Тасмина Пери
Любовта не се купува (52)

50.

— Как се чувстваш? — попита Вениша, докато галеше ръката на Серина, подпряна на възглавници в болничното легло. Освен че бе започнала да ражда тя бе и контузена, затова не я закараха в Портланд, където трябваше да роди, а в спешното отделение на Кралската болница.

— Серина, какъв красавец е — радваше се Вениша. Погледна с топлота мъничкото бебе с кичур тъмнокестенява коса и сбръчкано, червено личице, сгушено в ръцете й. Серина сведе поглед и се усмихна със сърдечната, горда и покровителствена усмивка на млада майка. Лицето й бе уморено, дори изтощено, но все пак красиво. Изглеждаше толкова дребничка и уязвима, съвсем не като голяма филмова звезда, помисли си Вениша.

Най-голямата сестра с усилие проумя какво става, когато Кейт й позвъни преди полунощ, за да й съобщи, че само за няколко часа Серина е била отвлечена, стреляли са по нея и е получила контракции. Вениша изхвърча от къщи и препусна през Лондон, ужасена до смърт. Нямаше представа какви рани беше получила Серина. В ума й се въртеше само една мисъл — че не иска да загуби сестра си, както стана с баща й, съпруга й и любимия. Помогни ми, Боже, молеше се тя. Поне нея ми остави.

Обърна се, щом дочу шум от леки стъпки, задаващи се към самостоятелната стая на Серина. На вратата се появи Том с напитки и списания от магазина на болницата. Каква разлика само за един ден, каза си Вениша, виждайки как погледите на Серина и Том се срещат от двата края на стаята.

— Ще ви оставя — усмихна се тя, изправи се и подаде ръка на Том, докато минаваше покрай него. Той й се усмихна, благодарен за жеста.

Още докато се носеха с Кейт по посока към болницата, следвайки проблясващата в мрака светлина на линейката той бе почувствал, че го залива смущение. В крайна сметка каква беше ролята му в живота на Серина сега? Не беше близък роднина, нито партньор, дори не й бе приятел, помисли си с тъга. Но усещаше, че има право да бъде до нея.

— Будна си — нежно й се усмихна той.

Устните на Серина бяха напукани и сухи, но успяха да го дарят с измъчена усмивка.

— Раждането било мъчна работа: никога не опитвай.

— Всичко ли ти е на мястото?

— Само глезенът ми е изкълчен от падането. Нищо му няма.

Том кацна неловко на ръба на леглото и погледна бебето.

— Хрумват ли ти някакви имена?

— Искам първо да видя какво човече ще излезе. Много ми допада Тоби — усмихна се Серина и погледна люлката.

— Никакви артистични измишльотини — възрази Том с престорена строгост.

— Елмор ще бъде ужасно обезсърчително — ухили се Серина.

Том не можеше да повярва, че това е същата жена, с която пътуваха по Нил през февруари. Само след една година тя вече му изглеждаше като коренно различен човек. Тялото й беше слабо, без заоблените форми на повечето млади майки, които бе видял, докато минаваше през болницата. Явно беше претърпяла много, излъчваше някаква мекота и уязвимост. Годината бе стоварила тежки удари върху Серина и това започваше да й личи, каза си Том, изпълнен от могъщо желание да я закриля.

Тя почувства погледа му върху себе си.

— Мислиш, че не приличам на нищо, нали? — попита и в гласа й потрепери паника.

Том леко докосна ръката й.

— Всъщност си казвах колко ти подхожда — усмихна се той.

— Майчинството да ми подхожда? Уф! — каза Серина и искрица от старата й същност блесна за кратко. — Не вярвай на всичко, което пишат във вестниците: не съм абсолютна развалина, да знаеш. В много отношения това не беше най-добрата ми година — тя хвърли поглед към люлката, — но пък в други бе точно такава. А догодина всичко ще си влезе в пътя.

