Тасмина Пери
Любовта не се купува (19)

17.

— Страшно ще й хареса — говореше Камила, отпивайки минерална вода, докато оглеждаше дома на Вениша в Кенсингтън. Вътрешността на една от най-елегантните лондонски къщи бе преустроена в розова градина на закрито. До всяка стена бяха издигнати решетки, по които се виеха нежни цветя във всички нюанси на розовото. Вратите бяха обкичени с бледокремави сатенени панделки, а от тавана на вълни се спускаха пластове бледолилав тюл. Върху всяка възможна повърхност се виждаха купи с ароматизирана вода и плаващи в нея кандилца. В единия край на балната зала беше издигната сцена, обсипана с цветни листчета, на която щеше да свири джазов оркестър. Джени Норис, личната помощничка на Серина, крачеше наоколо с бележник и микрофон и излайваше заповеди в ефира, докато най-малко тридесетина служители от кетъринга припкаха насам-натам, разнасяха подноси с розово мартини със златиста канела и приготвяха сандвичи върху розови порцеланови чинии.

Вениша кимна щастливо. Тя беше изключително изобретателна, когато организираше тържества. Наред с новогодишния купон у Анди и Пати Уонг и бала у Елтън Джон, където мъжете бяха с бели вратовръзки, а дамите с диадеми, лятното празненство у Вениша, провеждано всеки август в Кенсингтън Парк Гардънс, беше гвоздеят в светския календар.

С внушителната си репутация като домакиня Вениша знаеше, че трябва да създаде нещо изключително за прощалното парти на Серина. Не преливаше от радост, че най-малката й сестра отива да живее в Ню Йорк — особено с мъж с мрачната слава на Майкъл — но най-малкото, което можеше да направи, бе да й организира подобаващо изпращане.

Камила взе една от поканите за бала.

— Сбогом, наша английска розо — изкикоти се тя, като прочете думите изписани със златни, изпъкнали букви. — Но не са ли розите през друг сезон? Не е ли по-редно да бъде бал на нарцисите? Розите сигурно са стрували цяло състояние.

Вениша се засмя, пропъждайки мисълта за разходите по вноса на цветята от Амстердам.

— Хм. „Сбогом, наш английски нарцисе“? На Серина много ще й допадне.

Двете се отправиха към спалнята на Вениша, за да избягат от хаоса на последните приготовления, отмъквайки една изстудена бутилка шампанско по пътя си. Беше станало шест и половина. Гостите щяха да пристигнат в седем и половина, а Серина бе настояла да се появи час след тях. При всичкия си опит като домакиня Вениша винаги се притесняваше преди светските си приеми и много се радваше на компанията на Камила — особено след като сестра й хвърли бомбата, че е скъсала с Нат.

— Шампанско? — попита тя, изваждайки тапата.

Камила поклати глава. Не бе в настроение да празнува. Преди два часа стоеше на Канари Уорф и гледаше смутените очи на Нат.

— Защо искаш да се срещнем тук, Кам? — попита той, когато тя му препречи пътя, докато излизаше тичешком от офиса си в Докландс със заметнато над главата сако заради дъжда. — Няма ли да се видим у Вениша?

Камила пое дълбоко дъх и му съобщи, че празненство няма да има — поне не и за него във всеки случай. И по-важното, нямаше да има и сватба. Камила бе избрала неутрална територия, защото тя беше студена, анонимна и безлична. Трепереха край Темза, заобиколена от огромни остъклени сгради, пронизващи небето, а по лицата им се стичаха пръски дъжд. Трудно й беше да му съобщи, но решението дойде лесно. Като се прибра у дома от Мьожев и намери на бюрото си документите за кандидатстване в изборната листа на торите, веднага й стана ясно какво иска. Амбицията й беше не просто да бъде член на Парламента, желаеше да стане министър от Кабинета. А когато се осмелеше да мечтае, искаше и още по-висок пост. За това й бе нужен подходящ партньор: политически партньор. Не някой, чиито подвизи и замесване с наркотици в миналото можеха да опетнят репутацията й. В края на краищата Камила имаше достатъчно свои собствени слаби места.

