Тасмина Пери
Любовта не се купува (44)

42.

Кейт не беше сигурна дали я събуди яркият слънчев лъч през пролуката между завесите, или мъчителното главоболие на чудовищния й махмурлук. Каквото и да беше, тя вече бе будна и простена, докато отпускаше глава върху пухкавата възглавница. Въпреки че бе Коледа, беше й нужен още един час сън, за да се почувства донякъде човек. После замръзна. Сигурна беше, че чу слабото изскърцване на пода и прошумоляването на нечий дъх. Изпълнена с опасения, Кейт се претърколи и се обърна натам.

— Кейт, аз съм — прошепна глас, прегракнал от спане и от пиене. Очите й се помъчиха да се отворят, накрая успя да види как Ник се мъчи да прекоси стаята на пръсти. Бялата му вечерна риза от предната вечер бе разкопчана на врата и стърчеше от колана на панталоните. По брадичката му беше набола четина, а замъглените му очи розовееха.

Щом го погледна, обич, страст и безнадеждност се надигнаха от дълбините на душата й. Припомни си случилото се предишната нощ и се сви. Какви ги вършеше, защо го покани да остане за през нощта? Да го хваща за ръка, докато гледат фойерверките? Да флиртува с него. Да, точно това бе направила. После се сети за онзи миг в оранжерията. Можеше да се закълне, че той се канеше да я целуне, преди Серина с гръм и трясък да отвори вратата. Но после не се случи нищо, чак до края на вечерта. Тя бе обещала пред себе си, че ако с Ник не се съберат на бала, ще спре да се надява независимо от първото издание на вълшебната приказка и не състоялата се целувка. Книгата на Ник Дъглас вече беше затворена. Окончателно. Но какво търсеше той тук?

Ник пристъпи към леглото и Кейт издърпа белия си памучен чаршаф до брадичката.

— Мисля, че е по-добре да си вървя — заговори той и нежно се усмихна. — Дочувам гласове от долния етаж.

— Вече? Слугите започнаха да чистят долу веднага след бала. Татко мрази като слезе да открие, че гостната прилича на Хирошима — ухили се тя. — Както и да е, надявам се, че снощи прекара добре.

— Страхотно беше. — Ник се примъкна още по-близо до леглото и седна сковано на ръба на дюшека.

— Аз също. Благодаря ти, че дойде.

Кейт усети, че не му се тръгва.

— Е — колебливо подхвана той, — ще те видя ли преди Нова година? Кога се връщаш в Лондон?

Сърцето й трепна. Искаше ли да я види преди Нова година?

— Обикновено оставам тук до втория ден на Коледа — предпазливо добави тя. — Ако искаш да се срещнем, можеш да ми се обадиш след това.

— Обезателно.

— Довиждане тогава.

— Чао.

Той се наклони напред, наведе се над нея и устните му се насочиха към бузата й.

Кейт се надигна да го целуне, чаршафът се свлече от врата й, тънката презрамка на нощницата й падна от рамото и откри квадратче бяла като сметана плът. В този момент Ник промени посоката си на движение. Очите му срещнаха нейните, устните му се пренасочиха от бузата към устата. Тя се изуми, но мекотата на устните му я привлече като магнит и тя също се извъртя.

— Снощи през цялото време исках да го направя — усмихна се той, а гласът му бе тих и пълен със смущение.

— И защо не го стори? — ухили се тя, защото разбра, че всичките й коледни подаръци пристигат наведнъж.

Пръстите на Ник погалиха страната й.

— Е…

Внезапен писък прониза въздуха. Смразяващ кръвта, гърлен крясък, започнал някак глухо, набра сила и се извиси, изпълнен с ужас.

Ник скочи.

— Господи, какво беше това? — възкликна и хукна към прозореца.

Кейт скочи от леглото и грабна халата си.

— Стори ми се, че дойде от задната страна на къщата — тревожно предположи тя, забравила споделения миг.

Хукнаха към коридора. Камила излезе от стаята си отсреща едновременно изненадана и развеселена да ги види да изскачат заедно от спалнята на Кейт.

— Чухте ли това? — попита Камила.

— Как да не сме — отвърна Кейт, докато все още се мъчеше да си обуе пантофите.

Отвори се още една врата и Вениша се приближи към тях, за да разбере какво става. Докато стигнат горната част на стълбите, входната врата със замах се отвори и вътре нахлу мразовит въздух. На прага, на фона на ослепителната белота на деня застана Серина с бледо лице. С ръка на гърдите тя се мъчеше да успокои дишането си.

