Тасмина Пери
Любовта не се купува (17)

15.

— Щях да изкупя половината магазин! — засмя се Камила, докато излизаше на тротоара в Белгрейвия от входа на „Кристиен Лоботен“.

— Май така стана — усмихна се Вениша, леко гузна заради прахосничеството си. И все пак черната й кредитна карта на „Америкън Експрес“, предоставяна само на специални клиенти, можеше да понесе няколкото хиляди лири, похарчени за обувки. Момичетата хвърлиха последен поглед към красивите модели на висок ток, наредени като скъпоценни камъни на витрината, и бавно се отдалечиха. — Запазих маса за обяд за един и тридесет в „Сан Лоренцо“ — обяви Вениша и обърна яката на елегантното си сако. — Какво ще правим дотогава? Да идем до „Харви Никс^[1]“? Или да се отбием у нас на кафе?

Камила поклати глава.

— Извинявай, Ван. С голямо удоволствие бих останала навън още малко, но Нат иска да съм в апартамента до дванадесет и половина. Каза, че ми е подготвил изненада.

— Подари ли ти вече нещо за рождения ден? — попита Вениша и хвана сестра си под ръка.

— Още не — отговори Камила — но предполагам, че това е изненадата.

Тридесет. Още като гимназистка, Камила се ужасяваше, че ще остарее. А сега, когато проклетата тридесетица се задаваше, тя изобщо не й се виждаше страшна. Да бъде на тридесет беше в нейна полза там, накъдето бе насочила мерника си. Към Парламента. Настръхна и стомахът й се сви, само като си помисли за него.

— Вече е дванадесет. Означава ли това, че трябва да се сбогуваме? — попита Вениша с престорен ужас.

Камила кимна.

— Боя се, че да. Благодаря ти, че ме придружи на пазар и за прекрасния ти подарък — усмихна се тя и повдигна бялата чанта с черни кантове от „Джо Малоун“. — Май е по-добре да скоча в някое такси, преди да съм се сринала под товара на покупките.

Вениша се раздели със сестра си с неохота. Въпреки че живееха на няколко километра една от друга, Камила работеше толкова много, че си беше истински късмет, ако се видят два пъти в месеца.

Сестрите се прегърнаха. Едно такси спря до бордюра, за да вземе красивата блондинка, натоварена с пакети.

— Площад „Глийб“ — каза тя, преди да се облегне на седалката. Загледа се в луксозните белосани сгради на Белгрейвия, които се нижеха пред очите й, и се запита каква ли е изненадата.

Тя притежаваше един от най-красивите апартаменти на една от най-престижните улици в Лондон. Всеки, който беше виждал разкошния мезонет на Камила, предполагаше, че обзавеждането му е дело на всепризнатия талант на Вениша Болкън. Всъщност, когато Камила купи жилището, тя с голямо удоволствие отклони предложението на сестра си да проектира вътрешната му архитектура и колкото и да беше заета, се зае с всичко сама. Лично беше избрала всяка завеса, надзираваше всяка промяна в разположението и дори даваше съвети на архитекта Том Барет, който беше толкова впечатлен от нейния усет, че едва не й предложи работа.

Камила явно притежаваше скрита дарба, защото апартаментът стана изумителен. Върху искрящо белите му стени висяха фотографии на Даян Арбус^[2]. Килимите бяха толкова дебели и меки, че напомняха на кожи от норката далекоизточното излъчване на мебелите в нюанси на тъмно тиково и черешово дърво сполучливо се съчетаваше с модернистичното неоново сърце и високата купчина книги по фотография върху огромната ниска маса. Френските прозорци придаваха на апартамента завършеност. През техните черни врати се излизаше на балкон с пръснати по него глинени саксии с цветя и храсти. Само купчинката съдебни папки, привързани с червена връв върху голямото орехово писалище, издаваше, че къщата принадлежи на адвокат, а не на художник.

Камила влезе във всекидневната и откри Нат Монтегю да стои по средата на сметаненобелия килим с преметнат през раменете сив кашмирен пуловер и паднал над челото му немирен кичур кестенява коса. Забеляза, че тъмносините му очи блестят, а в краката му стоят няколко кожени куфара.

