Тасмина Пери
Любовта не се купува (38)

36.

Осуалд седеше на коженото кресло с висока облегалка в кантората на най-престижните счетоводители на Мейфеър и кръвта му започваше да кипи. Изпитваше мрачни съмнения дали младият човек насреща му може да намери собствения си задник, камо ли да управлява финансовите му дела.

Преди шест месеца Лайънъл Девънпорт, счетоводител на Осуалд от шестдесетте и старши съдружник на фирмата „Девънпорт Дейвис“, се беше оттеглил и предаде ръководството на компанията на Питър Кейбъл, когото бе препоръчал на Осуалд като „динамичното бъдеще на фирмата“. Оттогава до ушите на Осуалд достигаха от мрачни, по-мрачни вести за финансовото му положение, а днешният ден изглежда нямаше да бъде изключение.

— Тогава какво можем да направим? — поиска да знае баронът, а раздразнението му растеше. — Лайънъл ме увери, че сте съобразителен, така че казвайте. Трябва да събера около два и половина милиона до края на годината. Четиридесет и пет процента акции от компанията на дъщеря ми се предлагат за продан. Съпругът й загина при ужасен пожар, не сте ли чули? — на устните му се появи подобие на самодоволна усмивка. — Трябват ми свободни средства, за да ги купя.

— Това може да отнеме известно време — колебливо отговори Кейбъл, взирайки се в цифрите пред себе си.

— Време ли? Нямаме никакво време — изсумтя Осуалд. — Дъщеря ми говори за разширяване на фирмата в Америка и не се съмнявам, че цената на акциите ще скочи, ако го осъществи. Така че се налага да намеря парите бързо. Как възнамерявате да го постигнете?

Питър Кейбъл неловко премести някакви книжа пред себе си и облегна лакти върху облицованото с кожа бюро. Мъчеше се да намери подходящите думи, за да съобщи новината на клиента си.

— Длъжен съм да ви посъветвам, ваше благородие, че не е разумно да търсите пари, за да разширявате търговските си интереси в настоящия момент. Вместо това горещо ви препоръчвам да укрепим сметките на семейство Болкън и дори да обмислим план за непредвидени ситуации.

— За какъв „план за непредвидени ситуации“ ми говорите? — присмя се Осуалд и отново се облегна на стола. — През изминалите триста години имението Болкън процъфтява и определено не предвиждам финансовото му положение скоро да се промени.

Питър Кейбъл, обикновено експедитивен и сдържан, се насили да не въздъхне дълбоко пред клиента си. Бяха го предупредили, че Осуалд Болкън е от най-трудните довереници на фирмата, но дори и за „Девънпорт Дейвис“ да работи с него бе въпрос на престиж. Заслужаваше си да се примирява с резките промени в настроението на човек с такива връзки като лорд Болкън. По-добре беше да му угаждат, колкото и да се лютеше.

— Последните осемнадесет месеца не са цветущи във финансово отношение — заговори Кейбъл. — Смятам, че се налага да потърсим някакъв начин за ограничаване на загубите преди края на счетоводната година. Е, навярно ще успеем да платим данъците за изминалата година, което предстои съвсем скоро. Но онези за догодина, откровено казано, могат да се окажат катастрофални за имението.

Осуалд нарочно въздъхна дълбоко.

— Плащам ви огромни суми за хонорари, за да разрешавате подобни затруднения. Предполагам, че ви бива за нещо, в противен случай да възложа делата си на друг?

— Лорд Болкън, мога да работя единствено с това, с което разполагам — отговори Кейбъл, започвайки да губи търпение. Запрелиства купчина ведомости и повдигна вежди като анимационен герой.

— Нека бъда честен, всички основи на потенциалните ви приходи в момента се сриват. Поддръжката на Хънтсфорд струва цяло състояние, а галерията търпи загуби. Не съм много вещ в областта на изкуството, но като гледам цифрите, определено не смятам, че инвестициите ви намират нужната възвръщаемост.