— Боже, какво има? — викна Камила отгоре и се спусна към сестра си, прескачайки стъпала по пътя си. Приближи се и видя, че горната устна на сестра й трепери, а дребни сълзи като диаманти се ронят по страните й.

— Викайте бърза помощ — продума тя задъхана. — Татко. Тялото му. В рова е. Не помръдва.

Ровът, изкопан само донякъде, минаваше покрай задната страна на къщата. Всички изтичаха навън, босите им крака замръзваха върху тънкия сняг, паднал през нощта.

В черната ледена вода по лице лежеше труп. Виждаше се само задната част на главата му, но със сигурност беше Осуалд.

— Ник! — извика Камила, като изтича до ръба на водата. — Помогни ми, бързо.

— По дяволите — промърмори той, когато разбра, че ще му се наложи да влезе вътре. Хвърли бърз поглед към Кейт, скочи в рова и стягащият студ сграбчи тялото му. По сакото му се залепиха водорасли, ледената вода щипеше очите му.

Той сграбчи ръката на Осуалд и трупът лениво се завъртя, подгизнал от студената вода. Изведнъж се обърна по гръб само на сантиметри от Ник, който го влачеше към брега.

— По дяволите — изпъшка Ник, когато моравото, замръзнало лице на Осуалд се оцъкли срещу него с гротескно отворени очи и уста.

— Върви да намериш Мария — обърна се Кейт към Вениша и заедно с Ник се опитаха да издърпат трупа на тревистия бряг.

— Някой обади ли се на лекар? Линейка! Бързо!

Кейт помогна на Ник да излезе от рова. Нямаше нужда да проверяват има ли пулс трупът, за да потвърдят това, от което се опасяваха всички.

— Твърде късно е за помощ — каза Ник, прегърбен над безжизненото тяло. Изправи каменно лице и погледна сестрите. — Мъртъв е.

 

 

Полицията на село Хънтсфорд не беше се сблъсквала със сериозни случаи по което и да е време на годината, да не говорим за смъртта на такъв известен човек, и то навръх Коледа. Последният сензационен инцидент в селото беше кражбата на една гъска преди три години. Най-сериозното, за което сержант Данър очакваше да го повикат през коледните празници, бяха дребните пререкания в селската кръчма или някой малък пожар вкъщи, предизвикан от прегоряла наденица. Полицаите очакваха да прекарат Коледа с крака върху бюрото и на Данър никак не му беше забавно да се качи в единствената патрулна кола на участъка и да подкара към замъка, за да разследва смърт. Но пък колегата му, агентът за връзки с обществеността, с нетърпение очакваше да види Серина Болкън. В края на краищата снимката й беше забучена на шкафчето му.

— Изглежда случаят е от компетентността на отдела за криминални разследвания в Луис — отбеляза сержант Данър и сгърчи слабото си като на невестулка лице, на път към брега на рова, където Вениша беше завила с одеяло трупа на баща си.

— Отдел за криминални разследвания ли? — попита разтревожена Серина.

— Такава е практиката — кратко отговори той. — Внезапна смърт ли е? Или самоубийство? Така ми е невъзможно да преценя. Налага се да викна момчетата. Обадихте ли се на лекар?

— Да, на доктор Тависток — отвърна Серина. — Трябва да пристигне всяка минута.

Камила плътно се уви с халата си и подозрително го изгледа. Полицейската академия бе толкова далечен спомен за сержант Данър, че тя се съмняваше дали той е наясно каква е процедурата в подобен случай.

Когато най-после пристигна, доктор Уилям Тависток, също кисел, че са прекъснали коледната му закуска, обясни, че според него Осуалд се е удавил. Както изтъкна Ник, всички вече бяха установили това и без да имат двадесет и пет години медицинска практика.

— Но не мога да бъда сигурен преди аутопсията — добави докторът, без да обръща внимание на думите му.

Едва след пристигането на главен инспектор Пол Кранбрук час по-късно, сестрите започнаха да вярват, че смъртта на баща им е в ръцете на компетентен човек.

Кранбрук правеше по-силно впечатление от служителите на местните сили на реда. Той бе повишен в главен инспектор след завършване на Полицейската академия още преди да е навършил тридесет и пет години. Приятелката му жадно четеше списанията за знаменитости. Затова, въпреки че щеше да преживее и без да се влачи чак до Хънтсфорд навръх Коледа, тя реши, че си струва да подуши из замъка и да види известните сестри Болкън.