— Подрани с пет минути — усмихна се той и вдигна един от куфарите.

Камила изтича до него и припряно го целуна.

— О, Нат, мразя да чакам — нацупи се тя. — Кажи ми каква е изненадата! И какъв е всичкият този багаж?

— Изненадата ти — започна Нат, прегърна я през раменете и нежно я целуна по долната устна. Плъзна топлата си ръка надолу по задницата на джинсите й и погали основата на гръбначния й стълб и горната част на хълбоците.

Тя се отдръпна с кикот.

— Нат…

Той сви разочаровано рамене. Сега повече от всичко му се искаше да я разсъблече, да я отнесе до кралското по размери легло и да се любят цял следобед. Но щом погледна старинния часовник върху камината, му стана ясно, че няма време дори за едно бързо върху масата за кафе.

— Обуй си обувките и си облечи палтото. — Той мистериозно се подсмихна. — Излизаме.

Камила го изгледа озадачено. Заради вродената си предпазливост не обичаше изненадите.

— Но Кейт ще пристигне в три часа…

— Ще й се обадя — отвърна Нат със самодоволно изражение.

Камила хвърли поглед към бюрото с високата купчина папки и жълти адвокатски бележници върху него и я прободе паника.

— Имам да свърша и малко работа…

Забеляза раздразнението върху лицето на Нат и му отправи слаба, тревожна усмивка.

— Добре, добре, да вървим.

Чак когато сивият му „Остин Мартин“ наближи летище „Хийтроу“, Камила осъзна, че едва ли отиват на вечеря по случай рождения й ден. Освен ако ресторантът не беше в Англия.

— Може ли сега да ми кажеш накъде сме се запътили? — настоя Камила и подръпна ръкава на сакото му, докато бързаха към бюрото за регистрация на швейцарските авиолинии.

— Честит рожден ден, скъпа — отговори той. — Отиваме на вечеря в Мьожев.

Камила прехвърли на ум всичката работа, която я чакаше за започващото във вторник дело, но друго бе важно сега. Заминаваше за Мьожев! Обожаваше френския зимен курорт повече от всичко на света, а обичаше ските почти колкото работата си. Сестрите Болкън бяха принудени да щурмуват пистите още щом проходиха. Тогава ходеха в Гщаад, където Осуалд ги изоставяше на снега и изчезваше в достъпния само за членове клуб „Игъл“. Сега си бе намерила друг зимен курорт. За скиорите Мьожев беше като Париж за елита: пълно беше с изискани европейци, предлагаше вкусна храна и старовремски чар, но без лустрото на Сейнт Мориц, което Камила мразеше.

И, разбира се, съвсем в стила на Нат беше да я отвлече там за рождения й ден. Той беше склонен към показни жестове и като богат банкер с наследствени пари можеше да си ги позволи — особено когато целта бе развлечение. През двете години, откакто бяха заедно, двамата се възползваха не само от английския календар за светски събития, но и от международния. Прекараха безброй уикенди в игра на поло в Аржентина, на конни надбягвания в Дубай или в плаване из Карибите. А когато Камила се готвеше за важно дело, Нат пътуваше и с приятелите си.

Наблюдаваше го, докато ги регистрира на бюрото за заминаващи. Длъжна беше да си признае, че ги свързват незабравими моменти, но напоследък страстта му към удоволствията я безпокоеше. Тя категорично не бе одобрила посветената на него статия в „Татлър“ миналия месец, която го бе нарекла „английското попълнение към прослойката упадъчни европейци“. Но докато я водеше към административната част, тя си напомни, че това е изненадата й за рождения ден, и се помъчи да потисне нелюбезните мисли.

Пристигнаха във Виена в шест следобед. Черен джип 4х4 ги чакаше, за да изминат следващите седемдесет километра. Докато пътят се виеше все по-нагоре в планината, забелязаха как архитектурата се променя. Неугледните бетонни постройки изчезнаха, заместени от дървени хижи от чиито стрехи висяха ледени шушулки. Когато навлязоха в Мьожев и се понесоха по старомодните му покрити със сняг улици, Камила притисна нос към прозореца, за да погледа как скиорите се отправят към кафенетата за чаша греяно вино и печено сирене след изморителния ден по пистите.