Осуалд погледна настрани, за да не види Питър Кейбъл проблесналото в очите му безпокойство. Най-после започваше да разбира какво се опитваше от месеци да му каже управителят на галерията му Марк Робъртсън: че решението на Осуалд да инвестира в холандски бронзови пластики от осемнадесети век не е в крак с времето. Да, вярно, бяха красиви. И в момента бяха много евтини, но само защото пазарът временно се бе свил. Купуваха изкуство, от което никой не се интересува.

— На всичкото отгоре попечителският фонд е почти изчерпан. Това е връхната точка на двадесет години търговски инвестиции, които навярно не са били, как да кажа, кой знае колко успешни — добави Питър, опитвайки се да бъде колкото се може по-дипломатичен, тъй като забеляза, че страните на клиента му порозовяват. За миг Осуалд си припомни една статия от преди месеци в „Дейли Телеграф“, където търговските му начинания бяха описани като „безразсъдни“ и „зле замислени рисковани предприятия“. Как смеят, отново си помисли той. Цял живот се бе опитвал да влага, да трупа пари. Беше добър капиталист, а как му се отплащаха?

— Най-силно ме безпокои — поде Питър, като се чудеше дали сериозността на положението най-сетне достига до съзнанието на Осуалд — договорът за заем, който сте подписали за получаване на средства за музикалната вечер в Хънтсфорд. — Извади нова купчина документи от една папка. — Сега, при все че „Девънпорт Дейвис“ не е изчислила баланса за събитието, ми бяха представени сметките от него и ами ясно е, че то е предизвикало значителни загуби.

— Беше ново начинание и за първа година! — обиди се Осуалд, махвайки с ръка пред лицето си, сякаш да отпъди лоша мисъл. — Всеки предприемач ще ви каже, че се налага да поемете удара, ако искате да получите мащабна печалба на следващата година. Това е основен принцип в бизнеса.

— О, значи планирате да организирате още една и догодина? — запита Питър смаян до немай-къде.

Осуалд не му обърна внимание и зарея поглед из стаята, като разсеяло вниманието си дете.

— Освен това — продължи деликатно Кейбъл, — клауза от условията на заема гласи, че домът ви ще бъде застрашен, ако пропуснете вноски.

— Хънтсфорд е обезпечен — високомерно отвърна Осуалд. — В безопасност сме.

— Не съвсем, не — възрази бавно Кейбъл. — Все пак вярвам, че сте направили първата вноска?

Осуалд шумно въздъхна.

— За една вноска все още няма да ми окачат въжето на шията, нали?

Питър хвърли поглед към ръчния си часовник. От два часа разговаряше с Осуалд, а държеше да не закъснее за срещата си за обяд с новата си приятелка. Облегна се напред и сплете пръсти.

— Съвсем просто е, Осуалд, налага се парите, идващи от имението, да се увеличат, и то бързо. Иначе има опасност да преосмислим перспективите. — Замълча. — Можете ли да набавите допълнителни парични средства от дъщерите си? Доколкото зная, те просперират.

— Не взимам милостиня от никого, най-малко пък от тях — надуто отговори Осуалд, явно ядосан.

Кейбъл реши да опита с друга тактика.

— Това, което бихме могли да сторим — и нека ви изтъкна, че и други собственици на имения са го правели, когато се е налагало да плащат дългове — е да отдадем под наем Хънтсфорд, да кажем, за петдесет години. Има поне дузина компании, които строят хотели и ваканционни селища и биха убили човек за такъв чудесен имот. Ще го предлагат за пари — за конференции например — а Хънтсфорд официално ще принадлежи на Болкън. Дори можете да живеете в отделна къща в имението. Всъщност миналата седмица получихме запитване от представител на компанията на Саркис, огромен хотелски конгломерат, и цифрите, които те споменаха, бяха действително внушителни.

Осуалд беше станал морав.

— Саркис? — викна той. — Да му дам под наем Хънтсфорд? Как смеете да ми предлагате подобни решения?

— Е, налага се да измислим нещо — отсече Питър, подразнен от острата реакция на Осуалд.

— Именно — заяви баронът, взе куфарчето си и се изправи. — И ако не сте готов да мислите резултатно, очевидно причината не е в мен. — Изфуча от кабинета, без да добави нищо повече, и затръшна вратата зад гърба си.