Атмосферата в къщата беше мъртвешка, а съдебните медици правеха снимки на трупа. Всички останали се бяха събрали във всекидневната. Кейт се бе втренчила през прозореца, лицето й беше безизразно, а Ник бе кацнал на облегалката на фотьойла й и леко разтриваше гърба й. Колинс се мотаеше из стаята, без да знае какво да каже или да направи, а съпругата му плачеше в ъгъла. От време на време Серина подсмърчаше шумно, а Камила и Вениша седяха една до друга на канапето като в лекарска чакалня. Най-силните звуци в помещението идеха откъм Мария Данте, която ридаеше върху една бродирана възглавница.

— Mio caro, mio caro — стенеше тя отново и отново, а платът донякъде заглушаваше гласа й.

Осъзнавайки, че никой не й е проговорил през изминалите двадесет минути, Кейт се приближи и седна до нея.

— Хайде, Мария. Няма нищо — тихо каза тя и постави състрадателна ръка върху коляното на певицата.

— Няма нищо ли? — изплю Мария и изведнъж бясно се нахвърли върху Кейт. — Смъртта на баща ви за вас може да е нищо, но за мен категорично не е така.

Сестрите се обърнаха и я изгледаха, поразени от отровата на нейната жлъч.

— Кейт не искаше да каже това — отвърна Камила, притичвайки се на помощ. — Опитваше се само да ви утеши.

Но Мария не бе в настроение да я усмиряват.

— Давайте. Защитавайте я. Вие, момичета, винаги се държите една за друга. И винаги бяхте против баща си. А сега сте срещу мен.

Мария беше наясно, че между младите жени и баща им липсваше обич, но Камила изведнъж се почувства длъжна да защити тяхната връзка.

— Как смеете! — сопна се тя, ядосана от намека, с който Мария разграничаваше баща им от семейството му.

Кейт вдигна ръка във въздуха, за да успокои духовете.

— Почакайте всички! За минутка. Мария просто е разстроена. Всички се чувстваме така.

— Нима? — обвини я Мария. Сега дори и Кейт се разгневи.

— Мария, намирате се в нашия дом. Не ни обиждайте.

— Вашият дом ли? Осуалд ми беше годеник. Камила и Вениша се спогледаха. За какво намекваше тя?

Серина я изгледа кръвнишки откъм прозореца, обичайната й антипатия и подозрение към Мария прераснаха в открита враждебност.

— Да, Мария. Нашият дом. Не вашият. Нашият. Въздухът натежа от обидата и непоносимостта между тях и Ник се размърда неловко върху облегалката на фотьойла.

— Мисля да тръгвам — заяви той и погледна към инспектор Кранбрук, — освен ако присъствието ми не е наложително. В такъв момент семейството трябва да остане само.

Кейт кимна, без дори да го поглежда.

— Да, по-добре си върви.

— Съжалявам — промълви той и се наведе, за да стисне ръката й. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Ако отивате в Лондон, искам да ме откарате, Никълъс — рязко каза Мария и се изправи.

— Така ще бъде най-добре — отбеляза остро Серина.

Ник изглежда се смути, но след няколко секунди кимна.

Кранбрук го спря на вратата.

— Преди да тръгнете, ще ми трябват адресът и телефонният ви номер за по-нататъшни въпроси. Ще ни бъдат нужни показанията на всички присъстващи.

— Защо? Ще ме съдите ли? — извиси глас Мария. — Годеникът ми е мъртъв, а вие ме карате да се чувствам като престъпница.

Кранбрук потисна една въздишка.

— Такава е практиката, госпожо.

— Практиката ли? Нямате ли сърце и душа? Имам нужда да тъжа, да скърбя, а не да ме разпитват.

— Да, да, разбира се — обърна се Ник към Кранбрук, извади визитка от портфейла си и надраска нещо на гърба й.

— Ще се върна след няколко дни — подсмръкна Мария. — А сега трябва да остана сама.

След като излязоха, Кранбрук се обърна към сестрите.

— Какво следва сега? — попита Вениша и бавно въздъхна.

— Опасявам се, че ще ми бъдат нужни и вашите показания, госпожици. Зная, че снощи е имало бал. Ще ми трябват имената и адресите на всички гости и на обслужващия персонал. Важно е да разговарям с колкото се може повече хора. Детектив Лейн ще ми помогне — той е част от екипа ми.

