Тасмина Пери
Любовта не се купува (48)

46.

Кейт облегна лакът на рамката на прозореца до мястото си в първа класа на „Юростар“. Движеха се устремно през тунела и тя почти хипнотизирана се взираше в чернотата пред очите си. Тялото й беше изтръпнало, в очите й не бяха останали сълзи. Беше пренощувала при леля Сара, отпусната в мекото легло и заслушана в шумовете на парижкото движение. Клаксоните на колите се стопяваха в тишината на зимната нощ. Не можа да мигне. Мозъкът й се пръскаше от мисли.

Примигна, щом влакът излезе от тунела под Ламанша и сивотата на английския пейзаж изпълни хоризонта. Мобилният й телефон, забравен на дъното на чантата, иззвъня ненадейно.

— Кейт? Обажда се Ник.

Тя промърмори някакъв поздрав, неспособна да изцеди от себе си никакъв ентусиазъм, дори и за него.

— Търсех те, за да разбера как си…

Изкушаваше се просто да му затвори телефона, но вместо това отговори:

— Бях в Париж, за да уредя някои неща.

— В Париж ли? Какво се е случило? — попита той, усетил, че нещо не е както трябва. — Добре ли си?

Щеше й се да го излъже, но почувства, че в очите й напират горещи сълзи. Огледа се: за щастие купето беше празно и никой нямаше да я види, че плаче.

— Няма нищо — отговори тя. Внезапно й се прииска да сподели всичко с някого. — Сега не мога да говоря. Ще ти се обадя, когато се прибера — тихо добави тя.

— Кога пристига влакът? — попита разтревожен Ник.

— След около четиридесет минути. Виж, ще ти звънна по-късно.

 

 

— Знаеш ли кой не ми харесва? — каза Камила и ритна туфа замръзнала трева с ботуша си за езда. — Майкъл Саркис.

— Какво против имаш застаряващите бонвивани? — усмихна се Вениша и пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на якето си. Двете сестри бяха тръгнали на разходка из земите на Хънтсфорд, за да прояснят главите си, но беше толкова студено, че единственото, което постигнаха, беше това, че пръстите им замръзнаха.

— Знаеш ли, че е предложил на Серина да се омъжи за него? — попита Камила.

Вениша я изгледа с широко отворени очи.

— Не! Кога? По дяволите, защо не ми е казала?

— Станало е на Бъдни вечер. Появил се с лимузината си и някакъв гигантски диамант и я помолил да заминат за Вегас. Изискано — иронично добави тя. — Предполагам, че след всичко, което се случи, Серина не е отговорила нищо.

— Не мога да повярвам — бавно каза Вениша.

— Аз мога — възрази Камила, вдигайки вежди.

— Защо?

— Ако Саркис се ожени за Серина, преди детето да се е родило, то ще бъде наследникът на Хънтсфорд. — Тя направи широк жест с ръка, посочвайки към къщата и хектарите живописна английска природа, проснала се пред очите им. — На всичко това.

— Само ако татко и Мария нямат син — разсеяно отвърна Вениша.

Камила погледна сестра си.

— Е, сега това вече не е възможно, нали?

Вениша сви рамене, още несвикнала да говори за баща си в минало време.

— Та какво казваше?

— Погледни го от този ъгъл — започна Камила, а острият й ум набираше скорост. — Саркис убива татко, жени се за Серина и става пълновластен господар на Хънтсфорд. Четох някъде, че искал да разшири фирмата си и в Англия, а това място е изключително подходящо за провинциален хотел. Саркис е бил в Хънтсфорд онази нощ. Имал е и мотив, и възможност.

Вениша се изсмя глухо.

— Кам, да не си обезумяла? Майкъл може да е всякакъв — безкомпромисен е наистина — но не е убиец.

Камила се завъртя, за да я погледне.

— Откъде да знаем?

— Кам, наистина се налага да четеш националните ежедневници, преди да обявиш някого за заподозрян.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес има статия за Майкъл Саркис в „Дейли Мейл“. С голяма негова снимка на някакво модно парти на Бъдни вечер. Не зная колко дълго е бил при Серина, но в ранните часове на утрото си е отживявал в Мейфеър. Как е могъл да убие татко, докато се е перчел пред фотоапаратите на деветдесет мили оттук?

Камила стъпка с крак замръзналата трева.

— Жалко — язвително отбеляза тя. — Наистина ми се искаше да е той.

 

 

Ник вече чакаше на перона, когато влакът пристигна със свистене на гарата. Опакован в кафявото си вълнено палто, с тъжна усмивка на лице, той стоеше и чакаше Кейт да се приближи до него. Прегърна я и я наметна с палтото си. Взе малката й пътна чанта и й подаде чаша кафе от автомат, докато мълчаливо вървяха към паркинга. Ник имаше стара английска тъмнозелена „MG“. Седалките бяха ниски и много тесни и краката им се докоснаха, докато се настаняваха на черната тапицерия Ник отпиваше от капучиното си, а Кейт простичко му изложи какво им е казал Дейвид Лофтъс и какво е научила в Париж.