Шофьорът им: отби от главното шосе точно преди пешеходната зона в центъра на курорта, подкара по тесен път нагоре в планината и след стотина метра спря пред красива хижа. Отпред като часовои се издигаха плътна редица храсти. По клоните им като замръзнали пъпки на магнолии висяха буци сняг, а хиляди цветни крушки обкичваха резбования балкон.

— Пристигнахме — весело обяви Нат, докато чакаше шофьорът да отвори вратите.

— Толкова е красиво — възкликна Камила. От хижата излезе възрастна, смутена наглед жена със сива престилка, фигурата й обрамчваше златисто сияние.

— Bon soir, bon soir^[3]! — приветства ги тя и махна престилката си, за да ги покани вътре. Нат не отвърна на поздрава й кимна към багажника на колата и нетърпеливо се втренчи в жената, докато тя се бореше с трите обемисти куфара и ските му.

— Merci — усмихна се неловко Камила и колебливо се усмихна на Нат, докато я теглеше към хижата.

— Гледай ти — ахна тя, щом свали якето си и огледа вътрешността на постройката. Беше прелестна, приличаше на холивудска фантазия. Беше пълна с широки кафяви канапета, кашмирени възглавници и постелки от кожа. Шоколадовокафяви кадифени завеси обрамчваха прозорците, на первазите бяха наредени ароматни свещи, а над каменната камина, в която бумтеше огън, бе окачена глава на елен. Имаше сауна, затоплен рафт за обувки и стая за игри с гигантски плазмен екран. Дори Камила се впечатли.

— Ела да видиш това — побутна я Нат към задната част на хижата, откъдето се излизаше във вътрешен двор с покрито с черна мозайка бълбукащо джакузи, което изпускаше облаци пара.

— Какво е това? — засмя се Камила и потръпна.

— Това е за по-късно — отговори Нат с ленива усмивка.

Всякакви мисли за работа и папки с дела на бюрото й вкъщи изчезнаха на часа.

— Искаш ли да се приготвиш за вечеря? — попита Нат, кимвайки по посока на стълбището. — Ще дойда при теб след секунда.

Тя кимна и се качи в спалнята. От нея се разкриваше великолепна гледка към долината и Мьожев, който блещукаше пред очите й в сиво-синия мрак. В далечината се издигаше тънещата в мрак снага на планината. Беше красиво, но Камила изведнъж се напрегна.

Успокой се, сама се сгълча. Прекрасно е. Забавлявай се. Не можеш ли да си позволиш да бъдеш щастлива?

Седна на ръба на леглото и още веднъж се замисли. През изминалите няколко месеца поне веднъж седмично Камила си задаваше въпроса защо е с Нат. Добросъвестната, предпазлива Камила и екстравагантният Нат Монтегю, за когото всички говореха. Някак не се връзваше. Вечно заета с работа, преди него тя бе имала само две истински гаджета: Джеръми Дейвис и Криспин Хамилтън. И двамата бяха адвокати — сухи, трудолюбиви, интересуваха се повече от съдебните си дела, отколкото от нея. Така че, когато се запозна с Нат на един летен прием в „Серпентина“^[4], в ръката й сякаш се възпламени фойерверк. В леглото той беше невероятен. Сексът с Джеръми и Криспин беше истинска скука в сравнение със страстта, която Нат отприщи в нея. Преди да го срещне, не беше изпитала нито един оргазъм — сега знаеше по какво толкова се превъзнасят другите жени. После започнаха екзотичните ваканции, лудешките купони и екстравагантните жестове, които я караха да се чувства желана и обичана. Но Нат някак си не успяваше да й вдъхне чувството, че е… ох! Не можеше да намери думата.

Смъмряйки сама себе си, Камила отвори ципа на кожения си гащеризон и се запита какви ли дрехи й е донесъл Нат. Бързо извади съдържанието на куфара, вдигаше пред очите си всяка дреха, тършуваше като дете в торба с подаръци. Два комплекта от най-предизвикателното й бельо: познаваше се, че мъж е приготвял багажа, усмихна се тя. Екипът й за ски, няколко чифта чорапи, любимата й черна вечерна рокля с гол гръб от „Диор“, два-три кашмирени пуловера, няколко чифта обувки с чудовищно високи токове и — какво е това — запита се тя, докато измъкваше миниатюрни бикини без дъно. Виж го ти!

