Тасмина Пери
Любовта не се купува (36)

34.

— За Свирепия! — възвести Филип Уочорн, вдигайки втора чаша „Дом Периньон“ от 1975. Седеше в президентския апартамент на „Отел дьо Крийон“ заедно с още шестима мъже, порозовели от изпития алкохол, които вдигнаха чаши към неговата. Треньорът на Свирепия, Бари Броудбент, непривикнал на подобен лукс, се облегна и пресуши цялата чаша на една голяма глътка. Отпуснат на покрития с коприна шезлонг досущ като феодален владетел, жокеят Финбар О’Конър, явно прекалено дребен, за да поеме такива изобилни количества алкохол, доволно кимаше към сцената, докато Филип и Никълъс Чарлсуърт щастливо бръщолевеха и се поздравяваха един другиго за великолепния ден. Само Осуалд като че ли беше по-трезвен, наблюдаваше останалите от прага, замислено потъркваше чашата си и размишляваше за събитията през почивните дни.

Какъв ден беше само! Още не можеше да повярва, че конят му е спечелил купата на най-престижното надбягване без препятствия в Европа. До неотдавна наричаше породистия арабски жребец магаре. Навярно е бил прекалено строг към Бари Броудбент след петото място в състезанието в Нюбъри през април. По дяволите, колко отдавна му се виждаше! Шест месеца по-късно Свирепия спечели Купата на Триумфалната арка в Лоншам. Така ставаха три победи в първа група една след друга, две втори места и близо милион лири награден фонд. Какъв сезон!

Вълнението да види как грациозният врат на Свирепия прекосява финалната линия днес му подейства като доза наркотик. Единственото неприятно бе недоброжелателното и излишно присъствие на Деклън О’Конър, брат и „агент“ на Финбар, който се мъкнеше подир тях през целия ден. Кльощаво човече със злобно лице, мислеше си той, като го гледаше как покровителствено сяда на шезлонга до Финбар и им пие шампанското. Целият ден почти не бе проговорил, само намекваше по заобиколен начин за „извънредното възнаграждение“ на Финбар. Когато Осуалд изтъкна, че семейната фирма е компенсирала своя жокей повече от щедро, Деклън се беше усмихнал накриво.

— Просто се грижа за братлето си — бе отговорил той.

Просто се грижа за братлето си; И по какъв лукав и двусмислен начин го каза. В този глас имаше нещо много познато. И преди го беше чувал някъде. Мозъкът на Осуалд бавно направи връзката: възможно ли бе да е същият, който го беше заплашил по телефона в деня на „Двете хиляди гвинеи“? Възможно ли бе да е Деклън? Но защо дребният мошеник ще се занимава с него? Отхвърли подозренията си, когато от другия край на стаята Никълъс Чарлсуърт почука по чашата си и призова мъжете да запазят тишина.

— Сега трябва, господа — обяви той, — да излезем от този хотел и да се насладим на Париж. Имаме резервация за вечеря в „Георг V“, а после в един възхитителен малък клуб в шести район, който ще бъде отворен, докогато поискаме. Колата ни чака отвън, така че си взимайте палтата, момчета!

Силно усещане за дежа вю премина през тялото на Осуалд. Всичко бе както през шестдесетте. Ето ги, всичките силни, преуспяващи мъже с перспектива за още повече власт и успехи пред себе си. Навремето Осуалд щеше да е първият, който щеше да се присъедини към тръгналата по клубовете на Мейфеър или Париж група, но тази вечер не бе в настроение. Взе си сакото от камилска вълна и пъхна ръка в червения хастар.

— Опасявам се, че вълнението ми дойде в повече, господа. Ако не възразявате, възнамерявам да се оттегля. Уикендът беше дълъг.

— Какво ти става? — попита Филип и дружески тупна приятеля си по рамото. — Ако се каниш да дезертираш от веселбата, поне се погрижи да си на крак утре сутринта. Колата идва да ни вземе в осем. Ще бъдеш готов, нали?

Осуалд дари приятелите си с лека усмивка, излезе заднешком през вратата и тръгна по коридорите, докато стигна до апартамента си на долния етаж. След няколко сърдити опита да вкара картата ключ във вратата, той най-сетне успя да отвори и влезе, без да пали лампата. Апартаментът му беше малък, но изгледът към площад Конкорд бе великолепен. Усети, че го обгръща мрак. Стоеше сред безличните форми на неосветената стая, а цялата нощна френска столица бе пред него, обсипана с шафранови улични лампи, замъглени от напоителния есенен парижки дъждец.

Стоеше високо над градския пейзаж като повелител на някаква черна вселена. Тънка усмивка разтегна устните му. Все още опиянен от еуфорията на победата и въпреки че алкохолът бе притъпил инстинктите му, изведнъж ясно видя бъдещето. Седяха върху златна мина. Глупакът Уочорн можеше да философства за „спорта на кралете“ колкото си иска — да, определено беше вълнуващо да гледат как Свирепия грабва една от най-големите награди. Но смисълът в надбягванията вече не беше само в самото състезание, ставаше дума и за търговия. Осуалд беше научил това от фиаското на музикалната вечер в Хънтсфорд и нямаше да допусне същата грешка втори път. Истинските печалби в днешно време идеха от отглеждането и търговията с жребци за разплод, носители на купи. Големите конюшни по цял свят практикуваха това от години: за коне шампиони като Свирепия плащаха по петдесет-сто хиляди лири, само за да оплодят някоя кобила. Те съществуваха, за да печелят такси за разплод, които можеха да достигнат милиони. Пред тях печалбите от този сезон изглеждаха нищожни.

Почти сексуалната възбуда от очакването, разтърсила тялото на Осуалд, му беше приятна. Не можеше да разчита на дъщерите си достойно да поддържат наследството на Болкън. Знаеше, че задачата лежи на неговите плещи и всичко зависи от това колко хитро ще подходи към играта. Хвърли алчен поглед към града в нозете си. Под уличните лампи все още различаваше Никълъс Чарлсуърт, Финбар и Деклън, отдалечаващи се с бентлито към бурната си нощ в града. Всички те се имаха за големи умници, но големите идеи хрумваха единствено на Осуалд. И една от тях го осени сега. Идеята, пръкнала се в главата му, накара тялото му да потръпва, прилоша му от нетърпение. Да, беше умно. Щеше да стане. И то още тази година.