— Но първо ще се порадваш на бебето, нали? — меко предположи Том, улавяйки се, че пръстите му несъзнателно галят нейните.

Серина вдигна очи. Не искаше да изглежда уморена и непотребна, особено пред него.

— Мога да правя и двете — настоя тя. — Много жени съчетават майчинството с успешната кариера. Виж Катрин Зита-Джоунс и Джулия Робъртс.

Том се усмихна на познатия темперамент, който припламна в очите й.

— Странно е, че го казваш — бавно каза Том. — Откакто те видях за последен път, работя върху един сценарий. Дадоха му зелена светлина. Дики Браунинг го продуцира, можеш ли да повярваш? — ухили се той. — Мисля, че има подходяща роля за теб.

Серина почувства как през тялото й премина тръпка.

— Не ме съжалявай, Том — отвърна тя и избута ръката му.

— Въобще не те съжалявам, Син. Възхищавам ти се — с убеждение добави той.

Серина почувства някаква болка от дълбините на тялото си. Не беше ехо от раждането, нито от отвличането и нападението, а приглушена сърдечна болка. Взря се в него. Той седеше на леглото й — толкова красив, загрижен и скромен. Не беше дошъл да я съди или заклейми, нито да злорадства или да я съжалява. Беше тук, защото държеше на нея. Изминалата година се извъртя пред очите й като забързана кинолента и тя си спомни за времето, прекарано с Майкъл Саркис, дори нощта с Дейвид Голдмън. Никой от двамата не можеше да се мери с Том, но тя го беше отхвърлила заради тия поплювковци. И все пак единственото, което старият й приятел изпитваше към нея, бе възхищение. Погледна към люлката, в която спеше синът й, и й се прииска тримата да са си у дома, като едно семейство. Том проследи погледай.

— Чудесен малък мъж — отбеляза той.

— Зная — тихо отвърна Серина, гласът й бе слаб, после секна.

Очите им се срещнаха и ръката му стисна нейната малко по-силно. Представяше ли си същото? Възможно ли беше и той да иска същото?

— Няма да те изоставя отново — прошепна Том, очите му се преместиха от лицето на Серина към дребното телце на детето. — Няма да изоставя нито един от двама ви.

 

 

Кейт остана толкова дълго в полицията, за да дава показания, че едва не изпусна раждането на племенника си. Камила беше дошла в участъка да настоява да пуснат сестра й, като цитираше всевъзможни объркващи закони и полицейски разпоредби. Кейт заподозря, че Камила иска да се реваншира, но резултат имаше и сега тя седеше върху пластмасов стол в закусвалнята на болницата, отпиваше чисто кафе, а клепачите й тежаха като олово.

Докато гледаше отражението си в стъклото, осъзна, че не бе мигвала повече от двадесет и четири часа. Още беше в бялата рокля на „Унгаро“ от предната нощ. Сън, сън, нужен й беше сън. Когато затвори очи, за да починат няколко секунди, в ума й нахлуха събитията от предната нощ. Веднага след изстрела извикаха полиция. Димитри се опита да избяга с едно от бентлитата на Филип, но тридесет минути по-късно го хванаха на магистралата, с обилно кървяща огнестрелна рана.

Филип и Никълъс отрекоха всичко, но Серина с крясъци ги обвини, че са я отвлекли и са убили Осуалд, и полицията ги отведе, за да ги разпита. Кейт не знаеше колко сериозно полицаите приемат твърденията, че двамата са убили баща им. Налагаше се да бъдат реалистки: при липса на признание убийство се доказва трудно. Филип всъщност не си беше признал, че е убил Осуалд, нали? Беше много предпазлив и настоя: „Беше нещастен случай“. Кейт изсумтя. Съмняваше се в това. Но за хора като Никълъс и Филип, със стабилни връзки, власт и богатство, бе достатъчно да си наемат, най-добрите адвокати и почти със сигурност щяха да отърват въжето.

