Тасмина Пери
Любовта не се купува (24)

22.

„Две хиляди гвинеи^[1]“ в Нюмаркет беше първото класическо конно надбягване без препятствия за сезона в Англия и времето беше като по поръчка. Небето бе синьо като метличина, а на прекрасната утринна светлина торфът блестеше като смарагди. Далеч от Трибуните на хилядолетието^[2], където бляскавото множество очакваше с нетърпение едно от най-интересните състезания за сезона, Осуалд Болкън вървеше покрай боксовете за оседлаване и напътстваше треньора на коня си за тактиката на голямото надбягване.

— Хубаво ще е днес да имаме резултат, Броудбент — избоботи той и плесна блестящата кестенява задница на Свирепия, любимата му играчка. Заби тока на спортната си обувка в торфа и огледа почти незабележимия отпечатък. — Сигурен ли си, че Свирепия ще може да бяга върху това? Почвата е прекалено твърда, не мислиш ли? Много корава, ако питаш мен. По-добре да не си хвърлям парите на вятъра и да не го включвам в листата си.

Бари Броудбент наклони леко глава и съчувствено кимна. Той беше треньор от старата школа, покритото му с бръчки, обветрено лице бе виждало какво ли не по състезанията, а прекалено предпазливите собственици бяха част от сценария. Докосна периферията на кафявата си филцова шапка, обърна се към Осуалд и се усмихна.

— Знаете колко добре бяга напоследък, ваше благородие — отговори той. — С конкурентите му от конюшните на Кулмор и Годолфин сме длъжни да подбираме надбягвания, където смятаме, че ще има най-голям успех. Почвата можеше да бъде и малко по-влажна, но според мен днес имаме сериозен шанс.

Осуалд изсумтя презрително и хвърли поглед към младия им жокей Финбар О’Конър, деветнадесетгодишен ирландец, наскоро нает от Бари.

— А какво ще кажеш за него? — попита Осуалд. — Знаеш мнението ми по този въпрос. Хлапакът е прекалено млад. Къде му е опитът, а? Защо не можа да привлечеш някого като Кийрън Фалън или Детори? Достатъчно ти плащам, искам качество!

Броудбент сви рамене, но държеше на своето.

— Финбар е млад, сър, но това не означава, че не може да бъде жокей на шампиона. Помните ли Уолтър Суинбърн? Беше още юноша, когато спечели дербито с Шергар. Виждате ли, сър, Свирепият е фантастичен кон. — Той се усмихна с привързаност и погали светлото петно върху кафявия нос на жребеца. — Но ти трябва някой да те управлява, нали, момчето ми? А таланти като Финбар не ги ринеш с лопата.

— Ще видим — обади се Осуалд и се отдалечи.

Раздразнителността на Осуалд прикриваше притеснението му. Конните надбягвания бяха единственото, към което десетият барон изпитваше непресторена и дълготрайна страст. От дните си в Кеймбридж в края на петдесетте, когато бягаше от лекции, за да отскочи до Нюмаркет, мечтаеше за ден като днешния, когато щеше да застане до победителя на хиподрума, победител, който наистина му принадлежи. Е, всъщност наполовина. Фактът, че делеше Свирепия с Никълъс Чарлсуърт и Филип Уочорн под шапката на семейната фирма, беше постоянен източник на раздразнение за Осуалд. Искаше и конят, и славата да бъдат само негови. Вярно, съдружието с Чарлсуърт и Уочорн облекчаваше финансовото бреме да притежаваш състезателен кон от световна класа, но какво бяха внесли те, освен парите си? Той беше експертът, той имаше въображение.

