Тасмина Пери
Любовта не се купува (12)

10.

При все че беше февруари, английският пейзаж не можеше да бъде по-красив. Кейт бе настъпила газта на сребристия си „Мини Купър“. Стиви Уондър гърмеше от плейъра, докато тя се носеше към сърцето на Дорсет, като от време на време откъсваше поглед от пътя, за да се полюбува на гледката. Църквата с биещи камбани и забързани за служба старици, тъмнозелените храсталаци и обагрените в охра поля кипяха от живот под блесналото зимно слънце. Утрото беше великолепно за разходка с кола, помисли си тя и след още един завой зърна проблясваща сребриста ивица на хоризонта — морето. Само да не беше в такова унило настроение. Пътуването беше приятно, но последното, което й се правеше в неделя сутринта, бе да бие триста километра извън Лондон от състрадание. Но Кейт, както винаги, се тревожеше за Серина. Не можеше да повярва, че е отишла в имението на Майкъл на Мустик, независимо от молбите на Кейт да премисли. Серина и като дете бе импулсивна и опърничава, и като възрастна си остана същата. Независимо от въодушевилата я възможност да си върне на Том, Кейт знаеше, че вътре в себе си Серина се измъчва — а мразеше да гледа сестра си да страда. Единственият начин да избегне неблагоприятните последствия от връзката на Серина с този противен плейбой Майкъл, бе да открие Том и да го убеди да даде още една възможност на сестра й. Кейт свали прозореца, поривът на соления крайбрежен въздух повдигна настроението й и тя натисна още по-силно газта.

Питършам Хаус изникна пред погледа й върху широк, отвесен склон, ниска каменна сграда с две фасади изпод стръмно спускащ се покрив и комин, над който се виеше пушек. Принадлежеше на Дороти Уетън, застаряващата сестра на агента на Том, която живееше във Фулам и през лятото даваше къщата си под наем. Том притежаваше собствен дом в Костуълд — беше купил просторната къща предното лято — но засега в нея нямаше отопление и тя бе подложена на основни архитектурни преобразувания. Затова Доти Дороти беше дошла на помощ и бе връчила на Том ключовете от това убежище заедно с уверението, че пребиваването му в Питършам Хаус ще остане в тайна от папараците.

— О, съвсем като в „Брулени хълмове“ — възкликна Кейт, когато Том отвори вратата по джинси и разръфана фланелка, стъпил с боси крака на черния, покрит с плочи под.

— Кое, аз или къщата? — попита Том, дъвчейки препечен хляб.

Тя пристъпи вътре и я облъхна топъл и задушен въздух.

— Надявам се, че не си закусвала — обади се Том, облизвайки масло от пръстите си. — Тъкмо навреме да хапнем нещо пържено.

Кейт го последва през застлания с шисти коридор към малката дървена кухня, където върху готварската печка свиреше чайник.

— Закуска ли? По-добре го наречи обяд — пошегува се Кейт, поглеждайки към часовника си. Том сви рамене усмихнат и разбърка цвъртящите наденички в тигана. — Поизненада ме, Кейт — отбеляза той, хвърляйки няколко парчета бекон и нарязани домати в бакърения съд. — Изкара ми ангелите, като ми се обади снощи. Притесних се да не ми заявиш, че съм персона нон грата у вас.

Тя пое предложения й чай и обви ръце около топлата чаша.

— Да, далечко е от дома — съгласи се колебливо, без да знае как да повдигне въпроса за Серина. — Чудесно местенце обаче. Знае ли някой, че си тук?

Том щастливо поклати глава.

— Около десетина папараци дебнат имота ми в Глочестършър, над къщата дори кръжи хеликоптер, но единствените, които ме шпионират тук, са чайките. Да бъде благословена Дороти Уетън. Заредила е кухнята със запаси за около месец, та не ми се налага твърде често да излизам. След снимките, на които скачам от тъпата яхта на Роман и лудешките фантазии на оная барманка, че съм я ухажвал, май трябва да стана съвсем незабележим.

Кейт видя, че страните му леко порозовяха.

— Значи барманката лъже? — осведоми се тя, сещайки се за информацията в таблоида уж от първа ръка.

