Тасмина Пери
Любовта не се купува (22)

20.

Диего Боно се претърколи по гръб върху изпомачканите чаршафи и капки пот блеснаха по стегнатата му бронзова кожа. Той се загледа през стаята в новия си любовник. Обикновено не му беше неловко да води многобройните си завоевания от гей клубовете в Сохо в апартамента си в Камдън, но този тук бе различен. Елегантен, изискан и очевидно много, много богат. Сега, когато се движеше из по-благоденстващи кръгове, Диего действително възнамеряваше да излъска маниерите си. Не искаше никой да мисли за него като за някакъв красив испански мошеник. Диего Боно се издигаше. Поизправи се върху пухените възглавници и запали ментолова цигара. Партньорът му се приближи към прозореца, за да дръпне пердето, и пропусна тънък лъч късно следобедно слънце. Диего издуха кръгче дим, докато наблюдаваше стегнатите му бели хълбоци на оскъдната светлина.

— Може ли да отбележа — провлече Диего с лекия си европейски акцент, — че наистина имаш най-страхотния задник.

Джонатан фон Бисмарк погледна към леглото и започна да обува изпомачканите си панталони.

— Да — отговори безучастно, дарявайки Диего с тънка, високомерна усмивка. — Зная.

Вениша погледна разхвърляните по бюрото й скици на Диего Боно и се усмихна. По дяволите, този току-що завършил Кралския колеж по изкуствата млад дизайнер беше истинска находка, усмихна се сама на себе си. Моделите бяха идеални за дамската модна линия на „Вениша Болкън“, която планираше да пусне през септември: изчистен силует с намек за колежански стил. Прибрани в талията памучни сака, прилепнали рокли с остри деколтета и леки кашмирени пуловери в бонбонени цветове. Всичко това допълваше класическия спортен вид, беше британският отговор на нюйоркския секси шик на Майкъл Корс — точно това излъчване търсеше.

Забоде една от рисунките на стената и огледа кабинета си на най-горния от четирите етажа на една къща в стил крал Джордж на Бъртън стрийт в Мейфеър. Първите два етажа представляваха търговската част, където се продаваха фини тъкани, изящен кристал, постелки за легла, завеси, мека мебел и красиви ръчно изработени предмети, които беше донесла от Франция. На третия се помещаваше отделът им по вътрешна архитектура. Въпреки че мечтаеше да превърне четвъртия етаж в етаж на модата, той засега беше нейно студио.

Облегна се на кожения си стол и обгърна с възхитени очи творческия безпорядък. „Вениша Болкън“ ООД се разрастваше в империя, щастливо си помисли тя. Мостри от фирмени платове покриваха канапето в единия край на стаята, кутийки със сребриста боя, предназначени за рисуваната серия на „Вениша Болкън“, бяха струпани в другия край, а изящни тапети, пердета и купища спално бельо от меки луксозни материи висяха от голямата дъбова маса в средата. Но сега най-много се вълнуваше от модната линия. Наред с Кец Хопън и, Нина Кембъл Вениша бързо се налагаше като една от най-добрите специалистки по вътрешна архитектура в страната. Още от дните й във „Вог“ модата беше нейна страст. Възхищаваше се от начина, по който Ралф Лорън и Джаспър Конран бяха създали цяла империя, започвайки с модни дрехи. Щом те са се прехвърлили от модата към интериора, защо тя да не постигне обратното? Знаеше, че придирчивите и отегчени домакини от Челси до Клапам обожават нейните модели и вътрешната й декорация, и беше повече от готова да им ги даде. На съответната цена, усмихна се тя.

Пийна глътка силно кафе и реши, че е работила достатъчно и няма да навреди, ако следобед си тръгне по-рано. Небрежно разлисти дневника си, за да провери дали е свободна. По дяволите! Имаше среща, записана с молив. Джак Кидмън? Кой, да му се не знае, бе този? Вдигна телефона, за да извика помощничката си Лейла.

— Лейла, става дума за Джак Кидмън. Припомни ми отново кой е той. По всичко личи, че след пет минути имам среща с него, а трябва да съм при козметика след час.