Осуалд бе предложил идеята на Филип и Никълъс преди дванадесет месеца. Не че му струваше кой знае какви усилия. Комарджия като него самия, Чарлсуърт не се нуждаеше от много убеждаване, докато Уочорн лесно съзря как корпоративната отзивчивост и възможностите му ще нараснат, стане ли собственик на състезателен кон. Веднага щом се споразумяха, Осуалд незабавно се обърна към Ейдън О’Донъл, уважаван агент по чистокръвни коне, да им намери подходящо животно. Бяха избрали Свирепия, син на Тройна корона, победител в Дейнс Хил, на прилична цена, понеже първата му състезателна година не се състоеше само от победи и той не даваше явни признаци, че ще става шампион. Ейдън О’Донъл обаче го бе преценил добре и след като осигури коня, доведе Бари Броудбент, бивш треньор на шампиони на дербито, който бе хванал рак на простатата миналата година и се беше оттеглил от професията. О’Донъл го бе придумал да се върне на хиподрума и Свирепия стана бисер в короната на новата малка конюшня на Бари в Епсъм. Беше най-обещаващият кон, когото треньорът бе виждал от години, щеше да бъде лебедовата песен на кариерата му.

Филип Уочорн бе издигнал шатра срещу Трибуните на хилядолетието, където гостите му можеха да обядват преди състезанието. Тя щеше да им осигури великолепна панорама към милята на Роули. Осуалд вървеше бавно през откритото пространство, опиянен от чувството, че е собственик, а не само участник в облозите. Струваше му се, че вече е победил.

— Осуалд! — прогърмя гласът на Филип Уочорн, когато Болкън влезе в шатрата. Уочорн му тикна в ръката чаша „Мое“ и го представи на гостите си. Те заедно с Вениша и Джонатан пиеха шампанско и възбудено обсъждаха облозите за предишното надбягване Хиляда гвинеи. Осуалд изкриви уста от отвращение. Не разбираха ли тези хора колко важно е самото състезание? Това беше нещо повече от ден, прекаран на открито с безплатна пиячка.

— Не ми казвай, че пак си тормозил Броудбент — заговори го Филип. — Не можеш ли да оставиш бедния човек на мира?

— Надявам се, че не сбъркахме с него — промърмори Осуалд, отпивайки малка глътка шампанско. — Защо не отидохме в някоя от големите и прочути конюшни в Нюмаркет, където държат конете си всички известни собственици? — продължи той, почти говорейки на себе си.

— Поправи ме, ако греша — тихичко се засмя Филип, взимайки си сандвич с яйце от пъдпъдък, — но не говореше ли самият ти възторжено за Бари преди девет месеца? Казваше, че имал фантастична биография и репутация, преди да се разболее. Той изгради страхотна конюшня, откакто го убедихме да се върне на работа, нали? Мислех, че искаш да е в Епсъм — далеч по-близо от мястото, където живеем всички. Не зная за теб, но на мен ми е приятно да се отбивам и да гледам как тренират Свирепия.

Осуалд знаеше в себе си, че с лека ръка бе омаловажил способностите на Броудбент. Откакто Бари бе започнал да се грижи за коня, те спечелиха две важни надбягвания от Втора група и Свирепия излезе трети в най-важното състезание за млади жребци, наградата на Дюхърст, считана за подстъп към шампионската титла на тригодишните през следващия сезон. Осуалд кисело огледа палатката и взе решение да отбягва зълвата на Филип, Елизабет, която отново бе тук с обичайното си хищническо излъчване. Изпитваше слабо желание за учтиви, но безсмислени брътвежи с председателя на японската компания за електроника и съпругата му, несъмнено поканени от Филип като някакъв търговски рушвет. Да им се не знае и на японците авантаджии, сърдито си каза Осуалд. Да прекосят половината свят, за да стоят в някаква шатра, да кимат и да се усмихват без причина — да ти призлее.

Излезе навън и откри Вениша и Джонатан облегнати на белия парапет, откъдето се виждаше трасето. Пиеха „Пимс“ и усърдно отбягваха да се погледнат в очите. Вениша, красива, макар и малко мършава в светлозелената си рокля от тюл на „Ескада“, настойчиво се взираше в трасето и трепна, когато Осуалд пристъпи към нея.

— О, здравей, татко. Помислих, че и Мария ще бъде днес с нас — заговори тя и се обърна с лице към него, като засенчи очи от яркото слънце.

Осуалд леко поклати глава.

— Не, този уикенд е във Верона. Невероятно заета жена. Както и да е, къде е Камила, смятах, че и на нея сме изпратили покана. Не ме убеждавай, че е имала по-важна работа от това да подкрепи Свирепия.

— Всъщност май зубри — отговори Вениша.

— И за какво? — излая Осуалд.

