Тасмина Пери
Любовта не се купува (40)

38.

Камила седна на бронята на тъмносиния ландроувър, с който откарваха всички до мястото за стрелба, и видя баща си, вдигнал ловджийската си пушка марка „Холанд и Холанд“ във въздуха. Силен трясък разцепи воднистосивото небе, последва го пърхане на падаща към земята птица. Осуалд се обърна и засия към групата, която го гледаше: Филип Уочорн, Никълъс Чарлсуърт, Мария Данте и трима японски бизнесмени, доведени от Уочорн, за да подслади сделката с тях. Екипиран в тъмнокафяво вълнено сако, тъмнокафяви панталони за голф, жълт като канарче пуловер и кепе, килнато под подходящ ъгъл, Осуалд приличаше на бракониер от осемнадесети век.

По време на ловния сезон баща й беше в стихията си, каза си Камила, която стоеше настрана от останалите. Повече от всякога искаше да се върне в къщата. Не беше противница на лова, за разлика от Кейт и Вениша. Всъщност миризмата на кордит, щипеща ноздрите, обилните количества чай „Ърл Грей“, уиски и кифли с масло, които се сервираха след лова, й допадаха. Но днес бе уморена и раздразнителна, а видът на Мария Данте с нейния скромен восъчно блед костюм от „Барбур“ и тежък грим, я караше да се чувства неудобно. Глутница шпаньоли подскачаха и лаеха, докато търсеха птиците.

— Здраво рита — отбеляза Осуалд, приближавайки към дъщеря си, се разтърка със здравата си ръка. Независимо че все се оплакваше, Камила виждаше, че той си прекарва чудесно. Осуалд забеляза безрадостното й изражение.

— Какво ти става? Нямаш настроение целия следобед. Или ела с нас, или се връщай вкъщи. Изглеждаш ужасно неблагодарна, както се цупиш тук при колата.

— Няма да стоим още дълго, нали? — попита Камила, като се изправи и го погледна в очите.

— Ще си тръгнем, когато ловът приключи — сопнато й отвърна Осуалд, — но преди да умреш от скука.

Осуалд се обърна и зарея поглед към просторните, покрити с трева поля в края на гората на Хънтсфорд, където кучетата се стрелкаха насам-натам и търсеха фазаните. Пъхна пушката под лявата си ръка и заостъргва калта от ботушите си.

— Разочарован съм, че не успя да убедиш Катърин да дойде тази вечер — заговори той, без да среща погледа на Камила. — Категорично помолих цялото семейство да се събере довечера, но явно никой не обръща и грам внимание на думите ми.

— Знаеш какво е положението — отговори Камила и вдигна ципа на вълненото си яке, така че яката му се вдигна над брадичката й. — Кейт и Серина не искат и да се видят една друга.

— Жалка работа! — отсече Осуалд и раздразнено щракна пушката си, за да я изправи. — Не се ли скараха за някакво момче? Знаеш, че не обръщах внимание на поведението на Серина тази година. Но тя ще ражда и Кейт трябва да я остави на мира. Стане ли дума за другия пол, Кейт не може да се мери със Серина, нали?

Тъй като не искаше да се замесва в подобен спор, Камила си каза, че най-добрият курс на поведение е да запази мълчание и да се надява, че баща й ще продължи пътя си. Мария Данте беше обсебила вниманието му през целия ден и това бяха първите откраднати пет минутки, които прекарваше с него. За първи път разговаряха лице в лице, след като тя спечели номинацията за кандидат на Ъшър за Парламента. Предстоеше й да го уведоми затова. Политическите й амбиции все още се посрещаха на нож от страна на баща й и тя си държеше устата затворена с надеждата, че той ще повдигне въпроса или ще й поднесе поздравленията си с половин уста. Засега не бе казал нищо. Отначало тя реши, че новината някак си му е убягнала въпреки безбройните местни вестници и прокламации, които отразиха номинацията й. Но тъй като той продължаваше да мълчи, тя разбра, че не я очакваше никакво признание за успеха. Питаше се защо. Почувства, че стомахът й става на топка от напрежение, когато се сети за една причина, но побърза да я пропъди от мислите си.

