Тасмина Пери
Любовта не се купува (37)

35.

Бялото бентли на Елмор Брайънт криволичеше из селския пейзаж на Оксфордшър по лабиринт от тесни, осеяни със завои провинциални пътища, едва побиращи голямата кола. Следобедът беше прекрасен за сватба. При все че бе октомври, времето беше много по-меко от обичайното за сезона.

Елмор се обърна към Серина и стисна ръката й, която лежеше на кожената седалка до него.

— Разрешаваш ли още веднъж да те уверя колко е мило от твоя страна да се съгласиш да станеш моята прелестна придружителка днес? — усмихна се той и сви устни, имитирайки целувка. — Не мога да повярвам, че Орасио ме заряза в последната минута. Предполагам, че така ми се пада, като се обвързвам с бразилци еднодневки.

Серина се усмихна.

— Е, наистина е ужасно красив — отбеляза тя. — Поне с това си длъжен да се съгласиш.

— Както и да е, ще си изкараме по-приятно без него — подхвана Елмор и размаха шумолящата бяла покана с ръка. — Старата тайфа ще бъде там, ще бъде чудесно да ги видим.

Пътуваха, за да станат свидетели на сватбата на приятелката на Елмор Мелиса Д. и нейното гадже банкер. Мелиса Д., канадка, модел, актриса и какво ли не още, живееше в Нотинг Хил и с Елмор се бяха сприятелили много, откакто се срещнаха преди две години в клиниката „Уотър Медоус“. Тя се лекуваше от зависимост от кокаина, достигнала до пресата като „изтощение“, а Елмор се опитваше да се отърве от пристрастеността си към шампанското „Родерер Кристал“. Мелиса бе твърде известна от британските светски страници, но подобно на мнозина като нея, имаше прекалено нисък собствен доход. Затова реши да мине по добре познатата пътека на красивите момичета и да се омъжи за пари.

Беше успяла да оплете в мрежите си Робърт Чарлс Берър, завършил Итън и преуспял търговец банкер, когото дванадесет месеца по-рано бе срещнала в „Кравата“, кръчма с превъзходна кухня в Уестборн Гроув. Робърт Чарлс Бейкър бе водил твърде еднообразен живот до момента, в който се запознае Мелиса, и беше повече от щастлив да удовлетвори желанието й „Хелоу!“ да отрази сватбата. Двойката беше още по-очарована, когато Елмор им съобщи, че ще доведе като гостенка Серина Болкън, с която числото на знаменитостите щеше да се увеличи, както и, надяваше се Мелиса, парите, които щеше да поиска от списанието. Серина от своя страна първоначално не сподели ентусиазма им, когато Елмор я покани, и отказа да отиде под предлог, че списанията за знаменитости са долнокачествени.

Но нещо друго я убеди по-лесно. Цялото лято, като изключим катастрофалната музикална вечер в Хънтсфорд, Серина нарочно беше стояла в сянка. Когато предпочете да се затвори в черупката си и да ближе рани, отсъствието й от светската сцена направи хората по-жадни за клюки, снимки и вести за живота й. Но беше дошъл октомври и докато седмиците се изнизваха, интересът на медиите спадна. Още по-обезпокоителен беше фактът, че пресата вече одумваше ново попълнение от красавици. Серина бе наредила на рекламния си агент да отхвърли толкова много молби за интервюта за първа страница, че от списанията просто спряха да се обаждат.

Странно, но й липсваше това, че мобилният й телефон вече не е блокиран от обаждания от страна на таблоидите и че репортери с далеко обективи не лагеруват край дома й. Те никога нямаше да забравят Серина Болкън, но точно сега съвсем лека тръпка на безпокойство се прокрадваше в живота й. Да, решението да си даде кратка почивка беше нейно, но тя бе съвсем наясно с правилата на тази игра. Последното, което желаеше, бе на следващата снимка от папараци, отпечатана в пресата, да бъде с издут корем и налети гърди. Искаше да се скрие, а през януари да се появи като пеперуда, след като е родила. Но междувременно малко реклама нямаше да й навреди.

Прочел мислите й, Елмор й хвърли лукав поглед изпод вежди и се ухили.

— Знаеш ли, Мелиса е красиво момиче, но се опасявам, че този следобед ще я засенчиш. Изглеждаш невероятно пленителна. Особено в този оскъден тоалет.

Серина погледна към прекрасната си копринена рокля, така тънка, че под нея се долавяха очертанията на бельото й от „Ла Перла“. Деколтето беше дълбоко изрязано, перлени копчета отпред стигаха чак до долу, но Серина бе оставила последните разкопчани, за да разкрие белия си като сметана крак. Фигурата й се бе поналяла, дупето й бе видимо по-заоблено и формите й изпълваха роклята, подобно на възхитителна амфора, обвита с бял плат. Тоалетът й се допълваше от чифт бронзови сандали на висок ток с каишки, увити по целите й прасци, и гривна от масивно злато на китката, които й придаваха вид на антична богиня.

— И да знаеш, не съм облечена в бяло, а моминска невинност.

— Ужасна си — усмихна се Елмор. И двамата се разсмяха.

