Тасмина Пери
Любовта не се купува (14)

12.

Беше девет и тридесет вечерта, а Ник Дъглас още не беше пристигнал. Кръчмата „Манерката“ в края на малката морава на Хайгейт както винаги в неделя вечер се пръскаше по шевовете. Силни смехове, оживено бъбрене и миризма на бира и цигари изпълваха въздуха. Кейт имаше късмет да си намери място в ъгъла, където отпиваше от чаша бяло вино и се преструваше, че чете брошура за курс по йога. Хвърли поглед към часовника „Картие“ на китката си и се запита дали да не си тръгне. По принцип не чакаше никого повече от половин час и ако някой от другите й познати издатели бе показал и най-слаб интерес към новоизлюпената й компания, отдавна щеше да се е прибрала у дома, за да гледа „Убийства в Мидсъмър“. Кейт се чувстваше ужасно сама. Тримата издатели, с които се срещна, споделиха, че са крайно недоволни от работата си. Но никой не беше толкова недоволен, че да рискува с Кейт. Дори и Сесил Брадли поощри амбицията на Кейт, но отказа да изостави пенсионерския живот. Откровено казано, оставаше само един: Ник Дъглас. А той дори не си даваше труд да се появи.

— Кейт Болкън?

Тя вдигна очи и видя висок, строен мъж, облечен в джинси и дълго сиво вълнено палто. Светлокестенявата му коса беше ниско подстригана, лешниковите очи гледаха напрегнато, а широката му уста с пълни устни не се усмихваше. Ник Дъглас притежаваше мрачна красота й телосложение на скиор, които обикновено допадаха на Кейт. Но без дума за извинение, дори без да се усмихне, той й напомняше на безочлив съученик — кошмара от юношеските й години.

— Ник? Вече се готвех да си тръгвам. — Не можа да се удържи думите й да не прозвучат с неприязън.

— Казахме девет и половина.

— Всъщност девет — възрази Кейт с тънка, безизразна усмивка. Пое дълбоко въздух. Не й се искаше да започват лошо. Изглеждаше, че и Ник не бе очарован от първото си впечатление.

— Да ви взема ли нещо за пиене? — попита тя в опит да разведри атмосферата.

— Не, не. Аз ще донеса — отвърна Ник. — Тук ме познават. Бяло вино, нали?

— Стига ми толкова вино — отговори Кейт и поклати отрицателно глава, осъзнавайки, че се е позамаяла, след като на бърза ръка изпи две големи чаши шардоне. — Само диетична кола, ако обичате, с лед и лимон.

— Любителка на колата, значи. — Той се усмихна и се отдалечи. Кейт почувства, че антипатията й към него расте. Докато се приближаваше към бара, тя забеляза, че Ник веднага привлече вниманието на хубавата русокоса барманка. Може би прекалено прибързано се съгласи да се срещнат. Макар да беше приятел на Том, Кейт изобщо не го познаваше, но ето я, полупияна в някаква лондонска кръчма, готова да покаже на това самомнително парвеню безценния си макет. Откъде да е сигурна, че този Ник Дъглас няма да открадне идеята й и после да я изрита като мръсно коте?

Докато пресуши останалото в чашата й вино, Ник беше донесъл напитките, бе съблякъл палтото си и се бе натъпкал на тясното място до нея, а топлият му крак, обут в джинси, се притискаше до нейния.

— Малко е странно, нали? — усмихна се той за първи път.

— Какво искате да кажете?

— Все едно съм на среща по обява.

Кейт притеснено се засмя.

— Само дето не ми вързахте тенекия.

Той отпи от бирата, която остави мустаци от пяна по горната му устна.

— Извинявайте, че стана така. Знаех, че срещата е за девет. — Усмихна се. — Гледах, е, всъщност доглеждах „Убийства в Мидсъмър“.

Кейт изсумтя тихо, чуквайки саркастично чашата си с кола в халбата му с бира.

— Благодаря. Радвам се да разбера, че не сте имали търпение да ме видите.