— Доколкото зная, тази седмица ще участва в подбор за кандидати на Консервативната партия. Не съм сигурна, но май за него се готви — отговори Вениша. — Дали чете писанията на Антъни Тролъп? Или поглъща мемоарите на Маргарет Тачър? — Тя отпи още една глътка „Пимс“, като остави парченцето краставичка да докосне устните й. С известно безпокойство забеляза, че лицето на баща й стана като буреносен облак.

— И за какво го прави? — тихо изръмжа той. — Печели добри пари в адвокатската колегия. Платих цяло състояние за образованието на това момиче, а сега си пилее времето да си играе игрички. Не е подходяща за политик.

— Е, как, мислиш, че ще протече надбягването? — прекъсна го Джонатан, като разкопча кремавото си ленено сако. — Не разбирам много от тази работа с почвата — добави той, размахвайки „Рейсинг Поуст“.

Осуалд ядно тупна с крак.

— Доста е корава — обясни той, — което на нас не ни пречи, при все че Бог знае каква тактика ще използва нашият така наречен треньор. Действа на своя глава.

— Колко си заложил на коня? — попита Джонатан, нетърпелив да насочи разговора към парите, нещо, от което наистина разбираше.

— Само няколко хиляди — отвърна Осуалд, — но при десет към едно ще спечеля тлъста сумичка. — Той пристъпи напред, облегна се на парапета с две ръце, облечени в зелен туид, и загледа тълпата отсреща. — Сега очевидно не му е времето — каза той, без дори да поглежда Вениша, — но се налага да поговорим делово в следващите няколко дни.

— Татко, виж, не смятам, че действително е добра идея…

— Чакам с нетърпение да вляза в борда на компанията на дъщеря си — продължи Осуалд, пренебрегвайки протестите на Вениша, — но прегледах заедно с онзи Джофри протоколите от последните заседания, както и сметките и съм длъжен да отбележа, че разширяването към Ню Йорк точно сега малко ме безпокои. — Извади пура от горния си джоб заедно с гилотинката си от „Дънхил“, като че ли въпросът бе приключен.

Вениша се изправи и доби по-решителен вид.

— Разширяването в Ню Йорк не подлежи на обсъждане — рязко отговори тя, удряйки по парапета с ръка, за да придаде сила на думите си. — Вече проведох кратък разговор с Бергдорф Гудмън, който наистина си разбира от работата. Мисля, че Ню Йорк е готов за интериорните ни решения в по-широк мащаб.

— Не подлежи на обсъждане ли? — изрази съмнение Осуалд, бълвайки облак пушек. — Струва ми се, че трябва да ти обясня как стои работата, скъпа моя. Инвестиция от над един милион лири може да бъде извършена само с приемането на специална резолюция. За което ти е нужно одобрението на Джонатан, значи според новото споразумение ти трябва моето.

Вениша така силно стисна парапета, че ноктите й потънаха в дървото.

— Татко — промълви тя, тонът й прикриваше страха, който чувстваше, — ще се боря с теб докрай. Ти си във фирмата, за да защитаваш инвестицията на Джонатан, не да я саботираш — озъби се тя.

— Съзнавам това — отговори той почти през смях. — И обезателно ще постъпя така, както е най-добре за зет ми. Бъди сигурна.

След щедрия обяд и многобройните бутилки шампанско Филип и Никълъс напуснаха шатрата, за да се поразходят и да видят парада. Осуалд неохотно тръгна да ги настигне, неспособен да се удържи да не гледа как Свирепия, изтимарен до блясък, обикаля в тръс манежа. Конят беше великолепен, мускулите му потрепваха под лъскавата кестенява козина. Изглеждаше чевръст и нетърпелив, ровеше земята с копито и тръскаше глава. Финбар седеше царствено на седлото в кехлибарено и червено — цветовете на семейната фирма, потупваше Свирепия по врата и му шепнеше в ухото. Нямаше как вълна от гордост да не залее Осуалд. Това беше неговият кон. Най-сетне щеше да вкуси от спорта за крале като собственик.

— Осуалд, стари приятелю — повика го Никълъс и развали магията. — Знаеш ли, не проучих почвата. Какви, мислиш, са шансовете на Свирепия този следобед?