 

 

Хотел-ресторант „Шато д’Ор“ бе една от най-желаните дестинации в Англия. Мраморната лавица над камината му се огъваше от множеството кулинарни награди, получени за двете години след преустройството му. Някога голямата, стара, импозантна постройка, наподобяваща величествените замъци от долината на Лоара, наскоро бе преустроена в ресторант, който си беше заслужил звездите на Мишлин. Но привлекателната сила на замъка до голяма степен се дължеше и на очарователните луксозни апартаменти, пръснати из земите му. Той държеше първенство в Европа сред местата, които предлагаха романтични уикенди, и Мелиса и Робърт бяха резервирали целия комплекс за сватбения си ден. От двете страни на покритата с чакъл алея за коли растяха липи, а над гълъбовосивия замък се издигаха четири прелестни кули, забили чела в синьото есенно небе. Самата церемония щеше да се състои в просторната оранжерия в задната част на сградата, украсена с тропически цветя и топящи се ледени скулптури на инициалите на двамата младоженци.

Не беше трудно да се отгатне кои гости са от страна на невестата и кои на жениха. Едната половина бяха облечени в тоалетите на „Роберто Гали“, в леопардовите кожи на „Долче и Габана“, шапки с пера от „Филип Трейси“ и ухаеха на екзотични парфюми със загадъчни аромати. Другата се състоеше от консервативни, мрачни британци, навлекли всевъзможни сутрешни костюми във всички нюанси на сивото, карирани поли и колежански вратовръзки. Фотографите от „Хелоу!“ скочиха да снимат, щом Серина прекрачи прага, апаратите им лудешки виеха, докато тя уверено позираше за кадрите. Въпреки че не беше отдавнашна позната, да не говорим за близка роднина, Серина бе настанена на втория ред, където всички очи се насочиха към нея и завистливо заразглеждаха с какво е облечена.

Нетърпелива хубаво да огледа помещението, за да види кой още присъства, но решена да не показва прекалено любопитство, Серина насочи интереса си към организацията на церемонията, докато музиката не обяви влизането на булката. Тя огледа критично Робърт Чарлс Берър. Младото му лице на човек, току-що прехвърлил тридесетте, бе състарено от сериозно изражение и подстрижка на провинциален адвокат, от воднисти очи и не биеща на очи брадичка. Физиката му на ръгбист бе прехвърлила апогея си заради многото часове зад бюрото. Той навярно смяташе, че е извадил късмет с Мелиса, усмихна се в себе си Серина. Класически случай на компромис, при който леконравни модели с богата биография и без кой знае какъв талант подобряваха гените на безличната, бледолика висша класа — мъже, които с арогантността на възпитаниците на държавни училища вярваха, че заслужават тези красиви момичета вместо приветливите и скромни англичанки, които им бяха лика-прилика. Всички глави се извърнаха, когато акордите на „Означаваш много за мен“ на Пол Уелър изпълниха остъкленото пространство и Мелиса се Понесе по импровизираната пътека.

— С какво е облечена? С какво е облечена? — прошепна Елмор, взирайки се към нея. — Увери ме, че ще бъде екстравагантна булка.

Роклята на Мелиса беше свободна и се спускаше на талази. Метри снежнобяла коприна падаха от пищен колан, ръкавите от най-ефирен тюл се разширяваха в долния си край, като на средновековна принцеса. Тъмно кестенявата й коса бе свободна, на път в средата и се спускаше към раменете като водопад от дълги ренесансови къдри от двете страни на лицето. Вместо диадема на главата си носеше тънка златна лента.

— Истинска Али Макгроу^[1] — промълви Елмор, а главата му бе извъртяна почти на сто и осемдесет градуса.

— По-скоро Али Баба — изкикоти се Серина и отново се обърна напред. — Каква пък е тази златна лента? Да не се прави на Флаш Гордън?

Доволна, че засега е най-красивата и най-елегантна жена в помещението, тя се приготви да се потопи в церемонията. Естествено, представата й за бленувана сватба беше съвсем различна. Според нея идеята да се ожениш в хотел беше повече от посредствена. Макар че Серина нямаше никакви религиозни убеждения, все пак й се струваше, че е редно да се венчаеш в катедрала, а воалът ти да е дълъг като олимпийски плувен басейн. Но дори и на нея й беше трудно да остане иронична задълго. Опита се да изсумти, когато двойката изрече простия си обет, но тайно се развълнува, щом Робърт и Мелиса се целунаха за първи път като съпруг и съпруга, а сред множеството се надигнаха топли възгласи.

Когато младоженците тръгнаха под ръка по пътеката между столовете и сред гостите избухнаха добросърдечни шеги, ръцете на Серина несъзнателно погалиха корема й. За миг почувства празнота от самотата си. Поклати глава и стисна ръката на Елмор.

— Да се махаме оттук — прошепна тя, долавяйки, че хората започват да я гледат. — От три месеца не съм пила, но точно сега като нищо ще обърна едно питие.

 

 

— Здравейте, балдъзо! Е, бъдеща балдъзо.

