Тасмина Пери
Любовта не се купува (46)

44.

— Обади се в полицията — каза Кейт, щом входната врата се затвори.

— Смяташ ли, че идеята е добра? — попита Серина.

— Нямаме нищо за криене, защо да допускаме да ни изнудват? Както отбеляза Камила, това е престъпление.

Серина доби угрижен и разсеян вид.

— Виж, само това ми липсваше. Тази година името ми бе стъпкано в калта. Вестници, скандали, мръсни подмятания… — Устата й се изкриви при мисълта. — Аз… кариерата ми… не мога да понеса повече, честно.

Кейт не вярваше на ушите си. Приближи се до Серина, която галеше корема си с кисела физиономия.

— Признавам, че ти се насъбра много, Син, но готова ли си да платиш цял милион на някакъв драскач — използвач, който няма никакви доказателства против нас?

— Да, разбирам — отговори Серина и гласът й се разтрепери. — Но не мога да понеса пак да разнищват живота ми — полицията, пресата… Не знаеш какво е. Не мога да го преглътна.

Тя тихо заплака. Вениша се приближи, за да я прегърне, а Кейт настойчиво продължи:

— Син, известно ли ти е нещо?

— Не — извика Серина. — За какво, по дяволите, намекваш? Че съм убила татко, както твърди онзи? Не, не съм.

Едва си поемаше дъх, струйки размазан грим се стичаха по страните й.

Кейт се приближи.

— Никой не казва това, Син — тихо промълви тя.

— Само искам всичко отново да се оправи — хлипаше Серина. — Но той е прав, ситуацията наистина изглежда подозрителна. Аз самата изглеждам съмнителна.

— Аз също — додаде Вениша. — Снощи едва не строших една чаша в главата на баща ни. Наложи се Джак да ме спре. Половината прислуга сигурно ме е видяла.

Серина погледна сестрите си и сви рамене.

— Да бъдем честни, всички изглеждаме по малко виновни.

— Но не сме — заяви твърдо Вениша и погали косата й. — Никой не е убивал татко. Било е ужасен инцидент.

През високите френски прозорци Кейт наблюдаваше как снегът се стеле като дантела на перваза.

— Ами ако е вярно? — тихо промълви тя и пръстите й се плъзнаха по мекото червено кадифе на завесата. — Ами ако някой е убил татко?

— Почакай, не може ли за миг да се успокоим? — внезапно се обади Камила. — Ако Лофтъс е прав за нещо, то е, че сме разстроени. На полицията това няма да й се види подозрително.

— Трябва да изчакаме следствието — намеси се Вениша.

Госпожа Колинс пъхна глава иззад вратата.

— Всичко ли е наред? Да ви направя ли по чаша чай? Останала е и коледна торта…

Вениша се усмихна. Госпожа Колинс решава всичко по един и същ начин: с чай и торта.

— Благодаря, госпожо Колинс, ще бъде чудесно.

— Кога ще проведат разследването? — попита Кейт, надявайки се Вениша да знае отговорите на зловещите процедурни въпроси около смъртта на баща й.

— Веднага след Нова година, предполагам. Трябва да се замислим и за погребението. Нямам представа колко души ще пожелаят да дойдат. Допускам, че татко би желал нещо по-импозантно.

— По-добре да се обадим на леля Сара — предложи Камила, която безцелно разлистваше дебел албум със снимки. — Питам се дали вече знае, че е мъртъв. Тя ще иска да дойде.

Леля Сара, сестрата на майка им, беше единствената им жива роднина, но през изминалите двадесет години не участваше пряко в живота на момичетата. Изпращаше картички само за рождените им дни или Коледа, придружени с банкноти от десет лири. Според момичетата причината беше, че тя живееше най-напред в Сингапур, после в Риад и най-сетне в Париж. Трудно е да поддържаш връзка, когато си постоянно в движение. Но колкото повече растяха, толкова по-неубедително им се виждаше това обяснение. Уверени бяха, че причината се крие в Осуалд. Между Сара и зет й със сигурност нямаше топли чувства.

— Кой ще й се обади?

Всички погледнаха към Кейт.

— Какво? Сега ли? И какво да й кажа?

— Една покана за погребението ще изясни всичко — усмихна се Вениша.

Номерът беше в един стар тефтер. Кейт звънна от телефона върху ореховата масичка в коридора. Отсреща се чу ниско, приглушено избръмчаване.

— Bonjour — обади се тих, изискан глас.

— Bonjour, c’est^[1] Кейт Болкън.

Жената премина от перфектен френски на литературен английски.

— О, Кейт. Каква изненада. — Тя замълча. — Съжалявам за кончината на Осуалд. Чух го по новините.

— Значи знаеш — тихо отговори Кейт. — Малко ни е трудно да го възприемем в момента.

— Знаете ли какво се е случило? — попита Сара. — Гледах новините по кабелната, вдигнал се е голям шум. Долових намек за нещо подозрително.

Кейт се изненада. Тя не беше включвала телевизора или радиото и нямаше представа как реагират медиите.

— Ние самите не знаем много. Ще има следствие, после ще ни върнат трупа и ще устроим погребението. Разбира се, ще ти се обадим, за да те уведомим.

— Много ще се радвам да ви видя — тихо каза леля й, но Кейт остана с впечатлението, че тя не иска да идва на погребението на Осуалд.

Настъпи дълга пауза.

— Всъщност се готвех да ви се обадя — промълви тихо Сара. — Заради смъртта му. Репортерите я смятат за подозрителна…

— Продължавай — отвърна заинтригувана Кейт.

— Не, не по телефона. Най-добре е да се видим.

— Но ти си в Париж, нали? — отвърна Кейт, учудена.

— Би ли могла да дойдеш?

— Кога?

— Кога ти е възможно?

Това беше абсурдно: защо да бие всичкия път до Париж точно сега? Но Кейт се усети, че кима.

— Не днес. Но утре навярно ще има влакове…

— Добре. Обади ми се, щом пристигнеш.

Докато Сара се сбогуваше, Кейт мълчаливо се взря през прозореца, ненадейно уверена, че каквото и да й съобщи леля й, то няма да й хареса.