— Да. Беше лъжа — повтори преднамерено тихо Том. — Както и да е — продължи по-жизнерадостно той, — всъщност се радвам на очарователното усамотение. — Посочи към раздърпания куп листи и преносимия компютър върху кухненския барплот. — Пиша сценарий за Доналд Кембъл — нали знаеш онзи рекордьор от петдесетте? Наистина съм развълнуван: в историята има всичко. Коли, романтика, трагедия, красиви мъже и бясно движещи се герои със защитни очила.

— Звучи страхотно. Допада ми — усмихна се Кейт, доволна да види, че момчешкият му ентусиазъм отново се връща.

— Ако му дадат зелена улица, не бих имал нищо против аз да играя Кембъл.

— Красавецът с очилата?

Засмяха се доволни от прекъсналото неловко мълчание помежду им.

Том свали тигана от котлона и се обърна към нея:

— Кажи, Кейт, защо си тук? — Изражението му беше тъжно.

— Е, да кажем с мисия на миротворец…

— А, господин Кисинджър. Не ви познах без очилата — каза Том, като се приближи до тостера, който изхвърли филийките.

Кейт се насили да се усмихне.

— Знаеш защо съм дошла, Том — заради Серина. Оплаква се, че през последната седмица не отговаряш на обажданията й. Умира от яд.

Изгледа го умолително, но той само изсумтя и се обърна към печката, сконфузен и донякъде виновен. Наистина харесваше Кейт. Всъщност отдавна му се искаше приятелката му да прилича повече на по-голямата си сестра, да бъде като нея сърдечна и скромна. Беше съвсем в характера й да дойде с маслинова клонка в ръка и той не искаше да я разочарова.

— Кейт, аз… сложно е…

— Стига, Том — започна Кейт, — не може просто да загърбиш човека след пет години. Как ще се разберете, като дори не си говорите?

— Какво има да се разбираме? — сопна се той, като се обърна към Кейт и за първи път забеляза тъмните сенки под очите й. — Какво можем да си кажем? Едностранна обвързаност, която не води доникъде? Да измислим хубав край на приказката ли? — Гласът на Том се прекърши и той впери поглед в чинията си. — Виж, нямаше нужда да изминаваш всичкия този път — промълви той. — Много мило от твоя страна, но…

Настъпи дълга пауза, докато Том бършеше мазния работен плот, после вдигна красивите, си очи към Кейт.

— Знаеш ли защо скочих от яхтата? — попита той.

— Беше се налял с коктейли до козирката? — предположи Кейт с крива усмивка.

— Право да си кажа, да. — За миг се засмя, после се обърна към прозореца и зарея поглед към дългата морава, спускаща се към скалите. — Не съм й изневерявал, Кейт. Просто бях нещастен. От месеци — да не кажа години. Когато скочих, сякаш се освободих от тогавашния си живот. Естествено, че Серина ми е мила — добави той. — Красива е, да. А имаше време, когато наистина ни беше хубаво. — Умълча се замислен, през паметта му като кадри се редяха моменти от по-добри времена. — Но животът в Лондон е толкова празен. Все същите хора, които ходят на едни и същи места. А тя се пристрасти. Понякога ми се искаше да е малко по-разумна. Като теб.

Между тях премина нещо недоловимо, после Кейт отстъпи назад, за да се отърси от забранената мисъл. Том задържа погледа си върху нея още секунда, после сви рамене.

— Е, Серина обича сцената и ако остана с нея, действително ще бъде непосилно да се отърва от нежеланите неща в живота си.

Кейт знаеше от години, че докато е бил на двадесет и нещо, Том е имал проблеми с пиенето. Тогава той обикалял с пътуващ театър и другарувал с всевъзможни пияници. Тя знаеше, че той и сега пие и го очакват безброй вечери с много вино и порто, но нямаше и представа колко му е трудно да контролира пиенето си.

— Поне й позвъни — подхвърли Кейт, забравяйки за секунда, че Серина е в Мустик.

Том отново се обърна към печката и раздразнен набоде една наденица. Когато заговори, гласът му потрепери от гняв:

— И какво да кажа? „Извинявай, скъпа, пообърках се. Ще си дойда след няколко часа“.

Кейт примигна насреща му.

— Значи край? — попита тя.

Той повдигна рамене и побутна настрани изоставената закуска.

— Ще говоря с нея, когато съм готов, Кейт. Знаеш ли, понякога ми се струва, че разстоянието лекува. Не искам да се озова в неловко положение. Нали разбираш какво искам да кажа. Много я бива да създава такива ситуации.

И двамата се засмяха, спомняйки си колко чаровна е Серина и как умее да манипулира хората.