Седнала на масата в банкетната зала, Серина се обърна и видя застаналия пред нея с чаша шампанско в ръка Дейвид Голдмън. Изражението му бе на човек, за когото трезвеността съвсем скоро ще бъде бледен спомен. Тя стоеше усмихната, висока колкото него с гръцките си сандали с десетсантиметрови токове.

— Балдъза ли? — попита тя. — Напоследък не съм се виждала често с Кейт, но има ли нещо, което искате да ми съобщите?

Дейвид се засмя.

— Още сме само в период на нежности — отговори той и отпи голяма глътка розово „Мое“.

— Нека отгатна — предположи Серина, като позволи на един сервитьор да напълни чашата й до половината, — приятел сте на младоженеца?

— Олеле! — трепна Дейвид. — Беше удар под кръста, госпожице Болкън. Не съм, сигурно знаете това, истински член на финансовото съсловие.

След като го огледа за миг от глава до пети, Серина бе длъжна да се съгласи с него. Тъмносиният му костюм беше безупречно скроен, снежнобялата риза контрастираше със златистия му тен, гарвановочерната му коса бе модно поразрошена, а очите му — тя за първи път забеляза — имаха изумителен стоманеносив цвят, досущ като небе в бурна нощ. Действително, Дейвид Голдмън бе достатъчно елегантен, за да принадлежи към гостите на булката. Не че възнамеряваше да му го каже.

— А къде е Кейт?

Кейт и Дейвид май бяха заедно вече четири месеца, каза си Серина, от нощта на празненството по случай първия брой на „Пясък“. Тя беше виждала Дейвид само един-два пъти за цялото лято и знаеше, че двамата не се срещат често. Кейт сякаш все работеше, а Дейвид се грижеше за делата си в Ситито. Все пак бе изненадана да не срещне сестра си на сватбата заедно с гаджето й.

— Знаете каква е — въздъхна Дейвид, — вечно заета с едно друго около проклетото списание. Този уикенд е в Лос Анджелис, правят снимките за корицата. Както и да е — бавно се усмихна той, — тъй като тази вечер дамата ми я няма, с радост бих я прекарал с друга от красивите сестри Болкън. — Той насмешливо й се поклони.

Серина се усмихна, наслаждавайки се на смущението му. Често установяваше, че мъжете се плашат от жени като нея.

— Надявам се не намеквате, че съм нещо като заместител? Никога не свиря втора цигулка. — Тя осъзна, че в гласа й прозвуча кокетлива нотка.

— Не се и съмнявам — отговори Дейвид с хитра усмивка. — Сега мога ли да ви изкуша с един танц?

Напук на себе си Серина се забавляваше. Елмор я бе изоставил и изчезна да изсвири едно парче на пианото, неговия подарък за щастливите младоженци. Оставена в компанията на Дейвид Голдмън, тя установи, че стилът му доста й допада. Приятно й бе да клюкарстват за неправилно подбраните сватбени тоалети. Това разсея вниманието й от пияните банкери, нетърпеливи да я заговорят. Освен това той се смееше на подходящите места, носеше се с нея по дансинга и я караше да се чувства лека като фея, а не бременна в шестия месец. Естествено, не беше нейният тип. Дейвид Голдмън не бе звезда като Том Арчър, нито милиардер като Майкъл, но Серина започваше да проумява какво намира Кейт в него. Очите му имаха такова изражение, сякаш вечно замисляше някаква лудория, а очарованието му издигаше флирта до изкуство. Зачуди се с какво го привлича сестра й. Е, Кейт беше сладка, умна и хубава по неин си начин, но Серина познаваше мъже като Дейвид. Тях ги вълнуваха красотата и блясъкът на жени, с които могат да парадират като с трофей. Подобни мъже не се вдъхновяваха от момичета като сестра й.

Балът замираше. Шепа гости се кълчеха по дансинга на някаква посредствена диско музика от седемдесетте, в отсрещния край на помещението върху изпокапана с вино ленена покривка бяха струпани празни чаши. Булката, без лента за главата и без обувки, и младоженецът, със свалени сако и вратовръзка, се оттеглиха, махайки и хилейки се към останалите, по посока на младоженския апартамент на първия етаж на замъка. Серина видя Елмор да изчезва с асистента на диджея, млад мургав мъж с твърд като диамант задник. В единия ъгъл шаферката на Мелиса, певица в някаква незнайна дамска група, страстно се натискаше с един счетоводител в сив костюм. Дейвид се огледа, вдигна бутилка „Мое“ и разочарован да установи, че е празна, обяви купона за приключил.

— И без това пих твърде много — призна той и разтърка слепоочията си. — Къде ще отседнете тази вечер, госпожице Болкън? При Елмор ли? Да ви изпратя ли до някъде?

— Май ще спя в апартамент на име „Гълъбарника“ — отвърна Серина. — Но не съм съвсем сигурна къде се намира.

— В дъното на градината с билки, ако правилно си спомням. Няма да бъда далеч от вас — обясни Дейвид, готов да издърпа стола, когато Серина стане.