Осуалд високомерно започна да глади брадичката си, доволен, че знае повече от приятеля си.

— Ето с кого трябва да внимаваме: Уорхорс. — Той посочи към грамаден абаносов жребец, който нервно танцуваше настрани, а хълбоците му вече бяха потъмнели от пот. — Едър е, силен и дяволски бърз. А виж жокея.

Дребно човече, но го командва с железен юмрук. Истърн Промие също ще покаже на какво е способен — добави той, посочвайки с глава към един жилав сив кон. — Собственост е на някакъв проклет арабин, естествено. Тези така наречени шейхове обсебват надбягванията, хвърлят всичките си пари от петрола на хиподрума.

Никълъс Чарлсуърт потупа Осуалд по гърба.

— Не казвай, че арабите не ги бива в спорта, старче. Погледни състезанията в Дубай: какви средства! Не ми разправяй, че не искаш и ти да участваш!

— Простаци. Затова го наричам арабски район и не пускам Свирепия и да припари до тях.

Свирепият грациозно обикаляше в тръс из ограденото място, размахваше безупречно сресаната си опашка и самоуверено клатеше глава. Доволен, Осуалд тръгна полека към шатрата, за да се приготви за голямото надбягване. Трасето кънтеше от възторжена глъчка, докато хиляди почитатели на спорта, собственици, треньори и комарджии чакаха състезанието да започне.

След като зае място до парапета, Осуалд измъкна бинокъла и зачака флагчето. Изведнъж вратите се отвориха и състезателите се втурнаха по милята на Роули. Свирепият излетя от шеста позиция откъм по-бързата страна на трасето и Осуалд проточи врат, нетърпелив да види коня си. Гръмотевичният тропот на копита, препускащи по пистата, бе заглушен от избухналите в шатрата на Филип възторжени възгласи: Свирепия излезе начело.

— Давай! Давай! — викаше Вениша, подскачаше нагоре-надолу с изящните си обувки с високи токове от „Роже Вивие“ и размахваше кръстосаните си пръсти във въздуха. Лицето на Филип Уочорн бе леко почервеняло, а Бари Броудбент стоеше смълчан, с уста, застинала в сурова и непоколебима гримаса, докато наблюдаваше надпреварата.

— Размърдай се, размърдай се! — изръмжа Осуалд, продължавайки да се взира през бинокъла си, а веждите му бяха смръщени в дълбока бръчка. Сега пет коня препускаха в плътен пакет, сред които Свирепия, Уорхорс и Истърн Промие. С лошо предчувствие Осуалд насочи бинокъла си към Уорхорс и видя как мощният абаносов жребец си пробива път към челото, а до финала оставаха само шестстотин метра. Тълпата изрева, когато Уорхорс и Истърн Промие се отделиха от останалите с една дължина. Осуалд забеляза, че Финбар вдига нагайката си и удря Свирепия по устата веднъж, после още веднъж. Баронът хвърли мигновен поглед към Бари Броудбент, който мълчаливо бе вперил очи в трасето.

— Няма защо толкова да го шиба — озъби се Осуалд.

С отлитането на секундите изходът от надбягването ставаше все по-ясен и жизнерадостното и възторжено настроение взе да напуска шатрата. Финбар удари животното по устата, за да изтръгне едно последно усилие, и се прилепи към врата му в отчаян опит да навакса разстоянието. Но нищо не помогна. Сега Уорхорс водеше с три дължини, а два други жребеца изпреварваха Свирепия, докато приближаваха финалната линия. После всичко свърши.

Осуалд захвърли бинокъла си на стола.

— Исусе Христе! Пети? — извика той. — Дори не в първата тройка! — изстреля той към Бари Броудбент.

— Но другият бягаше бързо! — възрази Бари и леко поклати глава. — Конят е отличен и се състезава възхитително.

— Остави Уорхорс! — кресна Осуалд. — Какво стана със Свирепия? Казах ти! Предупредих те, че ще го провалиш с некадърната си тактика!

Филип Уочорн се приближи и прегърна приятеля си през рамото.

