Тасмина Пери
Любовта не се купува (42)

40.

Ню Йорк беше скован от студ. Опитваше се да завали сняг, слънцето не можеше да пробие през покривалото от дебели бели облаци, а хапещият вятър смразяваше до кости. Време само за вълнени шапки, от които да се показват единствено очите и устата. Но жителите на северната част на нюйоркския Ийст Сайд като че ли не бяха особено впечатлени. Те просто бяха вдигнали яките на дебелите си палта малко по-високо и вървяха по-бързо и по-отривисто. Вениша прекара целия ден на топло в хотел „Сейнт Реджис“, възползвайки се изцяло от стаята, си, всъщност апартамента на „Кристиан Диор“. Поръча от румсървиса, пи горещ шоколад и се помота из изящните гълъбовосиви помещения, толкова уютни, че дори да не й се прииска да излезе да пазарува.

Разбира се, щеше й се да купи много неща. Коледа наближаваше. Искаше да вземе ароматни свещи от „Анри Бендел“, бижута от „Тифани“, играчки за децата на приятелките си от „Шуорц“, но всичко можеше да изчака до утре. Днес единствената точка от Дневния й ред, освен да стои на топло, бе да направи още една крачка към разширяването на компанията си в Ню Йорк. Образът на баща й, който й се присмиваше и искаше да осуети упоритата й работа, се появи пред очите й. Не биваше да допусне той да я парализира. Устата й се стисна в тънка решителна линия. Беше дошла тук, за да подготви почвата.

Точно в три и половина Вениша взе такси до Петдесет и седма улица. То спря пред висока сграда от червеникавокафяв пясъчник с бронзова табела над входа, която гласеше, че това е кантората на Кац, Лойд и Белами.

Кристофър Белами, възпитаник на Кеймбридж, значима фигура в Ситито и брат на една от съученичките на Вениша, бе емигрирал в Ню Йорк пет години по-рано, след като се ожени за потомка на една от видните фамилии в Кънектикът. Той беше положил изпит за адвокатски права, влезе в нюйоркската колегия и сега бе съдружник на процъфтяваща фирма за недвижими имоти в Мидтаун.

— Вениша — заговори Кристофър, изправяйки се иззад широкото бюро, за да я поздрави. — Ужасно дълъг път си изминала, за да дойдеш на срещата, но за мен винаги е удоволствие да те видя.

Белами гонеше четиридесетте, но изглеждаше десет години по-възрастен. Косата му редееше, а очите му имаха уморен вид заради многото шестнадесетчасови работни дни. Но той имаше открито и честно лице, излъчваше почтеност и Вениша му имаше доверие. Тя съблече сивото си кашмирено палто и седна срещу него, а той отвори небесносиня картонена папка, от която изскочиха преписки.

— Да разбирам ли, че при теб няма развитие и баща ти все още не разрешава на борда да наеме имота на Медисън? — бързо попита той.

— Боже, толкова е досадно — оплака се Вениша и безцелно завъртя пръсти в скута си. Не беше притеснена, а просто развълнувана.

— Е, тази сутрин получих ново писмо от недвижими имоти „Зукерман“, питаха кога смятаме да сключим договора — съобщи й Кристофър и отпи от кафето си. — Излишно е да ти казвам, Вениша, че ако компанията не е упълномощена да освободи средства, ще се наложи да отменим трансакцията.

— Нужно ми е още време — умолително каза Вениша. — Мястото е толкова подходящо за нас, не ми се иска да го изпуснем.

— Може и да се наложи — отговори Кристофър любезно, но твърдо. — Можем да потърсим друго след Нова година, ако баща ти стане, как да кажа, малко по-отстъпчив.

Вениша изкриви лице.

— А не може ли аз самата да платя аванса за наема?

Тя не разполагаше с големи свободни капитали, но знаеше, че веднага щом сложи ръка на авоарите на Джонатан в близките седмици, ще се превърне в една наистина много богата жена. Въпреки че съпругът й бе оставил акциите от компанията на брат си, домът в Кенсингтън Парк Гардънс, пет милиона лири в брой и малката колекция от съвременно изкуство наследяваше тя.