— Добре — зарадва се Серина. — Май ще ми е нужна нечия ръка да ме подкрепи. Не съм пила от цяла вечност и три чаши шампанско ми дойдоха нанагорно. — Чувстваше се нестабилна на високите си токове, но когато излязоха в нощта, студеният въздух, облъхнал лицето й, на часа я разсъни. Ветроупорните фенери, висящи от дърветата, излъчваха меко сияние като светулки, така че тя едва долавяше очертанията на другите двойки, прекосяващи моравите на път към апартаментите си. Токовете й потъваха в тревата. Наведе се да развърже сандалите си, като се хвана за опора за ръката на Дейвид, после тръгна боса по мократа поляна, обсипана с есенни листа и конфети. Не се пусна от него, докато не стигнаха „Гълъбарника“ и когато се изправиха пред вратата, на Дейвид не му беше нужна покана, за да влезе вътре. Заизкачваха се по каменните стъпала към първия етаж на двуетажната сграда, която приличаше на гигантски дървен кошер. Синкаво-сребристата лунна светлина струеше през прозорците, като че огромното легло с балдахин бе осветено от театрален прожектор.

— Каква прекрасна стая, нали? — промълви тя, гласът й бе тих и притеснен.

— Да, красива е — съгласи се Дейвид, неспособен да откъсне очи от Серина. Роклята й сякаш искреше на приказната лунна светлина, обгръщайки я с призрачно сияние.

Само на крачка от нея, той протегна ръка и докосна пръстите й.

— Как ще реагираш, ако те целуна?

Тя помълча няколко секунди, през които Дейвид се приближи още повече и погали с пръсти страната й.

— Ще ти позволя — тихо прошепна тя, притегли главата му към себе си и усети знойния му дъх по врата си. Когато меките му устни целунаха кожата й, я заля огънят на желанието. Толкова дълго не беше усещала ничий допир.

Пръстите му уверено се плъзнаха към вдлъбнатината на деколтето й. Той започна бавно, но без да спира, да разкопчава миниатюрните перлени копченца, докато ефирният плат не падна като перце на пода. Освободи сутиена й с цвят на кафе, главата му се сведе, за да поеме твърдото й кафяво зърно в устните си. Серина не можа да си наложи да спре. Пръстите й заопипваха катарамата на колана му и тя се изплъзна от гайките на панталоните му като готова за атака змия. Мимолетен образ на Кейт се мерна пред очите на Серина, но тя силно ги стисна. Сестра й не приемаше сериозно Дейвид, успокои се тя, те почти не се виждаха. Серина отпъди лицето на Кейт като дух, който се връща в бутилката си.

Дейвид свали оскъдните й прашки до бедрата и тя го избута назад. Не искаше да притиска изпъкналия й корем, така че и двамата тупнаха върху гънките на пухения юрган.

— Нека така — прошепна тя.

Чисто гол, като изключим презерватива, опънат върху масивния му член, Голдмън легна по гръб, а Серина го възседна, твърдите й бедра притискаха покорното му тяло. Тя пое пениса му и докосна с връхчето му влагата между бедрата си, потърка клитора си, после го плъзна в себе си толкова бавно, че той простена, а ръцете му жадно се протегнаха към гърдите й. Серина се раздвижи, ускори тласъците на бедрата си към него и усети, че мъжествеността му я прониза. Лицето му се сгърчи от удоволствие, очите му бяха затворени, стон на екстаз се отрони от устните му. Вече напълно овладяна, наслаждавайки се на усещането си за власт, тя повдигна тялото му към себе си, за да я изпълни докрай, после отново го пусна по гръб, а със свободната си ръка обхвана тестисите му.

— Невероятна си — изпъшка той. Тялото му се изопна в дъга срещу нея и пак се отпусна на дюшека, докато Серина потъна в своя мощен оргазъм. После погледна към изтощеното му красиво лице, видя, че устните му се протягат нагоре и я заля нова вълна на наслада. Усмихна се, задоволена и успокоена. Серина Болкън не беше загубила очарованието си.

 

 

В дванадесет и половина в неделя преди обяд Дейвид Голдмън силно почука на вратата на Ник Дъглас в Хайгейт с надеждата, че приятелят му е станал вече. Нужна му беше помощ. Той се измъкна от леглото на Серина няколко часа по-рано, набързо се отписа от хотел „Шато д’Ор“, преди да се сблъска с когото и да е, и като нищо си беше спечелил няколко глоби за превишена скорост, докато препускаше с близо двеста километра в час обратно към Лондон. Измъчваше го въпросът какво да прави сега. Съжаляваше ли, че е спал със Серина Болкън? Честно? Не. Серина беше завоеванието, което бе чакал двадесет години. Господи, колко сексапилна, красива и страстна беше! Досега не беше спал с бременна жена. Отначало издутият й корем му се виждаше леко странен, но, мили Боже, тя остана ненаситна до ранните часове на утрото. Дейвид Голдмън бе спал с много жени, но чаровните модели, известните актриси и най-прелестните блондинки в Лондон бледнееха пред Серина. С изключение, естествено, на сестра й.