 

 

Седнала в спалнята на Серина в Хънтсфорд, Вениша погледна през прозореца и се взря в акварелното небе, обагрено в пурпур като открита рана.

— Ще пият чай там, където ловуват. Не ти ли се иска да беше отишла? Знаеш как реагира татко, ако не сме там, където той иска.

Серина лежеше по гръб в леглото под балдахина, подпряна на няколко възглавници. Тя обърна глава към ореховия скрин до кревата си. Върху него стояха порцеланова чаша за чай и кифла, от която бе отхапана миниатюрна хапчица.

— Не искам. Вече пих — отвърна нацупено Серина, поглаждайки с ръка издутия си корем. — В края на краищата чакам дете.

Кимна към сгънатия вестник на края на леглото.

— Чете ли това?

— Не — отговори Вениша.

— Том е номиниран за „Златен глобус“.

Вениша не знаеше как да реагира.

— Радостна новина, нали?

Серина се оклюма. Не й бе нужно да научава това от вестниците. Най-малко петима души й се бяха обадили веднага след обявяването на номинациите и всеки разговор предизвикваше у нея противоречиви чувства. Но не възнамеряваше да допусне Вениша да разбере това.

— Как няма да е добра новина, и то в година, в която собственият ми филм се провали с гръм и трясък и цялата ми кариера забуксува на едно място — отговори тя, опитвайки се да бъде иронична. Но гласът й излезе като тихо писукане.

Вениша беше сигурна, че Серина ще се разплаче. Погледна сестра си с необичайна загриженост, доволна, че се разсейва от собствените си проблеми. Цели двадесет и седем години Вениша никога не се бе безпокояла за Серина. Поне не сериозно. Да, като дете, след смъртта на майка им Серина постоянно създаваше главоболия и Вениша бе възприела ролята на майка в семейството. Тревожеше се, когато Серина закъсняваше късно вечер, когато я изключиха от училище, щом я хванаха, че краде бонбони от селския магазин. Но вътрешно винаги чувстваше, че със Серина всичко ще бъде наред, независимо какво ще й поднесе животът или какво ще си причини сама. Най-малката й сестра не притежаваше вродената сила на Камила например, но имаше някакво искрящо защитно сияние, сякаш ангел бдеше над нея и й осигуряваше благословено съществуване.

Но този следобед тя не беше толкова сигурна в това. Кожата на Серина бе все така съвършена като на алабастрова скулптура, но от нея не се излъчваше светлина. Нямаше го прословутото сияние, приписвано на бременността, нито звездния блясък, който обикновено излъчваше. Беше мрачна, неразговорлива, тиха. Беше си все така красива, но сякаш готова да се разпадне. Изглеждаше отслабнала, ключиците й стърчаха, а коремът й беше абсурдно изпъкнал, като че ли не беше част от тялото й. Вениша бе убедена, че сестра й е потисната. По времето, когато тя самата отчаяно искаше дете и като побъркана все се питаше какво не й е наред, бе изчела стотици страници за бременността и се считаше за експерт. Депресиите преди раждане бяха много по-редки от онези след него, но тя бе сигурна, че най-малката й сестра страда именно от това.

— Какво има? — раздразнително попита Серина, взирайки се в угриженото изражение на сестра си.

— Истината ли искаш? Смятам, че си в депресия — категорично отвърна Вениша.

— Не съм в депресия — уморено въздъхна Серина. — Само съм много изморена.

Вениша не бе убедена.

— Знаеш ли какво ти е нужно? — обърна се настойчиво към сестра си.

— Какво? — сърдито реагира Серина.

— Да се сдобриш с Кейт.

Серина се надигна и се облегна на таблата на кревата, като преднамерено избягваше погледа й.

— Ще ми подадеш ли чая?