Ник настръхна. Знаеше, че не е редно да закъснява, но той й правеше услуга, нали? Беше тук само защото Том го бе помолил. Беше сигурен, че Кейт ще се окаже същата кариеристка и кучка като сестра си Серина с изрусените кичури и надменното й отношение. Беше свидетел как години наред Серина водеше за носа стария му съученик Том. Нямаше никакво намерение да изпада в подобно положение, като изключим креватните облаги.

— Том каза, че сте били в Америка. Защо се върнахте? — попита Кейт.

Ник я погледна. Не виждаше причина да се опитва да впечатли тази принцеса с нечувани привилегии, затова просто сви рамене и й каза истината.

— По същата причина, заради която някои зарязват добре платена работа в Ню Йорк, за да останат безработни в Лондон.

Кейт му се усмихна.

— Уволниха ли ви?

— И то изневиделица.

— Е, ставаме двама — малко неловко се засмя тя. Ник поомекна, като гледаше широко разтегнатите й устни. Опитите й да прикрие притеснението си: са трогателни, каза си той. Жалко, че беше такава надута крава.

Ник отпи голяма глътка бира и продължи.

— Вярно е, че е ужасно да те изхвърлят от работа, обаче донякъде се радвам. Бях отегчен до смърт, но щях да продължа така поне още десет години заради приятния апартамент в Уест Вилидж и летните уикенди в Хамптънс. Допадаха ми. Определено. А когато нещо ти харесва, не рискуваш. — Усмихна се на Кейт и в ъгълчетата на очите му се оформиха малки бръчици.

— Е, докъде стигна издателската ви компания? — попита тя с чувството, че го интервюира.

— Това Том ли ви го каза? Че съм имал издателска компания? — Ник се разсмя, пресушавайки халбата си. — По-скоро може да се нарече идея за компания. Знаете ли, имам големи връзки в света на рекламата и познавам мнозина, които биха подкрепили несигурно издание, но засега няма какво да им представя. Когато една фирма прохожда, първият продукт трябва да бъде безупречен, а според мен „Папагал“ надали щеше да възпламени града.

— Искате да правите списание за птици? — попита Кейт и сърцето й се сви.

— За папагали.

— Е, пазарът за домашни любимци е необятен — съгласи се тя, като не искаше да иронизира идеята му.

Ник се разсмя — с дълбок, силен смях.

— Не, няма да издавам списание за папагали. Само се пошегувах.

Дойде ред на Кейт да се ядоса. Как смееше да я прави на глупачка, тя само се опитваше да бъде любезна! Наведе глава, за да не личи, че страните й поруменяват, и започна да рови из чантата си. Мъчеше се да открие телефона си, за да повика такси. Беше й дошло до гуша. Ник Дъглас явно не бе чаровникът, когото Том й беше описал. Като не можа да намери джиесема, тя извади тънката си папка със скици и идеи и я постави на масата.

— Това ли е? — попита Ник и проточи врат от другата страна на масата.

Преди да успее да го спре, той посегна към черната кожена папка. Тя стрелна ръка и я постави върху неговата.

— Не се канех да ви я дам — изстреля тя и я издърпа към себе си.

— Тогава защо сте тук? — Той погледна ядосаната, решителна линия на устата й, която напук на всичките му преценки му се стори страшно сладка.

— Хей, не се впрягай толкова — засмя се меко Ник и вдигна ръце, сякаш се предава. — Не съм от КГБ! Ако се безпокоиш, че ще ти свия идеята, което, естествено, няма да направя, съм готов да подпиша СПТ.

— Какво?

— Споразумение за пазене на тайна. Не че си струва хартията, на която се изготвя, но съм готов да го подпиша.

Кейт пое дълбоко дъх и го погледна в напрегнатите очи.

— Добре — отвърна тя и побутна папката към него. — Вярвам ти — добави не много убедително. Ник отвърна на погледа й и кимна.

Той отвори папката и търпеливо и методично заразглежда скиците, като ги разпръсна по изподрасканото дърво на кръчмарската маса, а Кейт се впусна ентусиазирано да споделя идеите и убеждението си, че е напипала незаета ниша в пазара.