Изведнъж почувства още по-силна тревога. За Кейт Болкън. Да, хубава беше, но не бе най-красивата жена, която бе имал. Тялото й беше прекалено заоблено за вкуса му, но бе забавна, ума, привилегирована. А със сладката, доверчива наивност, която толкова малко жени притежаваха, бе успяла да му влезе под кожата. Досега Дейвид Голдмън не бе обмислял сериозно идеята да се задоми, но все по-често му идваше на ум, че именно пленителната Кейт Болкън беше жената, която можеше… е, не точно да го опитоми, но поне да го накара да се задържи на едно място по-дълго от обичайното. Ето защо, докато стоеше пред вратата на Ник Дъглас, го терзаеше истински ужас. Не искаше да мисли за изминалата нощ, но се налагаше. Шампанското, пимсът, уискито: всички те още се носеха в кръвта му и го караха да чувства тялото си като желе, а главата си — като гумена. Знаеше, че има две възможности: да признае на Кейт какво се е случило или да премълчи. Разбира се, засега второто беше по-примамлива перспектива, но нямаше ли Серина да се изповяда пред по-голямата си сестра? Което щеше да бъде далеч по-лошо, отколкото ако сам направи гибелните признания. Реши да се обърне към човека, който най-добре познаваше Кейт: Ник.

Интеркомът избръмча, той влезе и завари Ник проснат на канапето с неделните вестници и чиния с остатъци от пълноценна английска закуска: изсъхнали вадички жълтък, кожа от бекон и обелки от домати. На Дейвид му призля още повече.

— Хубаво ли ти е? — попита Дейвид и вдигна куп списания от един стол, за да седне.

— Като на прасе в кочина — усмихна се Ник. — Не подценявай желанието на всеки мъж да се разтакава в неделя сутринта.

— Де да имах и аз този късмет — обади се Дейвид и вдигна крак на ниската масичка. — Току-що долетях от Оксфордшър.

— Тъй ли? — учуди се Ник и се потътри към кухнята. Не беше ли на сватба или нещо такова? Чай?

— Кафе.

— Пристига веднага. След малко започва някакъв футболен мач, ако смяташ да останеш тук следобед. Нали Кейт няма да се върне до довечера?

— Не, няма да се върне до довечера… — разсеяно повтори Дейвид. Размърда се на стола и най-сетне кацна на ръба, а ръцете му нервно пригладиха косата.

Пое дълбоко дъх и за миг му се прииска да не беше идвал у Ник. Като гледаше апартамента на стария си приятел, някога подредено с вкус жилище, което споделяше с Ребека Уилард, а сега мърлява ергенска бърлога, с разхвърляни навсякъде книги, дискове и дори изостанала от предната нощ кутия от пица, Дейвид осъзна колко се е откъснал от него през изминалите два месеца. Ненадейно се запита докъде се простира предаността на Ник. Напоследък той прекарваше с Кейт много повече време и навярно бе по-близък с нея, отколкото Дейвид. Но Голдмън можеше да се обзаложи, че петнадесетгодишното им приятелството беше достатъчно здраво. Освен това мъжете бяха длъжни да се подкрепят за такива неща, нали?

— Не съм дошъл за футбола или за сутрешен чай и кафе след тежката нощ, но все пак благодаря — заговори Дейвид и взе в ръце изпускащата пара чаша, която Ник остави пред него. После замълча.

— Какво има? — попита Ник.

Дейвид пое дълбоко дъх.

— Направих нещо нередно.

— Господи, какви си ги свършил? — попита Ник, изведнъж обезпокоен от сериозния тон на приятеля си. — Да не си катастрофирал?

— Не, нищо подобно — отвърна Дейвид, вдигна ръка и си разкопча яката, сякаш го задушаваше. — Както ти е известно, снощи бях на сватбата на моя приятел Робърт. Наистина там не познавах жива душа.

— Необичайно за теб — засмя се подигравателно Ник.

— Е… срещнах Серина.

Дейвид остави мълчанието да увисне помежду им, надявайки се, че приятелят му ще налапа въдицата и няма да му се наложи сам да изговори думите.

— И?

Дейвид не откъсваше очи от пода.

— Кажи ми, че не си… — започна Ник и очите му се разшириха.

— Тя беше сама, аз бях пиян — заговори Дейвид и гласът му прозвуча леко пискливо. — Знаеш я каква е, сякаш ми казваше: „Грижи се за мен, не познавам никого тук“. Възползва се от мен.

Тонът на Ник бе безизразен.

— Това ми е трудно да го повярвам.

Дейвид се поуспокои. Долавяше, че Ник е бесен, но поне нямаше да му фрасне един или да го изхвърли през прозореца.

— Ти си абсолютен идиот! — тихо процеди Ник, опитвайки се да овладее гнева си. — Какво ще си каже Кейт? Как ще се почувства? И за секунда да не ти минава през ума, че можеш да замениш едната сестра с другата! Едно ще ти кажа: Серина пет пари не дава за теб. Навярно на сутринта няма да помни и името ти — не пишат за теб в „Холивуд Рипортър“, нали?

— Не е толкова лоша — тихо промълви Дейвид.

— Както и да е — прекъсна го Ник и тресна чашата си с отвращение, — става въпрос за Кейт.