— Ти ме помоли да ти запиша тази среща след бала на Серина — притеснено отговори Лейла. — Приятел бил на един от гостите, мисля.

Вениша изпъшка. Аманда Беримън, агентката по връзки с обществеността, която се грижеше за обзавеждането във „Вениша Болкън“, я бе помолила да се срещне с един от приятелите й, някакъв бивш от рекламата, който си бил купил къща в Испания и търсел специалист по вътрешна архитектура, за да я обнови. Тя хвърли поглед към часовника си. Защо, по дяволите, се бе съгласила да го приеме? Във всеки случай, не защото особено се нуждаеше от работата. Дневникът й вече бе пълен до пръсване с частни и корпоративни клиенти от цял свят, до един влюбени в обновителните й решения за домовете и офисите им. Беше стигнала до такова ниво, че се заемаше лично със съвсем малко обекти. Останалите прехвърляше на Карълайн Роудс, млада, но талантлива вътрешна декораторка, която бе привлякла от „Кели Хопън“. Според мен именно Карълайн ще се заеме с дома на Джак Кидмън, помисли си Вениша.

— Лейла? — заговори Вениша, като още веднъж вдигна телефона. — Може ли да провериш дали Карълайн е свободна да присъства на срещата заедно с мен?

— Опасявам се, че не, Вениша. Тръгна по други срещи преди около час. А Джак Кидмън вече пристигна. Да го изпратя ли горе?

Проклинайки наум, тя хвърли поглед към огромното венецианско огледало в единия край на стаята и се настани зад бюрото, примирявайки се с още един досаден ангажимент. Рекламни агенти. Нахални, безочливи, самодоволни негодници, повечето поне. Няма да разпознаят добрия вкус, дори да им го навреш в лицето. А категорично й се налагаше да отиде на козметик.

— Вениша Болкън?

Висок, красив мъж на четиридесет и нещо с нахакан и небрежен вид на изключително преуспял човек прекрачи прага на кабинета й.

— Това съм аз — усмихна се тя, изправи се и несъзнателно приглади полата си. За секунда почувства вина, измервайки с поглед новия си клиент. Раменете му бяха широки, прошарената му коса подчертаваше гладък бронзов тен и две блестящи зелени очи. Съвсем леко изместеният настрани нос — навярно спортна злополука — нарушаваше красотата му. Тя отпи от кафето, за да се разсее.

Джак кимна на Вениша, но тръгна към френските прозорци и излезе на терасата на покрива.

— Хубава стая — отбеляза той. — Прекрасно място за студио.

Влезе обратно и се ръкува с нея силно и здраво. После бързо седна, забарабани с ръка по крака си и обходи помещението с проницателните си очи.

Вениша се усмихна.

— Какво има? — попита Джак с леко озадачено изражение.

— Намирате се при вътрешен декоратор, не сте на зъболекар — засмя се тя.

Джак Кидмън вдигна ръце и започна да се смее.

— Зная. Зная. Просто никога преди не съм срещал, специалист по вътрешна архитектура — усмихна се той. — Малко ми е нервно.

— Ясно. Защо не започнем отначало? — попита Вениша и стана. — Кажете ми защо сте тук. Чай? Кафе?

— Еспресо, ако ви се намира — отговори Джак и Вениша се приближи до черната като въглен машина „Гаджа“ зад бюрото й. Джак я наблюдаваше как пълни малките чашки и реши, че решителната, спокойна блондинка пред него е точно жената, която търси.

— Купих една финка^[1] близо до Севиля — започна той, след като се прокашля. — Ще продам фирмата си, планът е да напусна Лондон, първоначално временно. После, кой знае? Може да се превърне в мой дом, а може би не. Както и да е, постройката е фантастична. Стара работилница за зехтин, няколко конюшни и външни сгради и осем хектара земя към тях. Сливи, ябълки, какво ли не.