Прободе я вина, когато отново се сети за трупа на Осуалд, проснат неподвижно в рова. След всичко случило се през изминалите четиридесет и осем часа смъртта му някак си се бе изплъзнала от съзнанието й. Тя беше гузна, че не изпитва по-дълбока тъга. Не знаеше дали скръбта й бе разсеяна временно от другите събития, или вцепенението, заседнало в гърдите й след смъртта на баща й, беше просто безразличие. Но тя го обичаше. Татко й беше тиранин, труден човек, беше превърнал живота й в ад. Но беше неин баща. Докато люлееше на ръце детето на Серина предната нощ, приветствайки новото поколение Болкън, Кейт бе осъзнала, че семейството е всичко. Независимо от премеждията си момичетата още бяха заедно. Нищо — нито тайни, нито разбити сърца и трагедии, нито дори баща им — можеше да разкъса тяхната връзка. Единствено тя беше от значение. Кейт стисна пластмасовата чашка в юмрука си и стана, изпомачканата й рокля проблясваше на флуоресцентното осветление. Беше време да си отиде вкъщи.

 

 

Джак Кидмън чакаше Вениша пред стаята на Серина. Докато се взираше в линолеума, пред очите му минаваха отделни случки. Цялото му тяло се разтапяше от облекчение. Докато лежаха в леглото предната нощ, той я увери, че разбира държанието й на коледния бал. Не бе очаквал от нея да напусне семейното празненство, искаше само да се усамотят и да се успокоят. Каза й, че е отишъл там заради нея, но нямал намерение да остане през цялото време. Сега в болничния коридор той протегна ръка и я притегли към себе си.

— Искаш ли да се прибираме вкъщи? — попита той.

Вениша кимна.

— В Кенсингтън или Уестборн Гроув?

Сърцето й пропусна един удар и тя се запита дали не търси в думите му несъществуващо послание.

— Имаш предвид в моята или в твоята къща?

Коридорът бе тих, с изключение на далечното трополене на медицинска количка.

— Мисля, че е време да имаме наша.

Сърцето на Вениша отново се разтупка.

— Наша ли?

Джак обгърна лицето й с топлите си ръце.

— Когато си готова — отговори той. — Зная, че току-що загуби и баща си, и съпруга си и имаш отговорности към семейството си, да не говорим за професионалните. — Личеше, че му е неудобно и е смутен, когато бавно продължи. — Но се питах, е, сметнах, че можеш да го обмислиш…

— Какво, Джак? — попита тя и усмивка разтегна устните й.

— Ами, както знаеш, къщата в Севиля е готова, та се чудех ще искаш ли да дойдеш там с мен? — Той се вгледа в лицето й, търсейки проблясък на някакво чувство.

— Не искам да се премествам там за постоянно — добави той, — още не. Канех се да отида за лятото тази година. Джейд, най-голямата ми дъщеря желае да прекара лятната си ваканция там, а аз искам да дойдеш и ти. Зная, че още е много далече, но ако отсега го замислим…

Тя го погледна, докато той притеснено бърбореше, и очите й се напълниха със сълзи. Пред нея се откриваше нов живот. Беше работила упорито във фирмата си и винаги щеше да се гордее с постиженията си, но всъщност копнееше за любов, деца и приятелство. Те я очакваха в бъдещето. Очите на Джак, нежни и шоколадовокафяви като на кученце, примигнаха, подканяйки я да каже „да“. Тя знаеше кои са приоритетите й. Животът, който Джак рисуваше пред себе си в Севиля, изглеждаше като утопия: да превърнат къщата в художествено училище, да творят, да готвят с домати или портокали, пресни, набрани от градината, да се грижат за трите деца на Джак. В края на краищата пак щеше да има семейство. Само че малко по-необичайно.

— Това „да“ ли означава? — попита я с надежда той.

Тя го притегли към себе, за да го целуне. Целувка на очакване, обещание и страст. Въздъхна.

— Решително „да“.