— Затова съм тук — призна Дейвид с леко раздразнение. — Ти я познаваш най-добре, какво да правя?

— Трябвало е да мислиш повече, преди да си завираш… Боже! Жената е бременна в шестия месец!

— Виж — започна Дейвид, — зная, че те е яд на мен и че сте близки с Кейт, но точно затова дойдох тук да поискам съвета ти. Смяташ ли, че трябва да й призная?

— А каква е другата възможност? — попита язвително Ник. — Да го заметем под килима и да се надяваме, че няма да разбере?

Дейвид изглеждаше безпомощен, далеч не като могъщия борсов играч, по-скоро като объркано малко момченце.

— Откъде да знам — подхвана Дейвид и сви рамене. — Серина едва ли ще каже на Кейт, нали? И ако и аз не си призная…

— Като те знам, сигурно си пуснал ръка на Серина пред погледите на всички. Там не гъмжеше ли от репортери на „Хелоу!“?

— Всички си бяха отишли — възрази раздразнено Дейвид.

Ник вдигна рамене и се опита да овладее гласа си.

— Слушай, приятелю, налага се да й кажеш. И да си понесеш последствията. Каквото си постлал, на него ще легнеш, както се казва.

Дейвид се облегна на стола си и шумно въздъхна, като че камък падна от гърдите му. Реши да се предаде на съдбата си и се почувства по-малко объркан.

— Добре, ще го обмисля — намусено отвърна той.

Ник ритна куп списания под канапето.

— Истински негодник си, знаеш ли? — възкликна той и поклати глава. — Тя действително не те заслужава.

Дейвид се изправи да си върви и грабна ключовете от колата си от облегалката на стола.

— Въпрос на мнение, Ник — отвърна той, самоувереността му напълно се беше възвърнала. — Благодаря за чая. — И се отправи към вратата.

 

 

Кейт бе уморена от дългия полет, но беше в добро настроение. Докато закусваше в бляскавия „Уолсли“ на Пикадили с Ник и Джени Тайсън, любимата й агентка за връзки с обществеността, жизнерадостна и остроумна жена, която обичаше да я осведомява за клюките в бранша, тя се почувства изтощена, но щастлива. И гладна. Набързо омете американските си гофрети, покрити с кленов сироп, и ги поля с чаша чай „Ърл Грей“. Джени отхапа от кифличката с мая, но бързаше да тръгва.

— Силно целувам и двама ви — каза тя и почти допря с устни двете страни на Кейт. — Трябва да се върна в офиса до десет, иначе никой няма да си мръдне и пръста.

— Чувството ми е познато — отвърна Кейт. — Само да си допия сока — добави тя и посочи към чашата си, — и ние тръгваме също.

Джени изчезна през въртящите се врати и Ник вдигна брошурата за почивки на Малдивските острови, която им беше оставила.

— Виж, това беше много полезно — обади се той. — Не мога да повярвам, че в миналото съм бил толкова строг към агентката. Значи е убедена, че този хотел ще ни позволи да привлечем знаменитостите на Малдивите, да ги снимаме цяла седмица и те да ни платят за това?

— Нещо такова, да — отговори развеселена Кейт. — Музика за ушите ти, а, господин Скрудж?

Тя пийна глътка портокалов сок, облегна се на канапето и се протегна в опит да се разсъни.

— Но те уверявам, че това е последният уикенд до края на месеца, в който работя. След тези пътувания до Лос Анджелис после няколко дни съм труп. Крайно време е списанието да ми върне поне част от собствения ми живот. Ти какво прави през почивните дни?

— Нищо особено — сви рамене Ник и започна да усеща леко неудобство. — Мотах се насам-натам, четох вестници, гледах видео. Гледах си спокойствието.

Кейт кимна.

— Трябваше да ходя на сватба с Дейвид този уикенд, но се наложи да зарежа ангажимента. Беше на модела Мелиса Д. Не че особено я харесвам, но нямах нищо против да отида в „Шато д’Ор“: звучи страхотно. Дейвид може да ме заведе през почивните дни — усмихна се Кейт и посегна да си вземе сакото. — Надявам се, че не му е било непоносимо да отиде сам, толкова е общителен, нали? Разговаря ли с него?

— Не. Да. Не — отвърна Ник и протегна ръка, за да вземе чантата си от пода. — А ти?

— Е, говори ли с него — да или не? — попита Кейт и се разсмя.

Той погледна към въртящата се врата и се престори, че нея е чул.

— Да тръгваме ли?

Интуицията на Кейт, макар и приспана от умората след полета, й подсказа, че нещо витае във въздуха.

— Ник, какво има? Чу ли се с Дейвид? — запита тя, този път по-сериозно.

— Не — тросна се той — Сега да вървим. Имам среща в единадесет.

Кейт надуши нещо гнило. Не беше в стила на Ник да се държи така. По време на закуската той кипеше от ентусиазъм и беше разговорлив както обикновено, а веднага щом разговорът се насочи към Дейвид, все едно си глътна езика.

— Ник Дъглас — остро заговори Кейт, — има ли нещо, което премълчаваш?