Той продължи да прехвърля страниците, като от време на време вдигаше поглед към нея. Беше седнала под закачената на стената лампа и светлината струеше върху лицето й. То сякаш грееше от щастие.

— Страшно ми харесва — отбеляза накрая Ник. — Истински съм впечатлен. Толкова е свежо. Кара всички други туристически списания да изглеждат скучни и безлични. А тоалетите са прекрасни — добави той и посочи една снимка на Серина, която седеше на гърба на слон, а залязващото индийско слънце обагряше раменете й. — Пред нея модните списания бледнеят.

— Е, фотографията е на Марио Тестино — сви рамене Кейт и се постара да не се пръсне от гордост. — Той прави хората екзотични и неотразими.

— И така да е, идеята е великолепна, Кейт. Сигурен съм, че рекламодателите ще се влюбят в нея. Списанието е прекрасно, ново, изважда те от реалността. И със сигурност не съществува друго подобно на него.

Той затвори папката с тихо тупване.

— Е? — Кейт схвана, че проектът му допада, но не беше сигурна дали вижда в него търговски потенциал.

— Точно от това аз, извинявай, ние се нуждаем — предпазливо продължи той. — От търговска гледна точка би било лудост малка издателска компания да пусне масово списание за жени като „Мари Клер“ или „Инстайл“. Няма да ни бъде по джоба да издържим на конкуренцията. И ако действително се осмелим, големите издателски компании като „Алианс“ с един замах ще ни пометат от щандовете за вестници. — Той чукна празната си халба в чашата на Кейт. — Прекрасно е. Списание за туризъм и мода е ниша, в която можем да изградим процъфтяващ бизнес под радара на останалите. Но има и търговска стойност, мисля, че лесно ще осъществим оборот от петдесет хиляди на месец. Ще имаме и добри реклами.

Кейт изтръпна от вълнение.

— Какво означава всичко това? — попита тя.

— Значи, че идеята ти има бъдеще.

От вълнение стомахът й се преобърна.

— Фантастично. Каква е следващата ни стъпка?

— Преди всичко ни е нужен бизнес план, който да представим на онези, които евентуално ще ни подкрепят. Ще изготвя цифрите и ще начертая издателска стратегия. Ти ще подготвиш ловка презентация на това, което току-що ми показа. Редакторската работа си я бива, но се налага да покажем пролуката в пазара, така че ми трябват актуалните факти, цифри и оборот на всеки конкурент, за когото се сетиш.

Започнаха да разменят идеи, сякаш си подаваха тенис топка на шампионата в Уимбълдън.

— Ще направя списък на знаменитости, журналисти и фотографи, които да привлечем.

— А аз ще се обадя на всичките си познати. Ако можем да примамим „Армани“, „Бритиш Еъруейс“, „Шанел“ — който и да е от могъщите рекламодатели — преди да потърсим финансиране, ще бъде превъзходно.

Кейт бясно записваше всичко в подвързаното си с черен плат тефтерче. Когато вдигна поглед, забеляза, че той й се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Ти. Приличаш на бобърче.

Завладяна от вълнението да планира, беше забравила, че Ник Дъглас е най-самодоволният и нахален мъж, когото е срещала от години.

— Е, господин Дъглас, ако мислите, че съм толкова смешна, простете, че ще прекратя кабаретната програма. Налага се да си вървя.

Ник се огледа и забелязвайки, че кръчмата бързо се опразва, пъхна ръка в пурпурната подплата на ръкава на палтото си.

— И аз трябва да тръгвам. Гаджето ми се изнервя, ако закъснявам с други жени — подкачи я той, долавяйки, че е леко сърдита. — Ако получим благосклонното й одобрение, ще станем ли съдружници? — Ослепи я с усмивка си, която би разтопила всяко сърце, ако не идваше от такова безочливо лице.

Напук на всичките си преценки, Кейт подаде ръка и го дари с някакво подобие на усмивка. Беше се ядосала, но плановете им я заредиха с ентусиазъм. Ако трябваше да избира между него и списанието си — е, щеше да се наложи да рискува.

Протегна ръка.

— Ник Дъглас, според мен се договорихме.