Пийна една глътка и се обърна към сестра си:

— Според теб кого ще заведе Том на награждаването?

 

 

В семейство Болкън съществуваше традиция в неделя вечерта след лов Осуалд да дава официална вечеря, която започваше с питиета в Голямата зала. Всички се събираха около стълбището. Господата бяха доволни от възможността да свалят подгизналите груби вълнени дрехи и да обуят елегантни лачени обувки. За дамите вечерята бе идеална възможност да облекат официалните рокли, с което неизменно изглеждаха прекрасни сред величествената атмосфера на Хънтсфорд.

При все че не й се общуваше с никого, Серина положи усилия да засенчи всички и най-вече Мария. Сребристосив кафтан от „Оси Кларк“ прикриваше бременността й, а косата й бе прибрана в елегантен кок като на балерина. Знаеше, че прилича на красива светска домакиня от друга епоха. Всъщност, когато момичетата слязоха по стълбите и се събраха в Голямата зала, Камила отбеляза колко много Серина прилича на майка им, Маргарет Болкън, в разцвета на нейната красота. Но комплиментът й заглъхна, когато видяха как Мария Данте се спуска по стълбището, сякаш светът й принадлежи. Серина си каза, че тя прилича на матрона от някоя пантомима, заела мястото си на сцената за грандиозния финал. Да, беше красива жена, със завист призна тя, но хубостта й беше отживяла, прецъфтяла, пурпурната й кадифена рокля беше прекалено дълга и тежка, гарвановочерната коса — прекалено изпъната назад.

Серина винаги бе предполагала, че един ден баща й ще си намери нова спътница, но и за миг не беше допускала, че тя ще я измести и ще обсеби чувствата на Осуалд. Запита се дали е съвпадение това, че отношенията с баща й охладняха, откакто италианката се появи на сцената. Той несъмнено беше разочарован от бременността й, но през изминалите двадесет и седем години й беше прощавал всичко: и изключването, и връзката с шейха, и това, че стана актриса. Окото му не беше мигнало. Открай време Осуалд спестяваше на Серина свирепото неодобрение, смазващото равнодушие и явното безразличие, които сестрите й бяха длъжни да търпят — досега. Пренебрежението горчеше на езика й като метал. Не й беше по силите да го понесе.

 

 

След като си взе кампари с газирана вода от сребърния поднос на Колинс, Вениша се възползва от благоприятния случай. Всъщност никога не съществуваха благоприятни условия да подхване щекотлив въпрос с баща си, но ведрата атмосфера след лова, когато настроението му бе приповдигнато от уискито, й се стори подходяща. Хвана го неподготвен, точно докато разговаряше с Никълъс Чарлсуърт и се озърташе за Колинс да му донесе още един аперитив.

— Как е рамото ти? — попита Вениша. — Камила ми каза, че е натъртено от стрелбата.

— Не си струва безпокойството — подсмихна се Осуалд и махна с ръка във въздуха. — А ти защо не дойде на лова? Зная за абсурдните ти възражения относно стрелбата, но можеше поне да ни направиш компания за чая.

— Опитвам се да прекарам един по-спокоен уикенд — обясни Вениша. — Утре рано сутринта се връщам в Лондон. Чака ме много работа, както знаеш, в края на седмицата летя за Ню Йорк.

— Не, не знаех — студено отговори Осуалд и доброто настроение се изтри от лицето му. — И защо ще ходиш? Да харчиш още от наследството на Джонатан, предполагам?

Докривя й.

— Знаеш защо отивам в Ню Йорк. Казах ти поне пет-шест пъти.

Той разплиска питието в кристалната си чаша.

— Това упорство няма да те доведе доникъде. Няма да има клон на фирмата в Ню Йорк не и без одобрението на борда. Именно това твое абсурдно желание накара Джонатан да ми даде пълномощията на негов представител — за да защитавам интересите му.

