Тасмина Пери
Любовта не се купува (4)

2.

На пет хиляди километра от там един „Боинг 747“ се приземи на пистата в Хийтроу, полюшна се наляво-надясно, принуждавайки притеснената пасажерка в бизнес класата Кейт Болкън да се пресегне и да стисне ръката на благодарния си съсед.

— Извинете — усмихна се тя на възрастния мъж с велурено сако от „Харис“, осъзнавайки, че това е първият й контакт с него през целия полет. Съседът й, който веднага щом се качиха на борда, я разпозна от рубриката на Ричард Кей^[1] в „Дейли Мейл“, леко стисна пръстите й в отговор.

— Страничен вятър — любезно се усмихна той, — няма за какво да се безпокоите.

В мига, в който двигателите замлъкнаха, леко притеснената Кейт скочи на крака. Това й е хубавото на втора класа, каза си тя, нахлузвайки отново обувките си, дело на „Джими Чу“: излизаш веднага. Грабна кожената чанта от багажното над главата си, взря се през прозореца в сивия, дъждовен лондонски ден и учтиво си запробива път към предната част на опашката, като обезпокоено поглеждаше към часовника си. Мразеше среднощните безсънни полети от Ню Йорк в делничен ден. Връщаха я в Лондон прекалено късно, за да отскочи до вкъщи за кратък сън, и твърде рано, за да започне работата си за деня. Все пак, помисли си тя, докато бързаше към залата за пристигащи, ако личният й асистент й бе наел кола и тя чакаше, щеше да стигне навреме за оперативната среща в дванадесет на обяд.

— Кейт Болкън? — попита млад, почернял от слънцето шофьор, докато тя преминаваше през автоматичната врата.

— Да. Да побързаме — безцеремонно отговори Кейт, подаде му черния си куфар на колелца и докато вървеше, завърза на тила дългата си, гъста коса с шнола от черупка на костенурка.

— Списания „Алианс“, непосредствено до Олдуич.

Кейт се настани на задната кожена седалка на черния мерцедес и докато сградите на летището постепенно заотстъпваха пред къщите на предградието, се опита да оползотвори времето. Ревютата в Ню Йорк през този сезон бяха особено добри, помисли си тя, отваряйки бележника, за да прегледа записките, които беше водила от първия ред. Навярно модните среди щяха да се прехласват по парижките колекции и дефилетата на Диор и Маккуин, но Кейт обичаше Ню Йорк заради елегантните, годни за носене дрехи и идеите, които й даваше за списанието. Можеха да направят материал, вдъхновен от моделите на Едит Уортън, от вълнените платове на Ралф Лорен, сафари фотосесията с акцент на ленените тъкани и кожата, които бе видяла у Майкъл Корс, и проекта на тема „Великият Гетсби“, който представяше следобедните рокли на Зак Носен.

Извади писалката си „Монблан“ и започна да нахвърля още идеи, без изобщо да съзнава, че красивият й шофьор все поглежда в огледалото за обратно виждане към поразителната жена с червеникавозлатиста коса на задната седалка. Кейт беше сляпа за околния свят, погълната, както винаги, от работата си. Каза си, че работи два пъти по-усилено от всеки друг, защото всички очакваха Кейт Болкън, дъщерята на барона, да бъде двойно по-мързелива.

Списания „Алианс“ подбираха служителите без оглед на потеклото им — в бранша се шегуваха, че само ако си елегантна и красива, можеш да се надяваш отделът им за човешки ресурси да те одобри — но назначаването на Кейт като редактор на „Класа“, водещото издание за мода и светски клюки на компанията, все още подклаждаше злостни подмятания в медийното пространство. Сплетниците беснееха. Естествено, твърдяха те, има неколцина аристократи в „Алианс“: завеждащата светската рубрика на „Жар“ беше графиня, а дъщеря на виконт списваше модната секция на „Оттук-оттам“, но никой не очакваше от тях сериозна редакторска работа. Мелницата за недомлъвки се завъртя с пълна скорост. Как така Кейт е редактор на крехката възраст тридесет и една? С кого е спала? Какви връзки е дръпнал татенцето? В раната сипа още сол и фактът, че фотогеничната Кейт Болкън беше известна. На британските журналисти не им се полагаше да се превръщат в знаменитости — само Анна Уинтур^[2] можеше да носи тази корона. Кейт Болкън просто не я заслужаваше, това гласеше мълвата. И изведнъж всеки, който беше работил с Кейт, промени мнението си.