— Зная колко отчаяно искаш точно това място — заговори Кристофър и съчувствено я погледна, — но съм тук, за да ти дам най-добрия съвет. Като начало не съм убеден, че собствениците ще дадат под наем имота на физическо лице. Повечето компании предпочитат за наемател търговско предприятие.

Но през изминалите две седмици Вениша беше обмислила стратегията.

— А ако я преотдам на фирмата ми за сума, която не изисква специална резолюция?

— Хм, в повечето стандартни договори преотдаването рядко се разрешава — обясни Кристофър, възхищавайки се на съобразителността й, — но уредих за утре среща с представител на „Зукерман“, така че ще имаме възможност да проверим дали е осъществимо. В най-лошия случай ще си осигурим още малко време. Дотогава официалното утвърждаване на завещанието сигурно ще приключи и новият собственик на акциите — братът на съпруга ти, доколкото знам — може да използва правото си на глас в полза на разширяването в Ню Йорк.

Вениша поклати глава.

— Не. Стефан вече ме уведоми, че щом се сдобие с акциите от компанията „Вениша Болкън“, възнамерява да остави баща ми като свой пълномощник, докато не реши какво да прави с тях. В основни линии Стефан не се интересува от акциите, но не иска аз да ги притежавам.

— Това е тревожно — бавно отбеляза Кристофър.

— Обаче имам и друга идея — заговори Вениша и постави ръце върху бюрото.

— Казвай — окуражи я Кристофър.

— Стефан отказва да продаде акциите на мен, но ако с тях се сдобие трето лице? Някой консорциум или богат човек, който има моите идеи за развитие на фирмата в Щатите?

— За бога, Вениша — засмя се Кристофър, — не съм допускал, че си толкова изобретателна.

— Отчаяна съм — равно промълви Вениша. — Но знам, че тези действия са полезни за компанията.

— Е, виждам няколко слабости в схемата. Първо, това ще отнеме много време — официалното утвърждаване на завещанието все още предстои? И второ — как да го формулирам — идеята ти е почти на ръба на закона.

Вениша усети, че леко се изчервява, когато Кристофър продължи:

— Ако баща ти действително не е склонен да съдейства, тогава ти остава само да се надяваш, че ще се оттегли от сцената. Чувам, че ще се жени. Навярно ще изгуби интерес към бизнеса. От друга страна — при най-лошия сценарий — той може да реши да изкупи акциите на Джонатан за себе си. И тогава ще загазим.

— Съмнявам се, че може да си го позволи — възрази Вениша и поклати глава. — Не мисля, че в момента финансите му са в цветущо здраве.

— Е, налага се да измислиш нещо. И ако не искаш имотът на Мадисън авеню да ти се изплъзне от пръстите, предлагам да мислиш много бързо.

 

 

Ботушите й „Гучи“ стъпиха на тротоара пред кантората на Кристофър и Вениша тръгна пеша. Пресечка след пресечка се изнизваха зад гърба й, докато се отдалечаваше от центъра. От време на време поспираше, за да погледне витрините на любимите си магазини. Полюбува се на бижутата върху кадифени възглавнички в „Булгари“ и на леките вълнени сака на „Шанел“. Падаше мрак. Тъкмо сега Ню Йорк ставаше най-красив, площад „Плаза“ бе обкичен с приказни светлини като великолепна сватбена торта. Усмихнати двойки, увити в топли дрехи, се возеха във файтони, които трополяха към Сентръл Парк. Беше студено, свежо и романтично и Вениша се замисли за Джак. Откакто прекрати отношенията им след смъртта на Джонатан, не й беше по силите да го изхвърли от съзнанието си. С огромни усилия на волята успяваше да го държи на заден план в мислите си, но в моменти като сегашния си представяше лицето му, усещаше тялото му така силно и истински, сякаш беше до нея.