Тя си взе душ набързо, облече вечерната рокля, изсуши косата си със сешоар и тя се разстла като златен водопад по раменете й. Не беше любителка на тежкия грим, затова втри само малко руж на скулите си, а върху устните си мацна червило с цвят на праскова. Като погледна отражението си в огледалото, й се стори, че видът й е прекалено официален за вечеря в хижа, дори и за рожден ден. Старото „Пежо“ на икономката прекъсна тревожните й мисли, двигателят му прогърмя, после заглъхна в далечината.

— Най-после сами — обади се Нат от долната площадка на стълбите. Тя слезе, за да го посрещне. Той й подаде чаша „Шато Марго“ и я поведе към масата, разположена до високите прозорци. Беше сложена за двама с кристални чаши, ленени салфетки и бели чинии от костен порцелан. Всичко блестеше на златистото сияние на свещите.

— Не знаех, че си толкова романтичен — каза Камила донякъде на шега и седна. Предишните им романтични нощи често бяха прекъсвани от поне шестима от светските приятели на Нат, които се появяваха „неочаквано“.

— Искам да ти е приятно — отвърна Нат и отиде до кухнята, за да донесе съд с изпускащи пара зеленчуци.

— Сякаш съм някакъв келнер — оплака се той, докато го поставяше на масата, отмятайки кичура кестенява коса, паднал върху лицето му. — Но пък не ми се щеше икономката да се мотае тук до безкрай — добави и извади бутилка „Круг“ от пълна със сняг шампаниера. — Честит рожден ден, скъпа.

Няколко минути се хранеха в мълчание.

— Обичам задушени зеленчуци — отбеляза Камила и потопи един морков в гъстия сос.

— А аз обичам теб — тихо промълви Нат с глава, леко сведена над чашата.

Вилицата на Камила замръзна във въздуха. През осемнадесетте им месеца заедно Нат никога не беше изричал тези думи. Все ги отбягваше, но когато беше пиян, й се струваше, че ще ги каже. Камила мразеше жените, които все искаха любовни обяснения. Самата тя никога не би се показала толкова слаба, зависима или отчаяна.

Ахна, изненадана от думите му.

— Обичаш ли ме? — повтори тя, сякаш това беше някакво извънземно понятие. Вече се усмихваше, почти му се присмиваше, но Нат продължи с необичаен за него плам.

— Прекалено си добра за мен — заяви той, остави ножа и вилицата си и я погледна в очите, а трапчинката на брадичката му стана по-видима. — Семейството ми те обожава, колегите ми са луди по теб.

Вдигна бутилката „Круг“ и си наля нова чаша, после притеснено избърса устни с длан.

— Зная, че понякога съм малко смахнат, но работата и цялото напрежение…

Камила неспокойно се заигра с парченце месо.

— Но ти ще ми помогнеш да улегна. Ще ме накараш да го поискам. На тридесет и четири съм, за бога. Човек не може да продължава да препуска насам-натам като някакъв застаряващ плейбой.

Сега дойде ред на Камила да отпие голяма глътка от виното си. Женската интуиция и говореше, че този разговор води в нежелана от нея посока.

— Знаеш ли защо те доведох тук? — попита Нат, фиксирайки поглед върху нея на светлината на свещите.

— Заради фондюто? Да покараме ски? — предположи Камила и притеснено се засмя.

— Омъжи се за мен — просто каза той.

Над стаята надвисна тежка тишина, а Камила почувства, че дишането й става дълбоко и неравномерно. Беше свикнала да говори права, да спори и убеждава, разхождайки се из съдебната зала. Но в този миг загуби дар слово. Зави й се свят.

— Да се омъжа за теб? — повтори тя с лека усмивка, печелейки време.

Нат се изправи и се приближи до нея. Не падна на колене, но кацна на ръба на стола й и извади от джоба си кремава кутийка от „Гарар“. Отвори я и отвътре се показа огромен елипсовиден розов диамант, чиито жълти и лилави нюанси проблеснаха на меката светлина.