— Не! — отговори Ник.

— Никак не те бива в лъжите — отбеляза Кейт и отново сложи чантата си на масата. — Видяхте ли се с Дейвид?

— Е, да, всъщност съвсем за кратко вчера следобед.

— И?

— И нищо.

Кейт го погледна с присвити очи.

— Хайде, Ник, какво изпускам в картинката?

— Виж, убеден съм, че Дейвид ще ти разкаже всичко за сватбата и сам — отговори Ник и на часа съжали за думите си.

— А има ли нещо за казване? — отново попита Кейт. Инстинктивно чувстваше, че нещо не е наред. Перспективата Дейвид да отиде на сватба, където щеше да има тълпи от млади красавици, не й вдъхваше особена увереност. Не беше глупачка. Отношенията им се развиваха добре, но тя не се заблуждаваше. Знаеше, че Дейвид има слабост към хубавите момичета и макар да не й беше дал никакви поводи за съмнение през изминалите четири месеца, какво по-подходящо място да изпита верността му от една такава сватба?

— Има ли нещо, което трябва да зная за Дейвид и сватбата? — попита Кейт, опитвайки се да погледне Ник в очите. Той само поклати глава.

Тя изсумтя.

— Мога да попитам Дейвид, но можеш ли да изкопчиш истината от който и да е мъж — многозначително отбеляза тя. — Смятам да помоля Серина да се обърне към приятеля си Елмор. Зная, че и той е бил на сватбата.

— Защо не попиташ направо Серина — обади се Ник, — нали е присъствала и тя?

— Точно така ще постъпя — отсече Кейт и си прибра нещата.

Ник направи гримаса и се прокле, че отново си е отворил устата. Беше сигурен, че Дейвид Голдмън вече е говорил с Кейт.

— Стига, Кейт — подхвана той с небрежен тон, — няма нищо за казване. Правиш от мухата слон.

— Е, прости ми, че ме изкара параноичка, Ник — иронично отвърна тя.

— Хайде да се връщаме в офиса — предложи той и успокоително я прегърна през рамото. — Уморена си от полета.

Кейт се отдръпна и се запъти към вратата.

— Ще видим, нали така?

 

 

Седнала зад бюрото си, Кейт се раздираше от безпокойство. Не се срещаше с Дейвид повече от два-три пъти седмично, но често разговаряха по телефона и беше много необичайно, че през двадесет и четирите часа, откакто се бе върнала, той не й бе позвънил нито веднъж. Ник определено криеше нещо тази сутрин. Беше страшно нескопосан лъжец. Много скоро след като отново се бяха срещнали през февруари, бе забелязала, че очите му проблясват, щом се опиташе да скрие нещо от нея.

Неспособна да се съсредоточи, тя взе сакото си, излезе от сградата, махна на едно такси и даде адреса на Серина в Челси. Времето се промени: едри капки дъжд затупкаха по прозореца, на който бе отпуснала глава, а забързаният Лондон преминаваше пред очите й. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня. Вдигна го и погледна номера. Беше Ник. Върна апаратчето обратно в чантата си. Не обърна внимание и на второто позвъняване, а на третото направо го изключи.

Първата й мисъл беше да се срещне с Дейвид, но знаеше, че той ще успее да я забаламоса. Щеше да е по-лесно да изкопчи от Серина дали е видяла или чула нещо. Ако сестра й притежаваше някакво умение, то бе да разнася клюки.

Серина държеше двата най-горни етажа на поразителна бяла къща с ренесансова фасада в Болтънс^[2]. Кейт натисна звънеца три пъти, преди да й отговори сънлив глас и вратата пред нея да се отвори. Отчаяно се замисли как да подходи. Ще блъфира, реши. Ще се направи, че знае повече, отколкото в действителност. Така се налагаше да постъпи. Серина се появи на вратата, като все още се прозяваше. Беше по бял памучен халат, дългата й, руса коса бе разрошена като на сърфистка, бродираната превръзка за очи, която слагаше, за да не й блести светлината, докато спи, бе кацнала на челото й.

— Кейт. Какво искаш? — измънка тя. — Днес имам почивен ден.

— От какво? — попита Кейт, без да може да се удържи.

Серина издаде звук на досада и погледна часовника си.

— Е, имаш около час. От клуба „Лунен камък“ ще дойдат към три.

— Какъв „Лунен камък“?

— Елмор откри един невероятен психотерапевт, има си докторска титла и всичко, каквото се полага. Организира срещи, на които всички говорим за духовността и такива работи. Около десет души сме и е невероятно. Като някакъв нов… литературен клуб.

Кейт не беше убедена, че Серина някога бе ходила на посветени на книгите сбирки.

Огледа за момент новия й апартамент, в който съвсем скоро се бе нанесла след двумесечен престой в „Клариджис“. Вътрешната подредба не беше нещо особено, не и като къщата на Серина и Том в Чейн Уок, но притежаваше някаква небрежна елегантност. Имаше нежнобели панамени завеси и полирани орехови подове, пълен бе с възхитителните вещи на красивата си собственица. С изгледа си към църквата „Сейнт Мери“ навярно й струваше цяло състояние.