Насили се да престане. Почувства студа, стисна ръце по-здраво в кафявите си кожени ръкавици и уверено закрачи.

След четиридесет и пет минути ходене стигна целта си. Малък магазин на Мадисън между Седемдесет и осма и Седемдесет и девета улица. Нейният магазин. Въпреки че бе на един хвърлей от известните търговски обекти в северната част на Ийст Сайд — „Вира Уонг“, „Картие“, „Гучи“, той изглеждаше някак недолюбен. С бял спрей отпред бе написано, че последният му работен ден е бил едва миналата седмица. Но и днес Вениша виждаше в него големи възможности, както и преди два месеца, когато за първи път го съзря. Мястото му беше идеално. Сградата от червеникавокафяв пясъчник беше малка, но със собствено излъчване, с дълги, елегантни прозорци и бели тенти, надвиснали над улицата. Тя докосна с пръсти стъклото, облаче леден дъх изскочи от устните й и го замъгли. Остана неподвижна няколко минути, опитвайки се да надникне вътре, но не можа да съсредоточи погледа си, толкова силен бе гневът към баща й. Какво ли щеше да стане на срещата със „Зукерман“, каза си тя. Нищо още не беше загубено.

 

 

Отстъпвайки назад, Вениша забеляза отражението на някакъв мъж в стъклото, който я наблюдаваше. Завъртя се и замръзна, щом видя лицето му.

— Люк… Люк? Ти ли си? — запъна се тя. Беше той, той беше.

Миналото я връхлетя като цунами, спомените я затрупваха така стремглаво, че не смогваше да си поеме дъх. Люк Бенбридж бе любовта на живота й. Поне така си мислеше навремето. Разделиха се преди три години, скоро преди да срещне и да се омъжи за Джонатан. Странна двойка бяха те — тя, изискана аристократка, Люк, фотограф и ентусиаст — но си допадаха. През продължилата им две години връзка се радваха един на друг, допълваха се и се разбираха. Той бавно разруши нейната непристъпност. Помогна й да си възвърне вярата в мъжете, да се наслаждава на секса, да изгради фирмата си от нулата. Но преди всичко я научи да не гледа на живота толкова сериозно. Тя беше готова да се омъжи за него и усещаше, че той се готви да й предложи. Но като гръм от ясно небе един ден Люк се обади по телефона, за да й каже, че е срещнал друга. Никога не беше чувствала такава убийствена мъка. Сърцето я болеше толкова жестоко, че постепенно стана напълно безчувствено. Застанал пред нея сега, Люк изглеждаше смутен, изумен и май съжаляваше, че се е спрял пред витрината.

— Познах, че си ти — бавно заговори той. — Видях лицето ти само в профил. — Докосна брадичка така, сякаш да й покаже, че би разпознал всяка част от тялото й. Стомахът й се сви.

Най-простото му движение още разпалваше нещо в нея. Физически си беше останал същият — светлокестенявата му коса сега бе малко по-дълга, кожата му по-тъмна, беше невероятно секси — но дрехите му бяха неузнаваеми. Джинси, риза, скъпи обувки, изключително изискан вид. Нищо общо с крещящите парцали — запазената му марка в Лондон. Вениша нямаше как да не забележи и златната халка на безименния му пръст, така блестяща, че явно бе нова.

— Ню Йорк ти се отразява добре — каза тя накрая.

Той кимна едва забележимо.

— А ти какво правиш тук?

— По работа съм — небрежно отвърна тя. — Заминавам утре вечер. А ти?

Атмосферата се сгъсти и изопна като струна на виолончело.

— Сега живея тук — несигурно отговори той, стрелкайки поглед нагоре-надолу по тротоара. — Донякъде постигнах нещо.

— Предполагам във фотографията?

— Горе-долу — отвърна Люк. Беше придобил лек американски акцент. — Всъщност имам студио. По-точно, две. Едно в Челси и едно в района на доковете.