— Добро утро, Сейди — усмихна се тя на къдрокосата си помощничка, която разлистваше документите в издута папка пред кабинета й. Обходи с поглед стаята и младите, привлекателни жени, които говореха по телефона, прехвърляха закачалки с прекрасни дрехи или пишеха на компютрите — всички изведнъж осезаемо по-погълнати от работата си от момента, в който се появи Кейт.

— Добър ден, Кейт — усмихна се Сейди, поглеждайки часовника си. — Мисля, че Никол си позволи волността да поеме срещата от дванадесет часа от твое име.

И двете жени извъртяха очи.

— Типично — подхвърли Кейт. — Направи ми една голяма услуга и ми донеси чаша силно кафе.

— Кейт! Върнала си се — извика Луси Кавендиш от другата страна на помещението. Луси беше старши редактор на модната секция на „Класа“ и почти приятелка, най-близка на Кейт от всички в офиса. Високото над метър и осемдесет чернокожо момиче тръгна към нея с вееща се около бедрата мини пола и ботуши „Версаче“ над коляното досущ като супер моделите, на които подражаваше.

— Няма да познаеш — подхвана Луси. — Франсоа Нар се съгласи да снимаме в къщата му в Бора-Бора. Ако не ми разрешиш да замина, ще умра.

— Преди да подготвим погребението ти, нека обсъдим бюджета с Киара и после ще решим — отговори усмихната Кейт, докато влизаше в кабинета си.

Луси я последва, за да научи последните клюки от Седмицата на модата.

— Ходи ли на приема у Зак Посен? Съжалявам, че го пропуснах, но това означаваше да летя вчера.

— Да, ходих, беше забавно — отвърна Кейт, усмихвайки се на спомена.

Луси хвърли на Кейт палава усмивка.

— Долавям клюка, шефке… Е, кого срещна? Какъв беше?

Тя въведе Луси в кабинета си, ъглово помещение на осмия етаж, достатъчно високо, та от него да се открива гледка към Лондонското око — огромното виенско колело, и реката. Луси седна, а Кейт се отпусна върху кожения стол зад бюрото с цвят на карамел и започна бързо да отваря огромната купчина поща, насъбрала се в нейно отсъствие. Докато разговаряха, небрежно хвърляше всяко от писмата пред Луси. Километри вестникарски публикации, чисто бели покани за купони и пакети с подаръци от благодарни рекламодатели и търговци на дребно. Една чанта от „Джими Чу“ и бял дизайнерски шал, картонено куфарче, пълно с козметични продукти, за което Кейт се съмняваше, че ще влезе през вратата на банята в миниатюрната й старинна, но обновена къща в Нотинг Хил. Побутна чантата към Луси.

— Искаш ли нещо от тези?

— Не ми трябва козметика, искам клюки — отговори Луси. — Хайде, изплюй камъчето.

Понеже знаеше, че няма да се измъкне, като отвлича вниманието на приятелката си, Кейт отстъпи с усмивка.

— Празненството беше превъзходно. В онази огромна изумителна мансарда в Мийтпакинг дистрикт^[3] раздаваха чудесни чантички с подаръци. Ваучер от сто долара за някакво бельо и шишенце парфюм. Някъде из чантата ми е, ако ти трябва.

Луси нетърпеливо махна с ръка.

— Чантички-мантички! Катърин Болкън, била си с мъж, нали? За бога, кажи ми, че си намерила някого, ако ще и да живее в Манхатън.

Само на Луси можеше да й се размине такова безсрамие и нахалство. По лицето на Кейт се разля широка усмивка, съвършените й страни се закръглиха като червени ябълки и тя призна поражението си. От толкова отдавна не беше срещала свестен мъж. Не я интересуваха приятелите на плейбоя на Серина с неизбледняващ слънчев загар, а честните неженени мъже в лондонските медии бяха по-редки и от брадата на кьосе. През изминалите две години беше спала с двама мъже, но отношенията й с нито един от тях не потръгнаха — поне не задълго. Не й трябваше психотерапевт, за да й обясни, че има проблеми с интимното общуване, и колкото повече време минаваше, ставаше все по-трудно. Серина не спираше да повтаря на Кейт, че е студена като айсберг. Права беше, но Ню Йорк предлагаше повече възможности.

— Беше фотограф и се казваше Тим. Беше мил. Няма да се обади. — Кейт поклати глава. — Доволна ли си?

— Не. Никак. Трябва да ти тегля думите с ченгел от устата, за да науча някакви подробности! Ако аз бях намерила някой красавец от Ню Йорк, щях…

Фантазиите на Луси секнаха отведнъж, когато една анемична дребничка блондинка в костюм с панталон от „Клое“ се появи с танцова стъпка в кабинета и безцеремонно се настани на облегалката на канапето, кръстоса крака и провеси стъпало, обуто в сандал от „Маноло“.