Посегна към кожената чанта, която беше оставил до стола, извади няколко големи снимки и ги нареди на бюрото пред Вениша. Бяха фотографии отвътре и отвън на порутена каменна сграда, построена върху изсъхналата земя на занемарен испански чифлик. Стените й бяха бели, но отдавна небоядисвани, изронените тухли се виждаха. По двора не растеше нищо, само едно просторно пространство беше обрасло с дива лавандула. Все пак, одобрително кимна Вениша, имотът притежаваше огромен потенциал. Излъчва характер, каза си Вениша, прехвърляйки фотографиите. Бих се влюбила в подобно място, разсъждаваше и си представи как горещите лъчи на испанското слънце топлят голата й кожа… Изведнъж се закашля.

— Много хубави тавани — отбеляза тя и леко се изчерви. — Светлина във всяка стая, чудесно.

— Точно така — съгласи се Джак, приближи глава до нейната и посочи снимките. — Погледнете тази прекрасна куличка и това стълбище — продължи той, плъзгайки пръст по фотографиите.

— Доста порутено обаче — намеси се Вениша, като се обърна към него. Не й се искаше много да се отдалечава.

— Така е, но в момента един испански архитект и строителна бригада работят върху нея — обясни Джак. — Ремонтните дейности ще приключат до няколко седмици, така че вече мисля за интериора. Никога преди не съм се занимавал с обновяване. — Замълча и се усмихна. — Сигурно си личи.

Напук на себе си Вениша бе развълнувана. Знаеше, че й предстои дълга, скъпа, но увлекателна работа. До смърт й беше омръзнало да разкрасява разни претенциозни хотели и лъскави ресторанти, които затваряха след няколко месеца. Къщата притежаваше жива красота и знаеше, че Джак Кидмън има парите да покаже, че я цени. Беше прочела в рубриката за новини на „Гардиан“, че агенцията на Кидмън се продава — преуспяваща рекламна фирма, преживяла рецесията през деветдесетте, за да стане една от най-изявените в бранша. Говореше се, че най-вероятно „Темпест Комюникейшън“ — големият френски медиен конгломерат — ще я купи за седемдесет и пет милиона лири.

Вдигна поглед и тъмните усмихнати очи на Джак срещнаха нейните.

— Ще проявите ли интерес? — попита той, глътна еспресото си наведнъж и му останаха чаровни мустаци от кафява пяна.

— Може би — отвърна Вениша. — Може би.

Вениша рядко се отказваше от възможността да посети минералната баня в „Мандарин Ориентал“ в Найтсбридж, но след като Джак Кидмън напусна кабинета й, почувства нетърпение, обзе я вълнуващо оживление. В това настроение не можеше да стои безучастна и пет минути, да не говорим да лежи цял час, за да масажират лицето и тялото й с най-фини масла от „Деклер“. Вдигна телефона, отмени часа и таксито, преметна през рамо чантата си от „Ив Сен Лоран“ и обу чифт меки ежедневни обувки на „Тод“, които постоянно стояха под бюрото й за подобни извънредни случаи.

Независимо че разполагаше с лукса да има шофьор, Вениша обичаше да се прибира пеша, когато искаше да проясни мислите си. Излезе от студиото си и залъкатуши по задните улици на Мейфеър, покрай казината, мъжките клубове и известните фризьорски салони, избягвайки Маунт Стрийт, където щеше да мине в опасна близост до галерия „Болкън“. При все че Осуалд рядко бе там, рискът не си заслужаваше, тя категорично не беше в настроение да разговаря с него.