Най-после се засмя и Вениша си спомни усмивката му, нахална, самоуверена и леко неловка. Стояха притеснени един срещу друг на тротоара, секундите се точеха като минути. Трябваше да го остави да си тръгне. Определено имаше чувството, че той ще хукне с крясъци по Мадисън. Но между тях бяха останали прекалено много неизказани неща, за да го пусне да си иде. Не желаеше пътуването й до Ню Йорк да бъде съвсем безплодно.

— Искаш ли да пием по едно?

Изражението на Люк се смрази, после се отпусна.

— Хубаво. „Карлайл“ е точно зад ъгъла.

Тя се усмихна на себе си. Хотел „Карлайл“ беше елегантен. Барът му беше изискано място, където дамите си поръчваха по едно питие, преди да обядват. Въобще не беше в стила на Люк. Навремето се шегуваха, че той е „дивата страна“ на Вениша. Чаровният, симпатичен адвокат, който я влачеше по долнопробни барове и я караше да стои до късно по купони. Тя и тогава си беше същата — изискана и сдържана. Но той извади на бял свят и друга нейна страна — една по-спокойна и небрежна Вениша. Обърнаха се наново към Източна седемдесет и шеста улица и хлътнаха в бара на „Карлайл“. С уютната си, интимна атмосфера в стил „Арт Деко“ барът притежаваше задушевност, която липсваше на останалата част от хотела. За Вениша не бе изненада, че тук се провеждаха много срещи: мълвата гласеше, че и Мерилин Монро е идвала да се вижда тайно с Джон Кенеди в „Карлайл“.

 

 

Вениша също се почувства като на любовна среща.

— Искаш ли да си разделим бутилка червено? — попита Люк, когато се настаниха на шоколадовокафявото канапе. Също както в старите времена, помисли си тя.

— Да.

Той повика сервитьора и видимо се поотпусна, когато съблече палтото си.

— Хубав тен — засмя се Вениша. — Май не е от Ню Йорк.

— От Мавриций — обясни той и сви рамене. — Току-що се връщам.

— По работа ли беше? — попита Вениша.

Той сведе поглед и започна да върти копчето на сакото си.

— Всъщност на меден месец.

Не й дойде като удар под колана, както очакваше, а по-скоро като леко бодване. В крайна сметка беше видяла масивната златна халка на пръста му.

— Поздравления. Коя е тя?

Той замълча за миг и съсредоточено се загледа в ръба на чашата с вино.

— Фернанда — промълви тихо, — от Южна Америка е. Мила е, ще ти хареса.

Страхотно, помисли си Вениша, отсега си представяше картинката. Двадесет и три годишен фотомодел, който крачи из северен Ийст Сайд с бедра, започващи от сливиците, и развяна от вятъра кестенява коса.

— Като модел ли работи? — попита тя, предусещайки неизбежния отговор.

— Понякога. Близките й живеят в Ню Йорк. Повече време отделя на семейната фирма, занимава се с пласмента и такива неща.

— И каква е дейността на компанията?

Люк се прокашля.

— Всъщност са няколко. Хартия, дървесина, бижута: притежават „Лемпика“.

Вениша едва не се задави с виното. Абсурдно богатата бразилска фамилия Десантос. Фернанда беше наследницата. Люк беше ударил джакпота. Тя се облегна назад и се заслуша в пианото. Поговориха още малко. Тя сподели с него идеята си за магазин в Ню Йорк, премълчавайки възраженията на баща си. Разказа му за сестрите си, дори за смъртта на Джонатан преди три месеца. Люк искрено се натъжи и потресе.

Неговият живот изглеждаше по-розов. Наскоро оженен за Фернанда, живееше в къща на Осемдесет и четвърта улица. Разполагаше с парите й. Двете студиа, които притежаваше в центъра, не бяха някакви обикновени ателиета, а самите „Банана“, две от най-престижните фотографски ателиета в Ню Йорк. Там се правеха снимките за най-скъпите рекламни кампании и супермодели позираха за кориците на най-известните лъскави списания. Как, по дяволите, беше успял, внезапно се запита Вениша. Като фотограф в Лондон той работеше каквото намереше.