— Какво искаш сега? — попита той и избърса белите мустаци от пяна по устната си.

— Да си ида у дома. Ти ще дойдеш ли?

 

 

Серина винаги беше желала да играе блестящ детектив в някой нашумял холивудски филм и ето че сега й се откриваше възможност да бъде звезда в собствената си криминална мистерия. Имаше и по-нелицеприятни причини да се рови из кабинета на баща си, разбира се. Трябваше й друг заподозрян. Дейвид Лофтъс беше змия и използвач, но Серина беше съгласна с него, че не изглежда напълно невинна сред скорошната верига от събития. Полицията вероятно беше наясно, че повече от половината от всички убийства се извършват от член на семейството. Серина искаше да намери нещо, което да отклони подозренията от нея и сестрите й.

Търсенето обаче не изглеждаше обещаващо. В чекмеджетата на бюрото нямаше нищо особено: химикалки, листа, каталози за търгове, папка с кореспонденция около музикалната вечер в Хънтсфорд, нагърчена по краищата и залята със синьо мастило стара черно-бяла фотография на Осуалд и майка им на някаква яхта. Серина я докосна и се зачуди какви ли са били отношенията между родителите им. Винаги беше подозирала, че са били студени и лишени от любов, но спокойни. Снимката показваше близост и безметежност. Тя сви рамене. Подробностите, върховете и паденията, страстта и студът в брака на Осуалд и Маги Болкън бяха нещо, което никога нямаше да проумее.

Огледа останалата част от кабинета. Единственото място, което още не бе проверила, беше ореховият сандък до прозореца. Повдигна тежкия капак и се закашля, когато във въздуха се надигна облак прах. Вътре откри много стари неща: пожълтели бележници, документи, писма. Разгърна ги, подреди ги на купчинки, но нищо не й се видя интересно. После, близо до дъното, тя се натъкна на покрит с петна, изпомачкан плик с написан на ръка адрес, който сякаш нямаше място сред останалите официални документи. Серина се изправи и измъкна писмото. Достатъчно беше да прочете само няколко реда, за да разбере, че е попаднала на нещо важно. Сърцето й заби по-бързо и тя свирна през зъби.

Мили Боже! Този тип мразеше баща й, каза си тя и обърна страницата, за да види от кого е писмото. Хвърли бегъл поглед, за да дешифрира нечетливия подпис, и замръзна на място. Алистър Крейгдейл. Убиецът Крейгдейл.

 

 

Пътуването до Хънтсфорд трая няколко часа. Пътищата бяха тихи и Ник и Кейт стояха съвсем смълчани в колата. Снегът беше спрял, но издайнически ивици лед, досущ като строшени огледала, се бяха появили покрай пътя. След като напуснаха главното шосе и поеха по тесния път към центъра на село Хънтсфорд, очите на Кейт се приковаха в дългия шпил на църквата, пронизал стоманеносивото небе, покрито с навъсени, тъмни облаци.

Тя потупа Ник по коляното.

— Имаш ли нещо против да спрем тук? — помоли тя.

Колата сви към банкета на пътя и се понесе към гробището.

— Майка ми е погребана тук. Можем ли…?

Закопчаха палтата си, докато вървяха бавно през двора, а под краката им хрущеше замръзналата трева. Кейт спря до надгробния камък, пред който бе оставен малък букет все още свежи жълти рози. Кейт се зачуди кой ли е идвал толкова скоро. Наведе се и докосна венчелистчетата, засрамена, че самата тя не беше донесла никакви цветя на майчиния си гроб. Притисна ръка към студения камък.

— Направил е живота ти ужасен. Разбирам — прошепна тя. — Не ти си била виновна.

Ник постави ръка на рамото й, тя изпусна остра въздишка и страните й се издуха като две ябълки. Стигнаха до стената, ограждаща църковния двор, седнаха на една скамейка и Кейт почувства студения камък през дебелото си палто.

В далечината се чу трясък от затварянето на тежка врата. Пред входа на църквата се появи старица в червено палто, понесла дълга, остра метла. Когато се приближи към тях, Кейт позна коя е.

— Казах си, че си ти — заговори жената, докато вървеше към пейката. Беше около седемдесет и пет годишна. Косата й беше синя, пристегната с две груби шноли, а старото й лице бе мило, но прорязано от бръчки. — Колко странно — продължи старата жена, — канех се да дойда да ви видя. Съжалявам за баща ви.

Кейт се обърна към Ник.

— Запознай се с госпожа Греъм — представи я тя. — Дълги години съпругът й се грижеше за дивеча в Хънтсфорд. — Погледна към госпожа Греъм. — Не присъствахте на коледния бал, нали? Очаквах да видя и двама ви.