— Хубаво ни е заедно — промълви той.

Тя го погледна.

Беше ли откровен? Наистина ли я обичаше? Тя направи гримаса. И какво беше любовта?

Но Натаниел Монтегю беше примамлива плячка, каза си тя и се успокои.

А беше ли така? Той беше необуздан и безотговорен, но и богат, преуспял и важен.

Баща й го харесваше. Не че това имаше значение, разсъди тя и веднага пропъди мисълта. С Нат нея щяха да я забележат. Не само Серина копнееше за погледите на околните. Ох, не зная, измъчваше се тя, впивайки пръсти в бедрата си.

Нат взе лявата й ръка и, постави я върху бедрото си, извади пръстена от кутийката и го нахлузи на лявата й ръка.

— Харесва ли ти? — меко попита той.

Тя кимна. Наистина я караше да се чувства добре. Вдъхваше й сигурност.

Нат я издърпа на крака, взе я в прегръдките си и плъзна ръце по голия й гръб. Боже, колко беше секси.

— Кажи да — прошепна в ухото й.

— Да — изненадващо отговори тя, в желание да се успокои и да се отдаде на мига.

— Правиш ме щастлив — прошепна той. Дъхът му опари шията й, той избута с брадичка презрамката на роклята й и я остави да падне.

— Сложи ли си подаръка ми? — пошушна й той и плъзна ръка към задника й. За момент Камила се запита какво има предвид, но после, припомняйки си бикините без дъно, се засмя и във вените й сякаш протече живак.

— Всъщност не — отвърна тя и чувствайки се изненадващо храбра и привлекателна, го попита. — Да ги обуя ли?

Той я хвана за ръка и я поведе нагоре по стълбите. Спалнята тънеше в нежен мрак, осветявана само от луната, плуваща сред тъмното небе.

— Сложи си ги — промълви Нат и посочи към оскъдното бельо на леглото.

Той седна на кожения фотьойл в ъгъла и загледа как Камила бавно съблича роклята си. Тя се извъртя с гръб, изхлузи прашките си от „Ла Перла“, плъзвайки ги по дългите си крака, и обу бикините без дъно.

— Остани с обувките — дрезгаво каза Нат, без да откъсва очи от искрящото й тяло, проблясващо на лунната светлина като прекрасна мраморна статуя.

Тя сложи наново обувките с висок ток от „Джими Чу“ и застана пред него. Изпитваше леко неудобство от откритата предизвикателност на действията си, но се почувства женствена, забелязвайки как Нат видимо се възбуди.

— Стани — измърка тя и протегна ръка.

Нат бавно се изправи и разкопча ризата си. Камила посегна към колана му и разтвори дънките му „Левис“, после ги смъкна заедно с боксерките. Стояха голи един срещу друг, еднакви на ръст заради високите й токове. Нат протегна два пръста и ги пъхна между бедрата й, откри бързо широкия отвор в мрежестата тъкан и бавно я погали. Камила простена и изви гръб в дъга. Нат пое едното й зърно с устни и нежно го захапа. Притиснати плътно един в друг, те се приближиха към камината. Камила вървеше с малки стъпки назад. Прошепна в ухото му:

— Сега, моля те. Вземи ме.

Телата им сякаш грееха в пламъците. Той я положи върху кожата, обсипа лицето й с целувки, после бавно плъзна устни по тялото й. Хвана със зъби ластика на бикините й и с рязко дръпване ги свали. Заголи спретнатото й окосмяване и зарови лице в него, като стрелкаше и отдръпваше език, карайки я да стене от удоволствие.

— Сега, моля те — замоли се Камила, докато бедрата му се наместваха между нейните, а пулсиращият му член се готвеше да проникне в нея. Той бавно навлезе и я надигна от овчата кожа. Двамата се задвижиха в синхрон, като с всеки тласък той се врязваше все по-дълбоко, докато на лицето й се изписа наслада, а тялото му потръпна от освободената енергия.

— Невероятно — промълви Нат и се изтърколи от Камила върху постелката. Тя лежеше без нищо по себе си, като изключим гигантския диамант. Не можеше да престане да се усмихва, като го гледаше как проблясва на огъня.