Понеже чувстваше, че трябва да сниши гласа си, думите на Вениша излязоха като шепот:

— Не разбирам възраженията ти против разширяването на дейността ни в Ню Йорк. Намерили сме прекрасно място за магазин, поръчките ни от „Бергдорф“ никога не са били толкова много, а след статията в американското издание на „Вог“ офисът ни е наводнен от запитвания…

— Както обстоятелствено обясних на срещата на борда миналата седмица — прекъсна я Осуалд, — компанията трябва да вземе специално решение, за да осъществиш плановете си за Ню Йорк, и аз ще използвам правото си на вето, за да ти попреча. Не че съм труден човек. Просто съм убеден, че бизнесът трябва да се разширява бавно. Навлизането в Америка ще струва повече, отколкото фирмата може да си позволи.

Вениша яростно разтърси глава. Беше прегледала финансите под лупа и знаеше, че компанията можеше да отдели средства. Тя разбра, че баща й има други намерения и никакви аргументи и молби няма да променят решението му. В отчаянието си бе опитала да вземе юздите в собствените си ръце и да се сдобие с акциите на Джонатан. Но когато миналата седмица отвориха завещанието на Джонатан, се оказа, че той й е оставил къщата и значителна сума пари, обаче четиридесет и петте процента от акциите му във „Вениша Болкън“ наследяваше брат му Стефан в Австрия.

Джонатан беше упорит негодник, сега я тормозеше и от гроба си. Да предостави акциите си на Стефан бе най-лошото, което можеше да стори. Той знаеше, че Вениша и брат му не се разбират. В съзнанието на Вениша Стефан беше ограничен женомразец. Лишен от трудовата етика на Джонатан, той притежаваше арогантност в излишък. Когато Вениша отлетя за Виена, за да се опита да го убеди да й продаде акциите, тя не хранеше силни надежди. Както беше очаквала, Стефан се наслаждаваше на отчаянието й. По време на срещата им постоянно размахваше под носа й моркова, но тя знаеше, че няма да й го даде.

— Мога да ти ги продам на подобаваща цена — беше заявил накрая с грозния си тевтонски акцент от семейното schloss^[1] в близост до австрийската столица. — Но това не би било в съответствие с волята на Джонатан.

Тя не донесе у дома нищо друго, освен гневно напрежение и плик със закуски, взет от летището, който нямаше никакво намерение да яде. Сега, без съдействието на Осуалд компанията тъпчеше на едно място. Баща й явно не бе в настроение да направи компромис и тази вечер.

Осуалд се отдалечи и Вениша разсеяно се заслуша в разговорите в Голямата зала. Японците си бяха заминали и Филип Уочорн се поуспокои. Когато Колинс тръгна между гостите, за да напълни празните чаши с шампанско, се чу леко подрънкване. Осуалд почукваше по кристалната си чаша с лъжичка.

— Преди вечеря искам да направя едно съобщение — заговори той и гласът му се извиси над общия говор. Той стоеше на второто стъпало на грамадното стълбище, а Мария Данте се приближи и застана до него и собственически го хвана под ръка.

— Щастлив съм да съобщя на всички, на семейството и моите приятели, че помолих Мария да се омъжи за мен. С радост ви уведомявам, че тя се съгласи.

Чуха се ръкопляскания, дори Филип нададе одобрително възклицание.

Порша Чарлсуърт постави ръка на рамото на Серина.

— Сигурно си истински очарована! — измърка тя.

Серина беше толкова смаяна, че едва успя да си поеме дъх.

— Очарована не е точната дума — промълви след секунда и оголвайки зъби, безжизнено се усмихна.

Спусна се към Вениша, чиято уста все още зееше.

— Е, накрая се сдобихме и със зла мащеха. Какъв вълшебен край на приказката.

Вениша поклати глава, насилвайки се да се усмихне.

— Ако така ще ни се махне от главата, може и да е за добро.

Дори в собствените си уши не звучеше убедително.

— Няма ли да поздравите баща си? — подкани ги Осуалд, като се приближи до тях и протегна облечената си в червеникавокафяво ръка.