Вениша излезе навън, където от един микробус слизаха още полицаи.

— Колко ще продължи?

— Опасявам се, че се налага да изчакаме, докато дойде патологът от Лондон. На път е, така че скоро ще пристигне. По всичко личи, че и СЕ също идва.

— СЕ ли? — попита Вениша.

— Следователският екип. Взимат отпечатъци, проби. Помагат ни да изградим цялостна картина. Проклетият сняг няма да ни е от полза обаче — добави той, поглеждайки тънкия снежен килим навън. — Ще им е трудно да работят в такова време.

— Можете ли да започнете разпитите, ако обичате? — помоли Вениша, внезапно притеснена от разговорите за патолози и пръстови отпечатъци. Поведе Кранбрук към библиотеката, включи няколко лампи, за да стане стаята по-малко заплашителна, и седна на канапето „Честърфийлд“, готова за неговите въпроси. Кранбрук отвори бележника си. Беше свикнал да си има работа с отрепките на обществото — престъпници, наркомани, главорези. Длъжен бе да признае, че леко се притеснява да седи сред лукса на замъка Хънтсфорд пред тази изискана, но прекалено уязвима на вид жена.

— Е — започна тревожно Вениша, — имате ли вече някаква представа какво се е случило?

Кранбрук почти се усмихна.

— Опасявам се, че този въпрос е малко преждевременен. Преди всичко екипът ми трябва да научи колкото може повече за снощи. Движението на баща ви, последният път, когато са го видели жив. А аутопсията, която ще се извърши утре или вдругиден, ще ни даде по-ясна картина какво разследваме.

— В какъв смисъл?

— Целта ни е да открием какво се е случило. Трябва да определим дали имаме работа с нещастен случай, самоубийство или злодеяние. Да разбирам ли, че не сте намирали бележка?

— Ще бъда честна, инспекторе, дори не сме проверявали — отговори доста изненадано Вениша. — Всички предположихме, че е злополука. Ето защо съм изненадана от тези приказки за показания и следователски екипи. Нали не мислите, че има нещо подозрително?

Съобразявайки, че разговаря с опечалена дъщеря, Кранбрук положи усилия да бъде възможно най-състрадателен и търпелив.

— Всичко, което правим, е стандартна процедура за разследване на внезапна или насилствена смърт. — Не добави, че случаят явно ще се разчуе и навярно ще подпомогне кариерата му, поради което той беше твърдо решен да изпълни всичко като по учебник.

— Предполагам, че семейството ви е запознато с процеса?

— Моля? Какво искате да кажете? — запита Вениша, малко слисана.

— Говоря за съпруга ви, госпожице Болкън. Той загина при пожар преди няколко месеца, нали? Сигурен съм, че тогава процедурата е била същата.

Кранбрук забеляза, че лицето на Вениша стана пепеляво. Надяваше се да не е прозвучал прекалено обвинително: не искаше да разстройва сестрите Болкън и да ги провокира да хукнат към някой високопоставен приятел на баща си. Налагаше се да подходи към този случай изключително внимателно, каза си той. Беше чел, че разследването на смъртта на Джонатан фон Бисмарк е стигнало до заключението, че тя е била случайна. Част от него обаче не можеше да се удържи да не мисли, че само за няколко месеца на Вениша й се бе струпал прекалено много лош късмет. Навярно беше съвпадение, но дим без огън няма, така да се каже. Наложи се да потисне самодоволната усмивка заради несъзнателния си каламбур. Вениша просто кимна срещу него и изчетка нещо от коляното си.

— Обаче вече открихме нещо необичайно — бавно продължи Кранбрук. — Вратата, която води към насипа, е била заключена отвътре и това ме кара да се запитам как, по дяволите, баща ви е стигнал до мястото, от което е паднал.

— Няма никаква загадка — отвърна Вениша. — Вратата винаги се заключва след края на фойерверките. Разбирате, за да не се качват горе пияни гости и да паднат… — Тя млъкна, щом осъзна иронията. — Но има и друг път нагоре, един коридор за слугите минава през къщата, а не през вратата. Баща ми го знаеше, естествено.

— Кой друг може да е знаел?

— Семейството, домашната прислуга.

Кранбрук набързо си отбеляза нещо в бележника.

— А кога за последен път видяхте баща си?

— Зърнах го върху насипа в полунощ, наблюдаваше фойерверките заедно с всички останали. Струва ми се, че стоеше до сестра ми Камила. После всички се върнаха долу в къщата. Може би за последно го видях да разговаря с Мария към един сутринта. После си легнах. На сутринта разбрах, че Серина е открила тялото му в рова.