 

 

Аудито на Камила ускори по двулентовото шосе покрай затревени банкети и пътеуказателни табели с имена на места, които никога нямаше да посети. Облаците бяха гъсти, небето — сиво, постепенно преливаше в убитата синева на здрача. Уличните лампи минаваха над главата й като грамадни оранжеви кълба и чертаеха права линия по пътя пред нея като стрелка, която сочеше към съдбата й. Докато пътуваше по А23, осъзна, че след двадесет минути щеше да пристигне, за да се срещне с инспектор Кранбрук. Два пъти бе поемала по странични пътища, отклоняваше се, разкъсвана между лъжата и съвестта си. Но всеки път честта й взимаше превес и тя се връщаше на главния път, за да продължи нататък. Беше дошло време да бъде силна и да се изправи пред стореното от нея.

Камила винаги бе мислила, че амбицията е движещата й сила, но през последните няколко дни установи, че я обзема много по-могъщо чувство. Вина, морал, чувство за собствено достойнство — каквото и да беше, то бе по-силно и от волята й за успех. Сега се носеше на юг, за да признае пред Кранбрук за инцидента с прегазения човек и бягството си преди единадесет години. Знаеше, че това е равносилно на професионално самоубийство. Осуалд и Ленърд Греъм бяха мъртви и злополуката бе умряла с тях. Нямаше труп, нямаше свидетели, съществуваше само писмото на стария лесничей. Но сестрите й и Ник Дъглас го бяха прочели: как можеше да допусне да носят нейното бреме? Не беше честно. Заради тях, заради себе си беше длъжна да си признае.

Въздъхна. По това време миналата година тя имаше всичко: кариера, богат приятел, красив дом, пари и уважение. Тази година не притежаваше нищо. Щеше ли да отиде в затвора? Дори и да избегнеше тази участ, почти със сигурност щеше да загуби препитанието си. И адвокатската колегия, и политиката щяха да се изплъзнат от пръстите й като пясък веднага щом новината се разчуеше. За последен път вътрешният й глас се опита да я убеди да завие и да се върне в Лондон. Но не успя. Колата й спря на паркинга пред полицейското управление на Съсекс. Тя влезе в приемната и притеснено се вгледа в младата руса полицайка зад бюрото. Жената вдигна телефона до себе си и безизразно отвърна на погледа на Камила.

— Инспектор Кранбрук ще ви приеме веднага — равно я уведоми тя.

Очите на Камила бяха вперени напред, устата й бе стисната в решителна линия, докато вървеше по студения блед коридор. Ръката й стисна писмото на Ленърд Греъм, сгънато в джоба й. Беше време да поправи извършеното.

 

 

Кейт не можеше да заспи. Нито пухкавият юрган, нито кашмиреният анцуг или безмълвието на пустите улици в първия ден от новата година можеха да я унесат в сън. Беше изтощена физически, но не можеше да спре да прехвърля наум всички истини, които се разбудиха през последните пет дни. Хвърли поглед към малкия сребърен часовник на нощното си шкафче: беше осем и десет вечерта. Навярно не беше добре да се опитва да заспи, преди да е хапнала нещо: сети се, че за целия ден бе изпила само чаша кафе. Надигна се от дебелия матрак и слезе в кухнята, като включи лампичките на коледната елха, докато минаваше през всекидневната. Те грейнаха като семенца от нар на фона на сочната зеленина на дървото.

Влезе в кухнята и изрита чехлите си, за да се насладят ходилата й на топлината на подовото отопление под варовиковите плочки. Отвори големия стоманен хладилник с леко прещракване. О, Боже, каза си тя: пиле кой знае от кога, спаружен спанак, кутия отгледани с естествени торове зеленчуци, които изглеждаха така, сякаш бяха готови да се завърнат в земята. Нямаше дори мляко или чай. Цъкайки с език, Кейт затвори вратата и се върна обратно във всекидневната. Седна на крайчеца на голямото кафяво канапе, взря се в коледните светлинки и играчките и се зачуди ще може ли да събере достатъчно сили, за да намери отворен магазин.