— Е, кога ще бъде щастливият ден?

— Ако успеем да се подготвим, веднага след Нова година — отговори Осуалд. — Приемът ще бъде, естествено, вкъщи, а ще се венчаем в селската църква.

И двете момичета си помислиха едно и също: в двора на тази църква беше погребана майка им.

— Поздравления, татко — хладно каза Вениша и притисна буза до неговата. — Донякъде сме изненадани, но очевидно всички се радваме. Сега, ако ме извиниш, длъжна съм да кажа това и на Мария.

Италианката все още стоеше в подножието на стълбите и пощеше яката на роклята си досущ като някой паун. Като видя, че Вениша се приближава, тя направи няколко крачки и застана толкова близо до нея, че другата жена изгуби равновесие от това навлизане в личното й пространство. Вениша виждаше дори едрите пори по носа на певицата и тънките червени капиляри в очните й ябълки.

— Добре дошла в семейството — поздрави тя, стараейки се да звучи искрено.

— За мен е радост да чуя това — усмихна се Мария, целуна я по двете бузи и силно стисна раменете й.

Изведнъж гласът й придоби неочаквано рязък оттенък:

— Сигурно сте много облекчена. Толкова дълго сте била господарка на дома, без дори да имате титлата лейди Болкън. Сега навярно се чувствате прелестно свободна.

— Не бих се изразила така — зае отбранителна позиция Вениша.

— Е, нека ви благодаря — каза Мария и сграбчи ръцете й с лакираните си в червено пръсти. — Свършила сте отлична работа, да приготвите семейното ми гнездо. Разбира се, има много да се оправя по къщата — прошепна тя съзаклятнически. — Убедих Осуалд да обновим целия дом. Имам приятел в Париж, един от водещите европейски вътрешни дизайнери, който няма търпение да започне. — В усмивката й се четеше превъзходство. — Нека вечеряме тримата заедно. Предполагам, че ще намерите много общи теми.

Изненадата на Вениша беше безгранична. През последните десет години тя непрекъснато опитваше да убеди баща си, че Хънтсфорд се нуждае от основни преобразувания, които тя може да осъществи. Познаваше всяко кътче на къщата, историята й, цялостния й архитектурен стил и беше най-подходящият човек да я преустрои. Сега се почувства като ритната от кон.

— Обаче мисля, че е важно аз да ръководя всичко, нали? Трябва да оставя собствен отпечатък върху къщата — продължи Мария с артистичен шепот. — В крайна сметка съм значително по-млада от Осуалд.

Отначало Вениша не схвана какво точно намеква, но Мария побърза да се доизясни:

— В деня, когато из къщата ще отекват само моите стъпки, тя трябва да бъде точно такава, каквато я желая.

— Само вие ли? — попита Вениша.

— Аз, лейди Болкън, ще имам пожизнени права върху Хънтсфорд, в случай че съпругът ми почине. Осуалд вече предприе стъпки за изготвяне на подобно завещание.

— Гласът й натежа от високомерие и тя драматично въздъхна. — Естествено, не бих искала и да си помислям за живот без Осуалд. Но човек трябва да бъде практичен, а аз желая да ми бъде приятно тук. А в момента е малко поовехтяло.

Вениша стърчеше като истукан, неспособна да осмисли чутото.

— Този дом е на семейството — наблегна тя, все още замаяна. — Не съм убедена, че Хънтсфорд трябва да бъде преустроен само според вашите виждания.

Мария изсумтя.

— Малко е наивно, не мислите ли, скъпа? — изгука тя.

— Едва ли ще свиквам семейния съвет всеки път, когато реша, че е време за нови пердета.

Колинс се доближи и предложи на Вениша пълна чаша с шампанско. Тя кимна и я изпи на един дъх. Положението на семейството й, домът й, корените й — всичко, което познаваше от четиридесет години — щеше да се промени до неузнаваемост. А тя се чувстваше абсолютно безсилна да попречи на това.