Хайд парк изглеждаше свеж и тънеше в мараня в късния априлски следобед. Тревата бе тучна и свежа, а тук-там от двете страни на алеите растяха диви зюмбюли. Паркът бе пренаселен от бегачи, хора на летни кънки и бутащи колички детегледачки. Беше изненадващо топло и Вениша свали сакото си, за да позволи на яркото слънце да я стопли. Забеляза групичка деца да играят и седна на една пейка да ги погледа. Момиченце с червени лачени обувки гонеше друго дете, мишите му опашчици подскачаха нагоре-надолу, докато тичаше и се смееше. Едно момченце се разплака, щом гувернантката му взе ледената близалка, която се топеше по анорака му. Три малко по-големи деца показваха едно на друго играчките си и всяко се мъчеше да впечатли останалите. Никоя от седналите наблизо елегантни и фризирани майки не наблюдаваше децата, отбеляза Вениша, предпочитаха да клюкарстват с другите издокарани мамички. Защо не обръщат внимание на децата, помисли си с тъга. Има ли нещо по-интересно от това да ги гледаш как тичат и се смеят? Една сълза се търкулна по бузата й и тя бързо я избърса. Е, денят й мина чудесно, получи апетитна поръчка от красив собственик, който сякаш изникна от нищото. Но Вениша знаеше, че причината да работи с такова настървение не беше изпепеляващото желание да преуспее като Камила, а да избяга от самотата на ежедневието си. Без да се замисли, би заменила всички доходни срещи с богатите частни клиенти само за един следобед с дете — с нейното дете — и игра в парка.

Бързо извървя останалото разстояние до дома си. Яд я беше на себе си, че заплака, гневеше се на Джонатан, че е така безчувствен към безплодието й, дори се сърдеше на Джак Кидман, че я подмами да си помисли, че може да избяга от нещастието си. Затръшна вратата, хукна нагоре по стълбите и с изненада откри, че съпругът й лежи в леглото по хавлия. Косата му беше мокра от душа и ухаеше на мускус от сапуна.

— Какво правиш вкъщи толкова рано?

— Мога да те попитам същото — отговори остро Джонатан, заразявайки се от нейното настроение. — Няма ли да играеш тенис тази вечер?

— Всъщност щях да ходя на минерален басейн — сопнато отговори Вениша, — но нямах настроение. — Съблече сакото си и го хвърли на фотьойла в спалнята. — Освен това не ми отговори на въпроса защо си се върнал толкова рано? — Не за първи път го сварваше вкъщи, когато бе редно да бъде в кантората си, и започваше да става подозрителна. Но към какво, не можеше да си изясни.

— Нямам право да се прибера преди осем часа, в това ли е работата? — излая в отговор Джонатан и стана от леглото, за да влезе в гардеробната, като все още търкаше косата си с хавлиена кърпа. Небрежно я хвърли на пода и започна да прехвърля закачалките с дрехи, докато не се спря на розова риза от „Шарве“ и чифт тъмнобежови панталони. — Щях да вечерям с потенциален клиент, който отмени срещата, щом е нужно да знаеш. — Спря пред огромното венецианско огледало и заразглежда с погнуса няколко косъмчета в носа си. — Както и да е, можем да се възползваме от резервацията. Ходи ли ти се в „Чиприани“ на вечеря?

Вениша въздъхна и усети как гневът й бавно се изпарява. Застана зад Джонатан, облегна брадичка на облеченото му в бяла хавлия рамо, обгърна го с ръце и започна да развързва колана му.

— Мислех да си останем вкъщи — прошепна тя в ухото му. — Времето е подходящо.

— Подходящо ли? — възкликна Джонатан и леко се отдръпна от нея. — За какво?

— Е, готова съм — отвърна тя с известно смущение. — Скъпи, нужно ли е да го изричам? Трябва да го направим!

Той избута ръцете й и студено я изгледа.

— Много бих желал да не се отнасяш към секса като към бойна операция. Никак не ми е приятно да го правя по команда.

Гневът отново заля Вениша.

— Не знаех, че си толкова романтичен! — изстреля тя с блеснали очи. — Няма защо да ти напомням, че времето ни изтича. — Гласът й затрепери и тя почувства, че бликналите като горещи извори сълзи се стичат по лицето й.

— О, Боже — изръмжа Джонатан и се отдръпна от нея.

Вениша превъртя. Сграбчи халата му и го завъртя към себе си.

— Говорим за нашето дете! — изкрещя тя. — Кое точно не разбираш? Лекарят ми съобщи, че навлизам в преждевременна менопауза. Яйцеклетките ми свършват, остават ми най-много три-четири месеца. Ако не започнем да опитваме този месец — всеки месец — край! Няма време, няма дете!

