Тасмина Пери
Любовта не се купува (49)

47.

Камила седеше пред махагоновото бюро до френския прозорец в спалнята си, а приглушената светлина на късния следобед хвърляше меки сенки върху лицето й. Пред нея лежаха купчина папки и един отворен бележник, а тя държеше химикалка, готова да пише. Когато чу, че вратата се отваря, се обърна и се усмихна на Кейт.

— Виж ме, опитвам се да работя — каза тя с леко неудобство.

— Работохоличка — едвам се усмихна Кейт.

Камила остави химикалката и се завъртя на стола, за да се обърне с лице към сестра си.

— Е, как мина в Париж? — попита тя. — Мислех, че ще телефонираш. Да повикам ли Серина и Вениша?

Кейт стоеше неловко до вратата и поклати глава, колебаейки се дали да пристъпи в стаята.

— Не — тихо промълви тя. — Нека поговорим.

Камила се намръщи, щом забеляза тревожното изражение на сестра си.

— Какво има? — попита тя.

По обратния път от селото притеснението на Кейт прерасна в гняв. Когато за първи път прочете писмото, я обзе паника. Но като размисли, идеята Камила да е замесена й се стори просто абсурдна. Със сигурност беше много по-вероятно самият Ленърд Греъм да е прегазил горкия човек, а сега да обвинява другиго, хвърляйки десетилетната си вина върху невинен човек. Но защо Камила? Защо е избрал нея? И знаеше ли тя нещо по въпроса?

Кейт влезе в стаята и седна на леглото. Искаше й се Ник да беше до нея, за да й помогне, но знаеше, че е длъжна да дойде сама. Погледна седналата на бюрото Камила, спокойна и изискана дори по джинси и фланелка, и ненадейно вярата в сестра й се разколеба. Камила вече беше звезда. Без очевидното парадиране на Серина тя притежаваше хладнокръвното, пресметнато, силно присъствие, подходящо за уважаваното поприще на политик и юрист: кариера, която би рухнала само при намек за скандал. За миг я заля съмнение. Може би затова Камила бързаше да затворят устата на Лофтъс. Не бе предложила да му плати, но и не се бе втурнала да го убеждава да се откаже от изнудването.

— Кам, налага се да прочетеш това.

Наведе се и подаде на сестра си стария плик.

— Какво е това? — Камила разгъна плика и зачете.

— Срещнахме госпожа Греъм — бързо заразказва Кейт, изведнъж нетърпелива да приключи с обясненията. — Тя ми даде писмото. Сигурна съм, че всичко е лъжа, Кам. Не зная какво има Ленърд Греъм против нас, но реших, че е по-добре да го видиш.

Докато наблюдаваше как сестра й чете, забеляза, че цветът и увереността се оттекоха от лицето на Камила. Сърцето на Кейт се сви като попарено.

— О, Кам. Нали не си…

Камила сгъна писмото и внимателно го постави върху писалището. Втренчи се в пода, приковавайки поглед в една червена фигурка на килима. Минаха няколко минути, преди да проговори.

— Една петъчна вечер се прибирах с колата от Оксфорд — бавно започна тя. — По онова време ти беше в Щатите. Вениша се беше преместила в Лондон, а Серина още беше в пансиона. Татко ме беше повикал да си дойда. За някое от неговите соарета предполагам. Мисля, че беше последният ден от първия семестър. Исках да остана в колежа, но той настоя да се върна. — Тя млъкна и погледна през прозореца. — Не бях се отдалечила много от Оксфорд, когато заваля силен дъжд. Времето наистина се влоши, настъпи ужасна нощ. Стъмни се, а аз бързах, защото закъснявах.

Очите на Камила започнаха да се пълнят със сълзи, самоувереността й се бе изпарила.

— Почти бях стигнала Хънтсфорд, когато се случи това. Спомням си, че чистачките на предното стъкло не работеха много добре и оставяха кални следи. Светлина почти нямаше, предполагам, че бях и изморена… Изведнъж чух удар.

Тя се обърна към Кейт, очите й умоляваха.

— Честно, Кейт, не го видях, не го видях. Излязох от колата. Бях се отклонила към банкета, нали знаеш, на пътя към Грийнбанк. Беше онзи човек, скитникът, когото често виждахме из селото. Викахме му Стария Том. — Кейт кимна, спомни си го. Възрастен човек с мръсно палто, който все беше пиян и сякаш му бе приятно да плаши децата.

— Лежеше на земята отстрани на пътя. Знаех, че е мъртъв. — Гласът на Камила затрепери. — Имаше кръв по фара, а от ухото му се процеждаше тънка струйка. — Камила посегна с ръка към лицето си, сякаш за да покаже къде точно. Кейт забеляза, че пръстите й неудържимо треперят.

— Не знаех какво да правя — продължи тя, вече хълцаше, от спокойствието й нямаше и следа. — Обадих се вкъщи от уличния телефон в края на пътя. Гостите на татко не бяха пристигнали и той дойде двадесет минути по-късно с господин Греъм — по онова време той все още се грижеше за дивеча. Татко ми нареди да вляза в колата и да потегля веднага към къщи. Той щеше да се оправи с положението.

— Не се ли обади в полицията? — попита Кейт, но вече знаеше отговора.

— Помолих татко, когато се прибра вкъщи около час по-късно. Той ми отговори, че катастрофа вече няма.

— Значи не се обади?

Брадичката на Камила се заби в гърдите й, цялото й тяло сякаш беше просмукано от вина.

— Исках, много исках, но бях страшно изплашена, Кейт. Боях се от всичко. Ужасявах се и от татко. Той заяви, че трябва да мисля за семейството, че признанието ми ще се отрази зле на всички. Щеше ми се да му повярвам, исках да му се доверя, че всичко ще бъде наред, ако си мълча — тихо довърши тя, а по страните й се стичаха сълзи.

Кейт се приближи до нея и нежно я прегърна. Жестът я накара да се почувства гузна, но никога не беше виждала Камила да плаче.

— Как възнамеряваш да постъпиш? — попита Камила, вдигна поглед и очите й потърсиха тези на Кейт.

— Не се безпокой — прошепна Кейт — ще се справим с бедата.

Камила внезапно изправи гръб, очите й блеснаха бдително, щом осъзна по-дълбокия смисъл на признанието си.

— О, Кейт, знам как изглежда, но не съм убила татко.

— Да — отговори сестра й, като с все сили се стараеше да не мисли колко виновна изглежда сестра й.

Виждайки колебанието на Кейт, Камила я сграбчи за ръката.

— Кейт, трябва да ми повярваш — настойчиво заговори тя. — Този спомен ме разпъва на кръст всеки божи ден, както и необходимостта да го пазя в тайна. Но никога не бих убила човек, за да не се разчуе. Кълна се.

Кейт й повярва, искаше да й повярва. За секунда се замисли как би постъпила в ситуацията на Камила, изплашена и объркана тийнейджърка, която в миг на небрежност бе разбила надеждите на живота си и на която бяха обещали, че ще се измъкне само ако си мълчи. Това беше морална дилема, за която Кейт не смееше и да помисли. Силно прегърна сестра си.

— Изглеждам толкова виновна, Кейт. Толкова гузна — хълцаше Камила.

— Не се тревожи — успокояваше я Кейт, изненадана от уверения тон на гласа си. — Ще стигнем до дъното на цялата история, наистина ще успеем.