На вратата тихо се почука и тя стана, като се уви с халата си. Вероятно беше Камила. Тя бе подтикнала сестра си да разкаже на полицията цялата история за прегазения. Предложи й да отиде с нея, но Камила отказа. Нямаше да се изненада, ако сестра й се е разколебала да си признае. Кейт постави веригата на вратата и я отвори няколко сантиметра, така че да види посетителя, застанал на малката калдъръмена уличка пред къщата й.

— Ник! — възкликна изненадана тя и отвори вратата. Той стоеше на прага по тъмносини джинси и черен пуловер, бе преметнал през рамо дългото си палто от камилска вълна и синия шал като някой колежанин. В ръцете си държеше две грамадни торби, пълни с продукти.

— Ако ми кажеш, че носиш храна, ще те целуна — ухили се Кейт, като го покани във всекидневната.

— Знаеш ли, че мобилният ти телефон е изключен? — попита Ник, остави палтото си и стовари торбите на канапето. Загледа я със смесица от удоволствие и загриженост. — Не можах да се свържа с теб — добави тихо той. — Накрая се обадих на Том. Той е в болницата при Серина, знаеш ли?

Кейт му отвърна с топла усмивка.

— Да, зная, наистина се радвам за тях.

— Каза ми, че си тръгнала, и предположих, че си се прибрала. Изглеждаш изтощена.

— Благодаря — засмя се Кейт, — знаеш как да ласкаеш дамите.

— Но нали си добре? — попита той, в очите му се четеше силно безпокойство. — Искаше ми се снощи да бъда до теб.

— Не се тревожи — усмихна се тя. — Том беше с мен, последният екшън герой. Наистина имах чувството, че се разиграва сцена от „Умирай трудно“ или друг подобен филм.

На часа съжали за лекомислието си, опасявайки се Ник да не реши, че предпочита да е с Том. Но Ник мислеше за нея, не за себе си.

— Поспа ли?

Тя въздъхна.

— Още не.

Той се изправи и я хвана за ръката:

— Бягай горе, вземи си гореща вана или си легни, както искаш. Ще ти сготвя най-прекрасното ядене, което някога си опитвала — усмихна се той.

— Вярно ли? — зарадва се тя и се опита да надникне в пазарските торби, които стояха до него. — Какво успя да намериш в магазина на ъгъла?

— Е, може и да те изненадам, госпожице Болкън — подразни я той. — Качвай се сега горе, ще те извикам след около час.

В спалнята си Кейт потъна в меките дебри на пухеника си, покри очи с ръка и тихо изпъшка. Приятелство. Ето защо бе дошъл. А може би я съжаляваше? Всичко й се струваше толкова естествено, тъжно си каза тя: Ник усърдно се труди над димящата печка, коледните лампички подмигват, самата тя се мотае из къщата. Просто, интимно спокойствие. Сякаш бяха родени един за друг, но целувката им в коледната сутрин изглеждаше толкова отдавна. Да, оттогава бяха прекарали заедно часове, но искрата на романтиката не бе проблеснала. Изобщо. Ник се показа като услужлив и предан приятел — нито повече, нито по-малко. Замисли се за тях в навечерието на Нова година и внезапно се натъжи. Днес прекарваха заедно първия ден от годината, макар и само заради съчувствието от страна на Ник, но след дванадесет месеца щеше да бъде различно. Той щеше да си е намерил друга приятелка и близостта им щеше да се разпадне. Запита се дали да не направи последен опит да сподели с него какво чувства, но всичко й изглеждаше безнадеждно. Така пламенно се стараеше на бала на Бъдни вечер да бъде очарователна, прелъстителна, да се представи пред Ник като обаятелна и сексапилна жена! Но каквито и чувства да бяха припламнали помежду им, те угаснаха на следния ден, преди да могат да се разпалят. Възхитителни аромати от кухнята се носеха нагоре по стълбите към спалнята й, а очите й печално се взираха в тавана. Не беше честно, не беше честно, каза си тя и накрая потъна в сън.