— Как намери това жилище? — попита с любопитство Кейт.

— Помниш ли шейх Колум, когото едно време срещах всеки път, щом отидех в „Л’Екип Англе“?

Преди Том Серина имаше период, в който не излизаше от лондонските клубове, посещавани от хайлайфа.

— Слабо — излъга Кейт.

— Ами това е базата му в Лондон. Почти не се вясва тук. Напоследък все е в Париж и ме увери, че мога да използвам жилището поне до Нова година. Хубаво де, какво да ти донеса? — прозя се тя и небрежно махна с ръка пред себе си, сякаш нямаше намерение да й носи каквото ида, е. Кейт съзнаваше, че й остава половин час да си приказват врели-некипели, докато пристигнат ония от клуба „Лунен камък“. Трябваше да подхване директно темата, любопитството не преставаше да я гложди.

— Как мина сватбата?

— Хубаво, нищо особено — безгрижно отговори Серина.

Гледай ти. Кейт разбра. Познаваше сестра си достатъчно добре, за да може да различи високомерното безразличие от отбягването на някой въпрос.

— Искам да зная какво се е случило — бързо заяви Кейт. — А ти по-добре да ми кажеш всичко, защото Ник вече ме осведоми.

Серина за миг се разбуди напълно, сякаш й шибнаха инжекция с адреналин.

— О, и какво ти разправи Ник? — надуто я попита тя.

— Каза ми за Дейвид.

— Брей, какво изобщо знае Ник Дъглас? — възкликна Серина и се загърна в памучния си халат по-плътно, сякаш да се защити. Серина беше актриса. Умееше да лъже: убедително, въздействащо, естествено. Но Кейт видя, че неподправена вина помрачи лицето й. Не очебийна, едва доловима, като нюанс на акварел, но така или иначе съществуваше.

— Дейвид е отишъл у Ник вчера след сватбата. Споделил е с него — заяви Кейт с фалшива убеденост в гласа си.

Серина сведе очи към изпънатите под себе си пръсти. За няколко секунди в стаята се възцари пълна тишина.

— Той ми налетя, да знаеш — ненадейно се обади тя и вдигна предизвикателно блесналите си очи.

Чудовищността на изреченото се понесе като вихър из стаята. Дишането на Кейт се учести. Три прости думи: „Той ми налетя“. На нея. На Серина. Сестра й. Все едно я бяха ударили в слънчевия сплит.

— Значи си била ти? — прошепна тя.

Лицето на Серина беше пребледняло от вина.

— Кейт, сериозно, нищо не е станало — избъбри тя бързешком, опитвайки се да говори небрежно.

— Не ти вярвам — отсече Кейт, думите й започнаха като шепот, набраха сила и накрая вече крещеше. — Спала си с него, нали? — изстреля тя и скочи от канапето.

Серина отстъпи крачка назад и понечи да излезе от стаята.

— Кейт, не съм, честно — запъна се тя.

— Поне имай куража да не ме лъжеш — извика Кейт, борейки се за глътка въздух. Погледна бледото лице на Серина и й се прииска да потисне омразата в гласа си, но не успя. Обърна гръб на сестра си и закрачи из стаята, като яростно се помъчи да спре сълзите си. Чувстваше изопнато всяко мускулче от тялото си.

— Кейти, съжалявам. Наистина. — Серина пристъпи напред, за да докосне сестра си, но тя се дръпна назад така рязко, че едва не се препъна.

— Не се доближавай до мен — вече хлипаше. — Махни се.

Отново се отпусна на канапето, безжизнена като парцалена кукла.

— Защо? Серина, защо го направи?

— Кейт, чувствам се ужасно. Бях пияна. Знаеш, че не пия. Не мислех…

— Не ме е грижа пияна ли си била — яростно отвърна сестра й. — Не ме интересува дали си била толкова пияна, че да легнеш с всеки друг мъж на сватбата. Но ме боли, че… — усети как гласът й се пречупи. — Защо той? Можеш да имаш всекиго, защо се нахвърли на него?

Серина седна на ръба на един стол с отпуснати в скута ръце.

— Защото той ме пожела — тихо отвърна тя. Гласът й беше нисък, спокоен и овладян. Кейт не можеше да прецени дали от вина или от безочие.

— Кучка — прошепна тя и усети как ноктите й се впиват в дланите. — Егоистична, разглезена, самовлюбена кучка.

— Случилото се не означава нищо — заекна Серина.

— Не означава нищо? — отвърна невярващо Кейт. Махна раздразнено с ръка. — Е, за мен значи много — изграчи тя. Наведе глава, прехапа устни, за да се овладее, взе си чантата и тръгна към вратата.

— Кейт, не си отивай. Моля те, нека го обсъдим…

Кейт погледна назад, в очите й имаше единствено тъга.

— Няма какво да обсъждаме — отговори тя и отвори вратата.

— Кейт, почакай. Не…

Но Кейт си бе тръгнала. Изтича по стълбите към улицата, имаше усещането, че целият свят е експлодирал и отломките му валят около нея сред плътен и тъмен облак от пепел.