак? На него самия не смееше да позволи дори и да пропълзи в мислите й. Не и сега.

С наближаването на ревюто легендарната самоувереност на Вениша се топеше. Кожата й стана бледа и подпухнала, косата й беше разрошена, по дрехите й се появиха гънки. Сякаш караше с празен резервоар и единствено страхът от лоши отзиви й даваше сили. Изборът на модели, преправянето на тоалетите, всички неистови приготовления за дебютната колекция се провеждаха в мъгла, вцепенение и с енергията, която й даваше отчаянието. Не можеше да допусне да се провали, не и след като бе объркала всичко останало.

В деня на събитието палатата на модната седмица в Лондон бе претъпкана с народ. Смъртта на Диего беше възможно най-добрата реклама за ревюто. Модната мелница за клюки надълго и нашироко предъвкваше как е умрял и Вениша се чувстваше като пълна глупачка. Брикс Сандерсън потули голяма част от скандала, като разправяше наляво и надясно, че Джонатан и Диего са били заедно, за да говорят по работа. Ако излезеше наяве, че двамата мъже са се срещали, за да спят заедно, на Брикс й бе ясно, че Вениша напълно ще се оттегли от света — а не възнамеряваше да допусне това да се случи с приятелката й.

В началото на дефилето сложният ефект на водопад, дело на „Флауър Пръдакшънс“ бе заменен с огромен черно-бял портрет на Диего. Когато го видя, Вениша просто кимна и успя да преглътне горчилката, която се надигна в гърлото й. Както бе изтъкнал организаторът на ревюто, нужно им беше нещо впечатляващо. И резултатът бе налице. Половината от зрителите от първите редове нададоха възгласи, когато моделите закрачиха в красиво подбраните си тоалети. Дефилето пожъна бурни овации.

Зад кулисите Вениша не можеше да помръдне от трупащите се около нея тълпи, нетърпеливи да поднесат както съболезнованията, така и поздравленията си. Миранда Сеймор се понесе зад кулисите с вталеното си сиво кашмирено сако с огромна яка от сребърна лисица и я целуна по двете страни.

— Ако продължавате в този стил, сте готова за Ню Йорк през идния сезон. Обадете ми се — добави тя и изчезна.

В предната част Осуалд приемаше комплиментите от първите редове и се наслаждаваше на вниманието и явното одобрение на модните знаменитости, непонятно, но желано от него. Зад кулисите Вениша чуваше смеха, аплодисментите и възторжените викове. Никога не бе преживявала подобно отчаяние.