 

 

— Готово е! — провикна се Ник и я събуди. Кейт свали халата си, облече елегантен пуловер в карамелен цвят и освободи косата си от конската опашка. Можеше да прояви известно старание, помисли тя, докато се гледаше в огледалото.

Влезе във всекидневната и откри, че цялата стая свети. Масата й за хранене беше изтънчено подредена с бодлива зеленика, салфетки, кристални чаши и цяла редица свещи, които хвърляха възхитително меко сияние из помещението. Ник стоеше прав с две чаши кларет, ръкавите на пуловера му бяха навити до лактите, имаше малко брашно по бузата си.

— Какво е това? — възкликна Кейт, не можейки да повярва на настъпилите промени. — Сметнах, че ще претоплиш някоя пица.

Чукнаха чаши и Ник се обърна да включи стереото. Зазвучаха нежните акорди на любимата й песен на Синатра.

— Исках да стане както трябва — промълви той и избърса страната си, а брашното се посипа като снежец. Изведнъж се почувства неловко и атмосферата между тях се нажежи. — Не бях сигурен дали тази вечер е най-уместното време, след всичко, което преживя, но… — той замълча, явно смутен. — Кейт, не мога да чакам повече. — Приближи се към нея. — Искам да довърша това, което започнах на Коледа сутринта.

Сърцето на Кейт пропусна един удар.

— За какво говориш? Подходящо време за какво? — прошепна тя.

— Да престанем да бъдем единствено приятели — отвърна той, притегли я към себе си и я дари с дълга целувка. Беше позната, но вълнуваща, нежна, но страстна. Никога не бе вкусвала по-сладка целувка.

— Трябваше да го направим преди дни — прошепна тя.

Пръстите на Ник погалиха нейните.

— Не. Длъжни бяхме да го сторим преди месеци — възпротиви се той. — Но след всичко, което ми каза в Милано…

— Какво? — сепна се Кейт и вдигна изненадано глава.

— Заяви ми, че между нас не бива да се случва нищо, защото работим заедно.

— Никога не съм казвала подобно нещо! — възропта възмутено Кейт. — Ако правилно си спомням, ти ми каза, че имаш приятелка, което беше вярно.

— Не, ти каза… — започна Ник и ненадейно по лицето му се разля усмивка. — Каза… — и двамата се разсмяха.

Ник, сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Заради теб веднага щях да оставя Ребека — увери я той и погали с палец страната й. — Ти си най-добрата ми приятелка и съучастник… — Поспря, за да си поеме дъх. — Ти си жената, която обичам.

Кейт почувства, че по бузата й се търкулва сълза.

— Аз също те обичам — призна тя, взирайки се в дълбоките му, лешникови очи.

— Омъжи се за мен, Кейт — каза той, а устните му се приближиха още повече към нея. До слуха й достигаше тихото съскане на шампанското. Долиташе гласът на Синатра, аромат на печено пиле се носеше из стаята, свещите пращяха. Заедно. У дома.

Отдръпна устни от неговите, колкото да може да промълви:

— Да се оженя за теб, Ник Дъглас? Та ние едва-що се целунахме — каза тя и устните й бавно се разтегнаха в усмивка.

Ник я хвана за ръката и си погледна часовника.

— Работохоличке, кога трябва да се връщаме в офиса? — подкачи я той.

— Не и преди понеделник — отговори тя и обгърна с ръце врата му. Ник я прегърна така силно, сякаш никога нямаше да я пусне.

— Хмм, три дни. Знаеш ли какво му викам на това? — попита той и прокара пръсти през косата й.

— Не — усмихна се Кейт, сгушена в рамото му.

— Време колкото щеш.