— Е, как беше в Ню Йорк? — попита Никол Валънтайн със силен носов глас.

Кейт вдигна поглед към заместник-редакторката си, подразнена, че е прекъснала съкровения й момент.

— Здрасти, Никол, добре мина — отвърна тя. — Виж, говорехме…

Никол не обърна внимание на Кейт и насочи вниманието си към Луси.

— Шкафът с моделите е истинско бунище — излая тя. — И защо има закачалки с дрехи из цялата стая за срещи? Искам да се разчисти, Луси. Да кажем, за вчера.

Луси хвърли поглед към Кейт и излезе. Кейт се обърна към заместничката си.

— Никол. Не е необходимо да говориш на старши член — на никой член от екипа, по този начин.

Никол вдигна съвършено оформената си вежда към началничката си.

— Както кажеш — предизвикателно отвърна тя. — Обаче има по-важни работи, за които да се безпокоим.

— Затова ли започна срещата без мен?

Никол драматично замълча, докато самодоволно си играеше с годежния пръстен с шлифован камък на пръста си.

— Започнах срещата, защото трябва да се върши и работа. Снощи говорих с репортера на Дженифър и по всичко личи, че априлската корица няма да види бял свят.

Кейт почувства, че в гърдите й запърха паника.

— Какво искаш да кажеш? Снимките са готови. Корицата е оформена. Изглежда страхотно — започна тя, после потърка челото си. — Да му се не знае. Предаваме за печат следващата седмица. Какво се е объркало?

— Казахме, че ще одобрим снимките и после ще ги изпратим на агентката. Е, тя не ги харесва. — Никол разтегна устни в самодоволна усмивка и продължи. — Какво възнамеряваш да направиш по въпроса?

Кейт погледна към нея и се замисли — не за първи път — до каква степен нюйоркчанинът бе нарушил спокойствието й. Всичко у заместничката й, от платинено русите кичури до обувките с високи токове, беше твърдо. Кейт бе строг, но справедлив началник: вдъхваше респект и вежливост и ги получаваше в пълна мяра от благодарния екип, който, тя беше сигурна в това, харесваше атмосферата в списанието, откакто Кейт беше станала редактор. Но отношенията й с Никол бяха тромави, те сякаш се конкурираха и Кейт проклинаше деня, в който я беше наела от списание „W“ в Ню Йорк. Никол бе хладна, експедитивна и амбициозна. Това плашеше Кейт, защото тя знаеше колко често тези качества вървят ръка за ръка с измамата и нелоялността.

Сейди пъхна къдравата си глава през вратата. Носеше порцеланова чаша, от която се издигаше пара.

— За уморената от часовата разлика редакторка — оповести тя и я постави върху подложка с форма на, цвете върху бюрото. — Уилям Уолтън се обади три пъти тази сутрин. Каза, че можеш да се отбиеш да го видиш веднага щом си отпочинеш.

През шестте месеца от преместването на Уолтън в екипа на списания „Алианс“ от голяма агенция по реклама и маркетинг в Чикаго Кейт рядко беше имала вземане-даване с него. Тъй като по образование не бе литератор, той не проявяваше никакъв интерес към „Класа“, като изключим продажбите в края на всеки месец, безплатните билети за опера, „Формула едно“ или откриването на художествени галерии, които отделът за новини отразяваше.

— Така ли? — попита Кейт с тръпка на безпокойство. — Какво иска?

Зърна изражението на Никол. Тя приличаше на човек, комуто са връчили подаръка за рождения ден предварително.

— Не зная — отговори Сейди, хвърляйки й съчувствен поглед — но секретарката му звъни на всеки пет минути.

 

 

Съвсем сама в асансьора Кейт се втренчи в бутоните и се запита какво да каже на Уолтън. Пренебрегна присвиването в стомаха, знаеше, че трябва да се чувства уверена. Ако се съдеше по отзивите, които получи в Ню Йорк, и читателите, и рекламодателите най-сетне реагираха. Бе посветила дванадесет месеца, за да промени облика на списанието и с нечувани усилия на волята превърна „Класа“ от отживяло времето си, претенциозно светско издание в бляскаво модно четиво за умни, преуспяващи жени. Дефилетата бяха прекрасно доказателство за това. Сума престижни рекламодатели, които до момента се бяха появявали единствено в английския „Вог“, внушаваха, че през есента „Класа“ ще бъде добавена към рекламната им програма. Редно беше това да се хареса на господин Уилям Уолтън, помисли си Кейт, когато асансьорът звънна, спирайки на последния етаж.