Сянка на тъга се спусна над лицето на възрастната жена.

— Ленърд почина. Преди повече от година.

— О, съжалявам — промълви Кейт.

Госпожа Греъм посочи с ръка към църквата.

— Липсва ми, но си намирам работа. Чистя тук.

Учтиво се усмихнаха една на друга, усещайки, че темите за разговор се изчерпват. Въпреки това госпожа Греъм продължи:

— Възнамерявах да се отбия у вас, но по-добре ще бъде, ако ти дойдеш при мен. Мисля, че се налага.

Кейт хвърли поглед към Ник, питайки се за какво ли говори старицата.

— Има нещо, което трябва да ти предам — едва чуто промълви госпожа Греъм. Обезателно ела, къщата ми е ей там.

Кейт стана неспокойна.

— Какво е то?

— Ела у дома, там ще ти кажа. Сигурна съм, че чаша чай ще ни дойде добре — усмихна се тя.

Те тихо тръгнаха към къщата, сива постройка с три прозореца и силно излъскана, синя предна врата, щръкнала до редица почти еднакви сиви сгради. Вътре беше тясно, но уютно. Една рижа котка се приближи към госпожа Греъм и потърка пухкавата си главица в кафявия й найлонов чорап.

Половината от стаята заемаше елха, украсена с лъскави играчки. Най-малко петдесет коледни картички бяха закачени на панделка и провесени напряко на стаята.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — попита възрастната жена, щом си съблече палтото и го провеси на дървената закачалка.

— Не, няма нужда — отговори Кейт, нетърпелива да чуе какво има да й каже старицата. Госпожа Греъм не бързаше. Тя се засуети из кухнята и си приготви чаша чай, преди да седне при тях на тръстиковото си кресло. Кейт забеляза, че в скута й има малък плик.

— Не зная какво е — започна тя и поклати глава. — За малко да го отворя поне стотина пъти, признавам си. — Тъничко се усмихна на Кейт и се протегна, за да й подаде плика.

— Ленърд боледува за кратко, преди да ни напусне — тихо продължи възрастната жена. — Около седмица преди да почине, ми даде това, за да го пазя, докато и той, и Осуалд не си отидат от този свят. После трябвало да го предам на една от дъщерите му. — Старицата се усмихна. — Исках да го дам на теб, Кейт. Винаги си ми била любимката — топло додаде тя.

Кейт поговори с нея още две минути, после се извини, а госпожа Греъм настоя да й даде бурканче домашен конфитюр.

— Става все по-странно — каза Кейт, когато тя и Ник излязоха на пътя. Беше започнало да се мръква. Небето бе станало тъмносиньо и силуетите на дърветата се открояваха.

В колата Кейт разкъса плика и разгъна изваденото отвътре писмо. С всяка прочетена дума очите й ставаха все по-широки от объркване и изненада.

Ако някой чете това писмо, значи и аз, и лорд Болкън вече сме мъртви.

Моля простете малодушието ми, че разбулвам истината едва сега — навярно съм страхливец — но има нещо, което трябва да изповядам. Струва ми се по-безопасно да го разкрия, когато вече ме няма на този свят. Поне като покойник ще мога да сваля товара от сърцето си.

Преди единадесет години погребах един труп. Работодателят ми, Осуалд Болкън, ми нареди да го сторя. Дъщеря му Камила Болкън прегази един човек с колата си и непознатият умря. Жертвата беше скитник, който понякога минаваше през селото. Осуалд заяви, че животът му е без значение и сме длъжни да скрием трупа, за да защитим бъдещето на дъщеря му. Страхувах се от барона, затова се съгласих да му помогна. Не се гордея от постъпката си. Съжалявам за стореното повече от всичко друго в живота ми.

Думите на Осуалд тежаха на сърцето ми през всичките години. Ничий живот не е без значение. Животът е безценен, независимо дали си богат или беден. Но баронът беше добър към мен и семейството ми след онази нощ. Благодарен съм му за това и по тази причина не пожелах да споделя с никого, докато лорд Болкън или аз сме живи. Но тъй като собствената ми смърт наближава, длъжен съм да кажа някому. Вие решете как да постъпите с казаното от мен. Бъдете милостиви към Камила Болкън. Тя беше млада, всичко стана случайно, а баща й настоя да го потулят. Камила искаше да отиде в полицията, но Осуалд й нареди да мълчи. Как можеше да му се противопостави? Ще отнеса ужасната тайна в гроба. Но моля, повярвайте, че казаното от мен е истина. Надявам се хората да разберат защо съм го извършил.

Искрено ваш:

Ленърд Греъм

Листът потрепери в ръката на Кейт, когато го подаде на Ник.

— Боже мой — тихо промълви той и подсвирна.

Кейт сгъна писмото и го пъхна в джоба си.

— Мисля, че е редно да го покажем на Камила.