Люк напълни чашата й отново й разказа някаква друга история. Колкото повече намаляваше виното, толкова по-лесно се изнизваха шегите и спомените. Той все още беше забавен събеседник, каза си тя. Точно това обичаше у него. Но една тема оставаше незачекната и с отминаването на минутите ставаше все по-належаща. Тя беше длъжна да зададе въпроса. Трябваше да узнае. Беше дошла в Ню Йорк, за да се изправи пред събитията, да задвижи плановете си и не възнамеряваше да остави това да й се изплъзне.

— Заради Фернанда ли ме напусна? — попита, когато последните капки мерло се озоваха в чашата й.

Люк я погледна в очите, после прикова поглед в масата.

— Не те оставих заради друга жена, Вениша — тихо отговори той след няколко секунди.

Тя го загледа озадачена.

— Но ти ми каза друго. В деня, когато ми се обади за последен път.

Люк изтри уста с опакото на ръката си и се изкашля.

— Съжалявам, че се случи така — промълви той още по-тихо. — Не се гордея с това, но истината е, че навремето така ми се стори най-добре.

Тя чу собственото си изсумтяване.

— Най-добре ли? Приличаше на някоя градска легенда: кинозвезда прекратява брака си по факса.

Още я болеше, мътните да го вземат. Две години истинско щастие се стопиха в пространството само с едно телефонно обаждане, когато той й съобщи, че е срещнал друга, докато е работел в Париж. Тя плака цели четиридесет и осем часа и когато сълзите спряха, бе отишла с колата си до апартамента му, решена да не пусне без борба Люк Бейнбридж да си иде. Но никой не отвори вратата. Домашният му телефон беше изключен, а номерът на мобилния — сменен. Съседите я увериха, че не са го виждали от седмица. Той изчезна от живота й като призрак.

Настъпи дълго мълчание, преди Люк да проговори отново:

— Ако преди четири години някой ме беше попитал дали бих допуснал баща ти да застане между нас, щях да отговоря — по никакъв начин.

Светът изведнъж се завъртя около Вениша. Отново. Баща й.

Люк бързо продължи:

— Около седмица преди това да се случи — Вениша веднага разбра за кое „това“ става дума, — помниш ли? Отидохме на вечеря у баща ти в Хънтсфорд.

Тя леко кимна. В действителност не си спомняше, но го остави да продължи.

— Стана късно. Ти си легна. Помня как си мислех, че трябва да остана и да се старая за пред баща ти — разбираш, да пия, да се мъча да се смея на шегите му.

Той шумно въздъхна, по-скоро изпъшка.

— Както и да е, изглежда и той си е мислел същото. Дръпна ме настрани и ме попита накъде вървят отношенията ни. Уверих го колко много те обичам, колко те уважавам. Мислех, че така се говори пред баща.

Гласът му се сниши с няколко степени.

— Естествено, че беше вярно. Наистина те обичах. — За частица от секундата очите му срещнаха нейните, после се стрелнаха встрани. — Казах му, че възнамеряваме същия месец да заживеем заедно. Помниш ли, всичко бяхме планирали? Сега ми е чудно, че цели две години не се събрахме. Но все бяхме заети, предполагам, нали?

Като казваше „ние“, Вениша знаеше, че има предвид нея. Тя се противопостави на опитите му да си купят общо жилище, залъгваше го с оправдания, че все работи и програмата й е претоварена. Искаше да изчака, за да бъде напълно сигурна.

— Реших, че той ще се зарадва — подхвана Люк и я погледна умолително, търсейки някакъв признак на чувство по лицето й, но то оставаше празно и безизразно. Въздъхна бавно и замислено, преди да продължи. — Баща ти ми каза, че не желае да бъда част от живота ти. Че не съм достатъчно подходящ за теб. Добави, че това е ясно на всички и най-вече на теб…

Изгледа я изпитателно, преди да продължи.