Премина през двойните врати, тръгна по боядисания в кремаво коридор с неимоверно уголемени корици на списания по стените и накрая спря пред червенокоса недружелюбна особа, седнала зад компютър.

— Зает ли е?

— Влизай направо — отговори жената, без да вдига поглед от дисплея.

Кабинетът на Уилям Уолтън не приличаше на никой друг от тези, които Кейт бе виждала в сградата на „Алианс“. Дело на скъпо платен специалист по вътрешна архитектура. Ореховата мебел и нюансите на сиво-кафявото му придаваха топлота, а обичайните стени с изкуствена ламперия в цвят магнолия, с които на всички останали се налагаше да се примиряват, тук липсваха. Самият Уолтън седеше зад бюро с кожен плот, което го заобикаляше от три страни. Невъзмутимото му присъствие изпълваше стаята. Могъщото телосложение, острата черна коса и шитите по поръчка дрехи прикриваха факта, че пътят му към върха е бил труден. От най-трудните. Когато преди двадесет години младият Уилям се беше преборил с хиляди кандидати, за да спечели стипендия за Йейл, той очакваше, че тя ще изглади пътя му към света на привилегированите. Бе сгрешил. Вратите на американския елит останаха затворени за момчето от южните квартали на Чикаго и вместо да прекарва летата си, създавайки познанства в кънтри клубовете в Кънектикът, той беше принуден да си пробива път със зъби и нокти, започвайки от деловодството на „Грей, Отилви и Мадър“, за да постигне положението, за което жадуваше. Но беше успял. Властта и привилегиите, научи той, се печелят с упорита работа и умения, не се раждаш с тях, нито ти ги дават даром. Всичко това обясняваше защо Уилям Уолтън гледа Кейт Болкън с такава антипатия.

— Исках да се срещнем веднага щом пристигнете — започна Уолтън. — Чух, че имаме няколко проблема. — Замълча, тъмните му варварски очи я преценяваха. Беше я виждал преди, разбира се, и бе чел за нея в светските рубрики, върху които, както изглеждаше, тя и сестрите й имаха монопол. Но за първи път се срещаха лице в лице и напук на себе си Уолтън бе впечатлен. При все че не можеше да се сравнява със сестра си, актрисата, Кейт Болкън беше поразителна. Твърда, леко смръщена уста, прилична на розова пъпка, вълниста коса като старо злато, спускаща се на талази над изящния врат. После идваше ред на изваяната фигура, несъмнено смятана за пълна от тънките като клечки, изтерзани от диети жени, с които се срещаше в Чикаго. Но когато си я представи разсъблечена и мокра под душа му, плътните й устни обгърнали члена му, готови да го погълнат… Сложи край на видението и се размърда на мястото си, предлагайки й с жест да заеме някой от твърдите, тапицирани с кожа столове пред него.

— Както ви е известно, Кейт, списанията са търговски предприятия — започна той.

Тя колебливо кимна.

— Естествено. Получих много комплименти в Ню Йорк за начина, по който наистина сме подобрили изданието. Рекламите изглеждат многообещаващи.

Уилям не даде вид, че обръща внимание на думите й и прелистваше брой на „Класа“ с изражение, което подозрително наподобяваше пренебрежение.

— Списанията са търговски предприятия — повтори той. — Аз бях назначен в „Алианс“, за да подобря дейността. Те не са само за забавление, те са стока и нека бъда честен с вас, Кейт, не смятам, че бройката, в която в момента се продава „Класа“, оправдава инвестициите.

Кейт изведнъж осъзна, че това нямаше да бъде дружелюбен разговор от сорта на „Как беше в Ню Йорк?“. Предстоеше й да гаси истински пожар.

— С цялото ми уважение, бележим значителен скок в тиража — отговори тя с всичкото спокойствие, на което беше способна. — Ако не друго, откакто постъпих в „Алианс“, повишихме печалбите на „Класа“ поне с петнадесет процента. Сложихме край на непродадените броеве, подобрихме обема на рекламата й постъпленията от нея.

— Не бих нарекъл сто хиляди продадени броеве месечно неподражаем успех — язвително я прекъсна Уолтън, хвърляйки списанието на бюрото.

— Да, не е като „Новини от света“, но е по-добре от „Татлър“ и „Харпърс“ — възрази Кейт.

Уолтън допря върховете на пръстите пред устата си и хладно я изгледа. Кейт Болкън явно не беше слаб противник. Но и той не се даваше.