— Стига, Осуалд, пето място в елитно надбягване не е никак зле. Повече е, отколкото сме мечтали преди дванадесет месеца. — Уочорн се обърна към треньора за подкрепа. — Още е млад, а, Бари? Мисля, че има какво да учи.

— Аз съм доволен — обади се Броудбент.

— Би трябвало да бъдеш! — озъби се Осуалд, нахвърляйки се върху него. — Не ти плащаме хиляди, за да взимаш по-неправилни решения и от мен! — извика аристократът и отпи дълга глътка „Мое“.

Бари Броудбент се обърна и излезе от шатрата, но Осуалд припна подире му.

— Обеща ни резултати, Броудбент, но защо ли се чудя — жестоко се изсмя той. — Предупредиха ме, че си си изпял песента.

Броудбент спря и се завъртя към работодателя си, лицето му беше изопнато.

— И на двама ни е добре известно, че конят става все по-добър — отбеляза той, полагайки усилие да говори колкото се може по-професионално. — Допреди три месеца нямаше да ни допуснат до състезание и от Трета група. А днес той финишира на една дължина зад Уорхорс! Уверявам ви, че ще имаме победител в Първа група до края на сезона.

— Безусловно вярвам в коня си — каза Осуалд все още на висок глас, така че хората се обръщаха да ги наблюдават.

— Но не съм убеден, че изпитвам същата увереност и в теб. Нямаш работа с идиот и не се отнасяй с мен като с такъв. Какво беше това шибане? Да не се опитваше да убие коня?

— Трябва да имате доверие на жокеите ми — отвърна Бари и страните му леко порозовяха. — Свирепият е жизнен, интелигентен жребец и не се управлява лесно.

— Не ми се извинявай — просъска Осуалд. — Аз съм собственикът. Ти си само треньор, запомни го! — додаде той със стиснати зъби, като насочи късия си и дебел пръст към Бари.

Броудбент само поклати глава и се приближи до мястото, където Финбар още седеше върху Свирепия с брадичка, увесена на гърдите.

— Съжалявам, шефе — тихо промълви той. — Днес не ни беше ден.

— Много си прав, мътните да го вземат, не беше! — сряза го Осуалд. — Не биваше да го удряш толкова рано. Всеки виждаше, че няма да издържи на тази скорост по цялата миля. Нищо чудно, че всичките го настигнаха!

— С цялото ми уважение, сър — отговори Финбар, като изправи глава, — конят притежава и бързина, и издръжливост. Просто днес не беше във форма.

— Всички ми го повтарят — засмя се силно Осуалд и пристъпи заплашително към Бари Броудбент. Леко сепнат, Бари залитна и изгуби почва под краката си. Препъна се заднешком, а Мартин, конярят на Свирепия, се завтече и едва успя да го хване, преди да падне.

Старият човек прокара ръка през челото си и мрачно се взря в Осуалд.

— Може да ни плащате, но това не ви дава право да се държите като разглезено дете — отбеляза той и вдигна във въздуха бастуна си, за да посочи към Осуалд.

Без нищо да го заплашва, Осуалд замахна към неуверено надигащия се бастун и го изтръгна от ръката на Бари.

Изневиделица Свирепия кратко изсумтя и се изправи на задните си крака, а копитата му минаха на сантиметри от главата на Осуалд.

— Мътните да те вземат, момко! Не можеш ли да го овладееш? — кресна той към Финбар, който се удържаше с усилие на седлото на коня, и залитна назад, докато животното цвилеше и въртеше очи.

В този момент пристигнаха Дженифър и Филип Уочорн заедно с Вениша, която подтичваше до тях на високите си токове.

— Хайде, стига вече — заговори Филип Уочорн и по всичко личеше, че говори както на коня, така и на двамата мъже.

Вениша се приближи към Свирепия и с тихи думи и нежни милувки отново го успокои.

— Чудесно се справи, момчето ми — изгука тя, галейки го спокойно по носа. — Сигурна съм, че те чака велико бъдеще.

Вдигна поглед към Финбар и се усмихна на жокея, който се радваше, че още е цял.

— Е, засега не ставаме за зимните надбягвания — засмя се Филип Уочорн, като боязливо вдигна ръка, за да погали задницата на коня, — но скоро ще бъдем, нали приятелю, а, Бари? — Помогна на възрастния човек да се изправи и му подаде бастуна.