— Подкани ме да се замисля защо все отлагаш да заживеем заедно. Разбира се, аз и преди се бях питал за същото… Ти си му казала, че не виждаш бъдеще за връзката ни. Че не гледаш на мен като на бъдещ съпруг.

— Това не е вярно! — избухна Вениша.

— Какво ми оставаше? — попита Люк и лицето му се сгърчи.

— И после? — поиска да знае Вениша, не от желание да чуе повече, а привличана от ужасната истина.

— Отговорих му да си гледа работата. Част от мен не искаше да повярва. После… — ново дълго мълчание той ме заплаши. Два дни по-късно апартаментът ми беше преобърнат с главата надолу. Не споделих с теб, защото знаех, че той стои зад извършеното. Всичките ми апарати, материали за хиляди лири бяха строшени и опропастени. После забелязах, че някакви гадни типове ме следят навсякъде, мотаят се наоколо, не ме изпускат от очи. Изплаших се и отидох да го потърся в галерията. Заяви, че ще превърне живота ми в ад. Твоят също. Не исках такова бъдеще.

— И просто сложи край? Без дори да ми кажеш истината? — прошепна Вениша.

Лицето на Люк пламна от срам.

— Той ми предложи пари, за да изчезна. Много пари. Взех ги и пристигнах в Ню Йорк. Реших, че така ще бъде най-добре за всички. — Сведе глава и заразтрива челото си с длан.

— Колко струвам?

Люк долови яростта в гласа й.

— Ван, не беше така — промълви той и се опита да хване ръката й през масата.

— А как, по дяволите, е било? — попита Вениша, като се мъчеше да говори силно и твърдо.

— Получил си достатъчно, за да изчезна от живота ти. — Видя го да извръща глава, докосвайки едното си око с върха на пръста си. — О, да — изплю тя. — Достатъчно, за да си отвориш студио в центъра и да се превърнеш в крал на Ню Йорк. — Блестящата златна халка на безименния му пръст още веднъж й намигна немилостиво. Тя несъзнателно сведе поглед към голата си ръка. Беше свалила своята няколко седмици след смъртта на Джонатан и я бе прибрала в една кутийка.

— Мислех, че сме щастливи, че се обичаме — бавно промълви накрая. — Можехме да сме щастливи заедно.

— Осуалд нямаше да ни позволи да бъдем щастливи — просто каза той. — Не разбираш ли? Той не искаше да живееш с човек като мен и кой може да го вини? Фотограф без постоянна работа, без пари или известност, който с нищо не може да допринесе за потомството на Болкън. Накара ме да разбера, че никога няма да мога да ти дам това, което заслужаваш. Прочетох, че си се омъжила за Джонатан фон Бисмарк. Имаше нужда от човек като него. Осуалд се нуждаеше от някой като Джонатан.

Тя стисна очи и си спомни. Баща й я бе запознал с Джонатан наскоро след изчезването на Люк. Самотна, потисната и наранена, тя се бе хвърлила слепешката в новата връзка, която никога не надхвърли ролята си на заместител, дори и след олтара. А сега, ето я, вдовица, бездетна, разочарована от бизнеса си и спъвана от баща си. Със или без Люк той винаги би успял да я направи нещастна. Почувства се сразена, прекалено слаба, за да изпита гняв.

— Съжалявам, Ван.

Вениша се втренчи безизразно в него. Вече не беше влюбена в Люк Бейнбридж. Той беше страхливец, нагаждач, който я беше продал, без да му мигне окото, и сега имаше съпруга, къща, бизнес и златен живот. Люк водеше живота, който по право й принадлежеше. Почувства се измамена, ограбена, манипулирана. Но едно друго чувство растеше секунда след секунда подобно на вирус. Беше омраза. Ненавиждаше Осуалд, задето се бъркаше в живота й и го вкарваше в релсите на своето одобрение. Отвращаваше се от него, презираше го. Сега й беше ясно, че трябва да избяга от мрежите му на всяка цена. И щеше да го стори. Нужно й беше само време.