— Осем карата — кимна той и погали пръстена. — Знаеш ли колко са скъпи тези розови диаманти? — добави и я погледна настойчиво, за да придаде сила на думите си.

— Красив е.

— А на нас ни предстои една прекрасна година.

Изведнъж Камила почувства студ и издърпа кашмирената завивка, за да покрие тялото си.

— Славна година в много отношения — съгласи се тя и се сгуши в Нат. — Не съм ти казала, но следващия уикенд ще участвам в избора за представител на консерваторите. Помниш ли какво ти казах? Трябва да ме одобрят за списъка на централния щаб.

Нат се надигна, за да я погледне, и облегна глава на лакът.

— Скъпа, още ли се занимаваш с тези глупости? — попита раздразнен. — Забрави и тях, и нищожната заплата, която ще получаваш за осемнадесет часа на ден къртовски труд. Тази година ще ми станеш съпруга.

Той се изправи и седна на големия фотьойл, а отпуснатият му член тупна върху кожената тапицерия.

— Ще ми се да се оженим през септември — продължи той и посегна към чашата с вино, която беше донесъл горе. — Вярно, така изпускаме половината от далечните дестинации за младоженци. На Карибите времето ще е отвратително. Но какво ще кажеш за едномесечна обиколка на Южна Америка? Рио. Перу. Аржентина. Можем да посетим и Мексико.

Камила се обърна към него и несъзнателно уви още по-плътно кашмирената завивка около себе си.

— Нат, за мен това е важно…

— Скъпа… глупаво е.

— Глупаво ли? — Тя усети, че настръхва. — Мечтите и амбициите ми не са глупави.

Той отпи от виното и тихо се засмя.

— Стига. Виж как са се овързали гащите ти.

С палеца на крака си вдигна бикините без дъно и й ги подхвърли.

— Зарежи тая работа. Ще поговорим по-късно. Защо не се обадиш вкъщи? Позвъни на Вениша. Старата квачка ще припадне при разкошната новина.

Нат се облегна на фотьойла, както си беше гол, и обърна още една чаша вино, като че бе лимонада. Тя погледна прекрасния розов пръстен и й се стори, че той я стяга като менгеме. Внезапно се сепна от силния рев на клаксон пред вратата на хижата.

— Какво по дяволите…? — възкликна тя и още по-плътно се уви в завивката.

Нат скочи на крака, погледна часовника и едновременно навлече халата си.

— Да му се не знае. Девет ли е вече?

— Какво става? — попита Камила, когато той хукна надолу по стълбите.

Нат се запъна:

— Ъъ, Джей Джей, Рич, Мравката и още неколцина са в града. Рекох си, че може да излезем да празнуваме.

— Какво? — извика Камила. Стана, наметна завивката като тога и тръгна след него. — Никъде няма да ходя! И то точно тази вечер! Нат, ти с всичкия ли си?

— Излезте, излезте, където и да сте — пропя гръмък пиянски глас.

— Не искам да влизат — изплю Камила, чувствайки как цялата романтика се изпарява с всеки удар по вратата.

— За бога, Ками, дай го по-весело! — отвърна Нат. — Днес следобед разбрах, че са тук. В хижата на Джей Джей се вихри купон. Какво трябваше да им кажа, когато се обадиха? Освен това — усмихна се той, опитвайки се да я прегърне — знаех, че ще имаме повод да празнуваме.

— Никога няма да се откажеш, нали? — просъска тя и като го избута от себе си, зърна отражението му в стъклото на прозореца. Полугол, с килната настрани чаша, напомняше на една по-ефектна версия на героя Артър на Дъдли Мур: богат, разглезен палячо.

— От какво да се откажа? — попита Нат с помирителен тон.

— От приятелите, от купоните. Дори в нощта на проклетото ти предложение за брак!

Нат поклати глава и я изгледа снизходително:

— Скъпа, знаеш, че ме обичаш!

Камила изтича нагоре към спалнята, а Нат отвори вратата, за да пропусне петимата богати непрокопсаници. Докато седеше в тъмното и слушаше продраните им гласове, изведнъж й стана ясно, че няма да се омъжи за него. Тя беше Камила Болкън, беше се прицелила в Парламента и нищо не можеше да застане на пътя й.