— Е, хайде, хора, да оставим младежа да разседлае. После да се съберем на чаша шампанско. Мисля, че го заслужаваме.

— Още не мога да повярвам — повтори отново Осуалд, след като се настани на пътническото място в хеликоптера на Уочорн. Връщаха се на летището за вертолети в Бетезда. — Знаех, че ще му забранят да се състезава, проклетия му жокей — измърмори сам на себе си.

— Ще престанеш ли? — засмя се Дженифър Уочорн, потупвайки го добросърдечно по коляното, докато закопчаваше обезопасителния му колан. — Според мен Свирепия се надбягва невероятно добре, като имаме предвид, че повечето коне са собственост на богати араби или, са отгледани в елитни конюшни.

— Вярно е — съгласи се Филип, — знаеш, че не се захванахме кой знае колко сериозно с тази работа. Имаме един кон, а не триста. Предполагаше се, че се занимаваме с него заради приятелството ни, за хоби, от добро чувство. Помниш ли?

Перките на хеликоптера оживяха и разсякоха небето. След като се издигна във въздуха, машината остави Нюмаркет зад гърба си, черна точица в небето, понесла се на юг към Лондон. Гневът на Осуалд започна да се уталожва, докато преминаваха над зелените пояси на Кеймбриджшър и Белфордшър по посока на метрополиса. Тази нощ Осуалд щеше да спи в къщата си в Кадоган Гардънс, вместо да пътува два часа до Хънтсфорд. Епсъм определено е много по-удобен, помисли си той и поклати глава, докато пъхаше ключа си в ключалката на входната врата в кралско синьо.

Влезе и хвърли сакото си върху стол, дело на Чипъндейл^[3], и закрачи към кухнята. Изпусна въздишка на облекчение, че Гретхен, склонната да забравя икономка украинка, беше запомнила, че ще идва, и бе напълнила хладилника. Наряза си няколко дебели филии пълнозърнест хляб, върху които обилно намаза пастет от сърна, и отиде да седне във всекидневната с бутилка кларет.

Къщата, която се използваше само четири-пет вечери месечно, изглеждаше студена и необитаема. Дори мразовита, каза си той и накладе камината. Обу подплатените си с овча кожа пантофи и се отпусна на канапето, покрито с дамаска с цвят на горчица, за да прочете дневния „Рейсинг Поуст“. Време му е на коня да започне да печели пари, рече си той и бавно поклати глава. Уочорн може и да не го приемаше сериозно, разсъждаваше Осуалд, но с него определено не беше така. Вярно, не беше Ага Хан с неговите шестстотин коне, но ако единственият, който притежаваше, станеше шампион, той щеше да бъде на върха заедно с останалите.

Таксите за конюшнята и хонорарите на треньора се деляха на три, но Осуалд все пак усещаше огромното финансово бреме на състезателния кон от световна класа. Беше време да започнат да печелят прилични суми. Знаеше, че Бари Броудбент не би приел да тренира жребеца, ако нямаше надежда за успех. Но, дявол да го вземе, ядно си помисли той, ще му каже да включи Свирепия в колкото е възможно повече надбягвания през този сезон.

В крайна сметка, ако не стреляш, няма да улучиш. Бедното животно може да се изтощи, но едно спечелено надбягване щеше да изкара напред фамилната фирма с половин милион лири.

Осуалд взе да задрямва, след като обърна шише вино и омете четвърт килограм пастет. Стресна го звънът на мобилния му телефон. Вдигна го и чу тих, почти приглушен глас. Акцентът ирландски ли е, попита се той, когато онзи произнесе името му.

— Да? Да? — отвърна Осуалд. — Кой е?

Настъпи дълга тишина, нарушавана единствено от бръмченето и смущенията по линията.

— Има ли някой? — сопна се Осуалд, вече подразнен, като сънливо си търкаше едното око.

— Осуалд Болкън по-добре да се научи на добри обноски — обади се гласът тихо, но заплашително. — Или…

— Или какво? — попита рязко баронът, гласът му се извиси, за да надвика пуканията по линията.

— Или — каза безизразно гласът — ще те убием.