Том поведе Кейт през обляната от слънце оранжерия навън в градината. Над главите им крякаха чайки, а в далечината вълните с грохот се разбиваха в скалите. Кейт го видя как полека пристъпва към ръба на канарата, която се спуска към плажа, и с обувката си подритва камъчета към тревата. Виж я ти Серина, помисли си тя. Кинозвезда да й пържи наденици и после царствено да разбие връзката си с нея. Кейт се запита дали да му съобщи за Майкъл, но не искаше това да прозвучи като изнудване.

— Я кажи, госпожице Болкън — заговори Том, взе един камък и го хвърли от скалата. — Какво става с теб? Още ли редактираш „Вог“? Нови секси обожатели на хоризонта, за които трябва да зная? Ще се наложи, естествено, да ги разпъдя безмилостно. На Серина не й омръзна да ми повтаря, че вкусът ти към мъжете е ужасен.

— Отговорите са не и не. Любовен живот за мен, както ти е известно, от цяла вечност не съществува. Е, запознах се с един нюйоркчанин. Но той не ме потърси повече.

Том се засмя.

— И друго, което очевидно не знаеш — продължи Кейт — миналата седмица ме уволниха.

— По дяволите. Съжалявам.

— Да. Бясна съм.

Том й отправи крива усмивка.

— Нищо чудно. И какво възнамеряваш да правиш междувременно? — попита той и метна още един камък в морето. — Можеш да дойдеш и да ми помагаш за сценария, ако искаш. В тази стара къща има предостатъчно място за още един бежанец от Лондон.

За секунда Кейт се надяваше той да говори сериозно. Щеше да бъде прекрасно просто да зареже всичко и да заживее тук, сред вълните и чайките. Не бе казала никому за списанието, което планираше да издава, за да не се смеят на прекалено високите й и неосъществими амбиции. Но колкото по-дълго го държеше в тайна, толкова по-трудно щеше да постигне резултат.

— Излизам на свободна практика. Но… — Погледна откритото, честно лице на Том и разбра, че може да му довери намеренията си. — Миналата година изготвих макет за едно списание, което трябваше да представя на компанията. Това не стана и макетът е все още при мен, та си мислех…

— Каниш се да го издаваш сама?

Тя сви устни.

— Най-вероятно.

— Дай пак, да влезем вътре.

Том въведе Кейт в кабинета, уютно помещение с бюро и удобно, тапицирано с кожа кресло. Взе големия си бележник и го запрелиства.

— Мисля, че трябва да се обадиш на един мой приятел — каза той и записа някакъв телефонен номер на розова хартия за писма. — Познаваш ли Ник Дъглас?

Кейт поклати глава и се взря в цифрите върху листа.

— Името ми е познато — послъга тя.

— С Ник се познаваме от училище. Определено сме много близки. Ще ти хареса. Няколко години поред е издавал спортни списания в Америка и се върна с желанието да се занимава със същото като теб, да публикува собствено издание. Не зная докъде е стигнал в събирането на средства и дали има конкретна идея за списание, но не вреди да го потърсиш.

— Благодаря ти. Ще му се обадя идната седмица — отговори тя и прибра номера в чантата си. Знаеше, че за да види идеята й бял свят, трябва да работи с издател, и вече бе започнала да звъни на хора, които познава. Щеше да се срещне със Сесил Брадли, за да го накара да участва. Възрастният човек имаше предостатъчно време. С повече късмет, Кейт нямаше да има нужда от милосърдието на Том.

— Ако искаш, да му се обадим сега? — Том измъкна от джоба на джинсите сребристия си джиесем, отвори капачето и започна да набира.

— Не, няма нужда. Аз ще говоря с него…

Том вдигна пръст.

— Той живее ей тук, в Харогейт, а ти си още в Нотинг Хил, нали? — прошепна той, излизайки в коридора. — Връзката тук е отвратителна. Хващам сигнал само в определени части от къщата.

Той изчезна. Кейт се подпря на бюрото му и заразлиства рубриката за недвижими имоти на „Сънди Таймс“, а от време на време до ушите й достигаха смях и добродушни шеги.

Том надникна в стаята.

— Свободна ли си следващата неделя?

Тя кимна.

— Удобно ли ти е да се срещнете в Хайгейт?

Тя отново кимна.

— Само да не е много късно — прошепна тя.

Том й намигна.

— Пепеляшка ще си бъде в леглото до полунощ.