— Баща ви много ли пи снощи? Да се е държал странно? Карал ли се с някого?

Вениша бе убедена, че не бива да му казва за скандала си с Осуалд пред кухнята.

— Баща ми беше труден и заядлив човек, инспектор Кранбрук. Искаше на светските му събития всичко да бъде както трябва и е почти сигурно, че в някой момент е разменил остри думи с прислугата. Но той си беше такъв. Не зная за нищо необичайно. Да, със сигурност беше пиян. Алкохолът се лее в изобилие на бала в Хънтсфорд.

Вениша вдигна очи и видя, че Кранбрук я гледа изпитателно.

— Потиснат ли беше?

— Категорично не — убедено отговори тя. — Всъщност беше много далеч от това. Наскоро се сгоди за Мария, Мария Данте, оперната певица.

— А вие и сестрите ви как приехте присъединяването на госпожица Данте към семейството ви?

— С доста противоречиви чувства, ако трябва да бъда откровена — предпазливо отговори тя. — Както навярно предполагате, никой не може да замести майка ни, но щом Мария го караше да се чувства щастлив…

— Напоследък четох, че баща ви е имал финансови проблеми — подхвана Кранбрук, като все още пишеше в бележника си. — Истина ли е?

Вениша бавно кимна, мислейки си за музикалната вечер.

— Има известно намаляване на приходите, да, но едва ли подозирате самоубийство?

— Точно сега не съм сигурен как е умрял баронът. Междувременно не напускайте къщата, без да ме уведомите, госпожице Болкън.

 

 

Коледният ден отлетя сред снежни вихрушки, сълзи и необичайно оживление. Хората от следователския екип обикаляха около кулата и рова с белите си като на космонавти гащеризони и събираха проби от почвата. Кранбрук приключи с разпитите. Черна погребална камионетка откара трупа на Осуалд. Телефонът загря от обаждания на журналисти. Кейт включи телевизора за две минути и видя, че смъртта на баща й е третата водеща вест по новините в шест. Репортер със сериозно изражение интервюираше местни жители, които твърдяха, че са били на бала предната нощ.

— Защо, о, защо? — промърмори Серина, натискайки дистанционното с пръст. — Ще речеш, че папата е умрял.

— Коледа е: има глад за новини — отвърна Кейт.

— Искам да си вървя вкъщи — хленчеше Серина на дивана до прозореца в дневната. — Това напрежение ми се отразява.

Кейт погледна сестра си със съчувствие.

— Може да не съм права, Син, но мисля, че се налага да останем, докато не ни се обадят от полицията.

Госпожа Колинс влезе в стаята.

— Госпожице Кейт, търсят ви по телефона. Ще се обадите ли, или да помоля да оставят съобщение?

— Кой е?

— Дейвид Лофтъс. Твърди, че е важно.

Кейт се намръщи.

— Не съм го и чувала.

— Понякога се отбива — отговори госпожа Колинс. — Отбиваше се — тихо се поправи тя. — Идваше да се среща с баща ви.

Кейт тръгна по коридора изумена. Притисна старомодната слушалка до ухото си.

— Ало, на телефона е Кейт Болкън.

— Обажда се Дейвид Лофтъс. Приятел съм на баща ви. Бих искал да ви поднеса искрените си съболезнования.

— Благодаря.

— Освен това желая да определите време, за да дойда и да се срещна с вас. И с четирите.

— Както навярно предполагате, всички сме много разстроени — отговори Кейт учтиво, но твърдо. — В момента искаме да сме сами, само семейството.

— Убеден съм, че се налага да се срещнем.

Тя се покашля, подразнена.

— Действително не е много…

— Не ме отпъждайте, госпожице Болкън. Предполагам, че ще искате да знаете защо трябва да ви видя.

Кейт почувства лека уплаха. В гласа му се долавяше нещо много злокобно.

— Добре. Защо искате да се срещнете с нас?

— За да поговорим за смъртта на баща ви — спокойно отговори Лофтъс. — Както навярно знаете, през изминалите няколко месеца аз пишех мемоарите му. Струва ми се, че зная защо е мъртъв.

Тя почувства как сърцето й пропусна един удар. Дланите й започнаха да се потят, силно стисна слушалката и тихо отговори:

— В такъв случай, господин Лофтъс, по-добре е да дойдете.