Вече плачеше истински, потоци сълзи размазваха грима й. Прехапа устни и се опита да спре пороя.

— Значи това ни чака в годините на менопаузата, така ли? — свирепо се озъби Джонатан. — Бурни промени в настроението? Сълзи по вечерно време? — Спокойно се върна в гардеробната и напръска горната част на гърдите си с „Акуа ди Палма“. — Тогава значи не искаш да излезеш на вечеря?

Вениша стоеше с гръб към него, взирайки се навън към улицата, раменете й потрепваха от безмълвните сълзи.

— Приемам отговора ти за не — язвително се обади той, докато закопчаваше копчетата си за ръкавели от „Аспре“. — Жалко, защото наистина имаме да обсъдим някои делови въпроси.

Вениша се обърна и го погледна, очите й бяха червени и пълни с негодувание.

— Можеш да ми говориш и тук. Няма нужда да ходим на ресторант, за да приказваме делово — ледено каза тя.

— В такъв случай мога да те уведомя за бъдещите си планове — започна енергично той, превръщайки се отново в бизнесмен, след като се облече. — Забелязах, че в дневника е отбелязана нова среща на борда на „Вениша Болкън“ за понеделник следобед.

— Точно така — отвърна Вениша, отпивайки глътка минерална вода „Евиан“, за да прочисти гърлото си. През изминалите осемнадесет месеца Джонатан бе присъствал на всички срещи на ръководството на фирмата. Той беше главният търговски директор на компанията. В края на краищата, точно след сватбата им вля два милиона лири от собствените си пари в нейния бизнес — двата милиона, които й дадоха възможност да се премести от невзрачното ателие в красивата си база в Мейфеър, където „Вениша Болкън“ се помещаваше сега. След Вениша Джонатан бе най-големият акционер с четиридесет и пет процента от компанията, финансовият директор Джофри Греъм притежаваше три процента, а Карълайн, старшият вътрешен декоратор, имаше акции за един процент.

— Реших, че повече не мога да жертвам времето си — започна Джонатан и започна да реши косата си срещу огледалото. — „Брайън Кепитъл“ търси фонд от пет милиарда и ако до края на годината отворим офис в Женева, няма да мога да си разреша каквото и да е разсейване. Така че няма да се занимавам с професионалните ти дела, скъпа.

Вениша почувства лека паника. Колкото и трудно да й беше да работи със съпруга си, който беше взискателен и властен перфекционист, тя все пак ценеше търговските перспективи, които той отваряше пред компанията й. Не бе и мечтала да се развие така бързо само с дамското си облекло или да отвори магазин в Ню Йорк без търговския нюх на Джонатан. Джофри го биваше да се оправя със сметките, но по отношение на проницателността в сделките не можеше да стъпи и на малкия пръст на съпруга й.

— А аз какво да правя? — запъна се тя. — Ти си част от бизнеса, имаш свои инвестиции!

— Едва ли този бизнес е най-голямата ми професионална грижа — засмя се хладно той. — Но ти си права, действително държа да защитя парите си и затова реших да предложа човек, който да заеме мястото ми в борда и от мое име да взима решения за компанията. Някой, способен на рационални, безпристрастни заключения. Зная, че понякога ти си малко емоционална.

— Кой? — попита тя, играейки си с платинената халка на пръста си.

— Баща ти — спокойно отговори Джонатан.

Вениша не схвана дали той й се присмива, или наистина го предлага сериозно, докато не зърна триумфалния израз в очите му.

— Но как…? Какво си мислиш? — тя се закашля и пристъпи към него, стисвайки длани. — За бога, Джонатан, знаеш колко мъчен човек е. Конфликтен е, създава пречки и през повечето време си е жив досадник. Не мога — не, да го кажем няма — да работя с него. Надали сериозно очакваш да го сторя!

Докато гледаше Вениша, съпругът й започна да си играе със сребърния пръстен с монограм на малкия си пръст и самоуверено се усмихна.

— Като акционер с четиридесет и пет процента от фирмата ти, скъпа, очаквам да правиш каквото ти кажа.