— Подозирам обаче, че списанията, които споменавате, имат корица за априлския си брой.

Космите по врата на Кейт настръхнаха. Съвсем ясно виждаше усмивката, с която Никол Валънтайн шепне в ухото на Уолтън. Стисна юмрук, забивайки нокти в дланите си, и се зарече да уволни Никол още днес следобед, пък каквото ще да става.

Пое дълбоко дъх:

— Значи са ви съобщили за Дженифър. Аз също научих тази сутрин. Не е за хвалба, но се случва. Всъщност имам нещо в резерва — добави тя и страните й леко поруменяха от преднамерената лъжа. Но Уолтън не я гледаше. Беше се изправил, с гръб към нея се взираше в лондонския хоризонт и разсеяно търкаляше една топка за голф в ръката си.

— Не ме интересува как организирате списанието, Кейт — решително отвърна той. — Ако щете, отпечатайте на корицата снимка на баба ми, стига да ми гарантирате продажби. Интересуват ме постъпленията. Смятам, че „Класа“ трябва да стане по-продаваемо, по-печелившо списание. Целта ми не е да надхвърлим продажбите на „Татлър“, искам да изпреварим „Гламър“. — Обърна се с лице към Кейт и тупна топката за голф върху бюрото. — Стремежът ми е да надминем всички.

Кейт бе свикнала на грубостите на баща си — беше преживяла тях, щеше да преглътне и тези.

— Прекрасна амбиция, разбира се — спокойно отбеляза тя и внимателно приглади полата си. Боже, трепереше, отбеляза, като погледна ръцете си. Мразеше конфликтите и се помъчи да си представи как би постъпила сестра й Камила на нейно място.

— Но ви е ясно, че „Класа“ не следва масовия модел. Рекламираме, вместо да увеличаваме тиража, и според мен ви е нужна пълна промяна в подхода, за да го промените.

Той я погледна с жестока усмивка.

— Именно, Кейт, точно така. Виждам, че напълно ще разберете това, което възнамерявам да ви кажа.

В гърлото на Кейт се надигна гняв, стори й се, че няма сили да отвори уста и да заговори.

— И какво е то? — изграчи най-после.

Уолтън не мислеше да бърза. Беше си представял подобни сцени всеки път, когато някой младок, член на Бръшлянената лига с нос като копче, го бе унижавал, и се наслаждаваше на всяка възможност да си отмъсти. Заобиколи огромното бюро, подпря се на ръба му и загледа Кейт отвисоко.

— Почитаема Катърин Болкън — започна той с високомерна усмивка и Кейт потрепери, чувствайки, че ще бъде нанесен фаталният удар. — Прекрасно е човек с вашето високо положение да редактира едно от заглавията ни, но се питам какво точно печели фирмата от това. Ако „Класа“ стане по-народна, по-популярна, на руля ще ми е нужен някой по-близък до британските читатели. А не жена, чийто баща притежава замък.

— Какво абсурдно изказване — отвърна ядно Кейт. — Произходът ми няма нищо общо с това дали съм способна да бъда добър, ценящ търговския аспект редактор, или не. Освен това, ако познавахте по-добре подчинените си, щяхте да сте наясно, че не съм някаква недостъпна аристократка, за каквато очевидно ме взимате!

Уолтън поглъщаше с очи дългите, добре оформени крака под морскосинята тясна пола и действително съжали, че е пропуснал възможността по-добре да опознае Кейт Болкън.

— По мое мнение не сте подходяща за работата, Кейт — студено отговори той. Изправи се и припряно зае мястото си зад бюрото. — Имам непосредствени планове за списание „Класа“ — продължи и вече запрехвърля телефонните номера в джиесема си. — И се опасявам, че вие не сте част от тях.

Кейт се втренчи в него, започваше да й се вие свят. Събитията я връхлитаха прекалено бързо.

— За какво говорите?

— На най-чист английски, госпожице Болкън, уволнена сте. Считано от този момент.

Кейт бе като парализирана. Не беше способна да помръдне от стола си.

— На какво основание? ДНК-то ми ли е виновно?

Уолтън не даде вид, че я чува. Вниманието му вече бе привлечено от компютърния екран.

— Добре — каза Кейт с тих, спокоен глас, изправи се нестабилно и тръгна с достойнство към вратата. — Естествено, адвокатите ми ще ви потърсят.

Уилям Уолтън вдигна очи и хвърли последен продължителен поглед към дългите крака, напускащи кабинета му.

— Нека се обадят на секретарката ми.