— Горе главата — каза Вениша и притисна чашата до ръката на сестра си. — Постъпи както трябва.

— Нима? — попита Камила, внезапно неуверена в себе си. — Хубаво е в такива вечери да бъдеш с близък човек.

Тя отиде до високия френски прозорец и погледна надолу към парка.

Изведнъж обърна лице към Вениша.

— Боже, да се не начудиш! Можеш ли да повярваш, че Нат е съобщил за така наречената сватба през септември и на татко? Преди даже да ми направи предложение?

— Ха — възкликна Вениша. — Сигурна съм, че баща ни е чакал с нетърпение във фамилията Болкън да се пръкне банков наследник. Новината ти ще му докара лошо настроение.

— Лошо настроение. Малко, за разнообразие — изсмя се Камила.

— Не, истинско лошо настроение — продължи Вениша и меките й черти внезапно се изопнаха. — Вече заплаши, че довечера няма да дойде.

— О, ще пристигне — отвърна Камила и разсеяно пръсна малко парфюм с аромат на жасмин върху китките си.

— Как, по дяволите, ще изпусне възможността да бъде център на вниманието?

Таксито спря пред Кенсингтън Парк Гардънс и докато Кейт слизаше на тротоара, чу, че в къщата на Вениша струнен квартет свири „Ела и полети с мен“. Тикна двадесетачка в ръката на шофьора и напълни гърди с въздуха на ранната вечер. Вече беше в прекрасно разположение на духа, а като допълнение музиката на Синатра я караше да се чувства като във филм на Дорис Дей. Естествено, беше й мъчно, че Серина заминава за Ню Йорк и се ужасяваше, че на бала ще се срещне с баща си, но никое от тези събития не можеше да помрачи щастието от това, че собственият й живот най-сетне ще се изпълни с вълнение и обещаващи перспективи. Кейт стаи дъх, прииска й се сама да се прегърне: беше главен редактор на собствена издателска фирма! Колко журналисти можеха да се похвалят със същото? Днес сутринта подписаха едногодишен договор за наем на малък офис, сбутан между Лондонския мост и пазара Бороу, но мястото си го биваше, наемът бе приличен, а от стаята за съвещания се влизаше в кабинета на Ник, който беше също килер за метлите. На прав път беше. Още нямаше нужния стил, но определено бе на път да го постигне.

— Къде ти е кавалерът? Няма ли да доведеш някого? — попита Вениша и прегърна Кейт, която се бе приближила с валсови стъпки, облечена в прилепнала мастиленосиня рокля от „Ланвен“.

— О, ново гадже — подразни я Камила, отърси се от лошото си настроение и дари сестра си с топла прегръдка.

— Всъщност ще дойдат двама — усмихна се Кейт и си взе едно мартини.

— Кавалерът ти ще пристигне с друг мъж? Колко модерно! — намеси се Вениша с иронична усмивка.

— О, я стига — обади се Кейт и я тупна по рамото с престорен укор. — Единият е съдружникът ми в издателството, другият е нашият финансист. Опасявам се, че не става за клюка.

— Велики заключителни думи — намигна Камила.

— Сбогом, наша английска розо! — присмя се Дейвид, обърна се към Ник и извади поканата, от тънка яркочервена хартия. — За какво, по дяволите, става дума? — прошепна той, подавайки я на портиера.

— Не ги предизвиквай да ни изхвърлят, преди още да сме влезли — промърмори Ник с ъгълчето на устата си, разигравайки истинско представление, докато се усмихваше на охраната пред къщата на Вениша. Едно въже пред входната врата отделяше нетърпеливите папараци от известните гости. — Кейт сигурно не е била на себе си, за да ни покани тук.

— Знае с какво млади и красиви мъже като нас могат да допринесат към купона. Търсени сме — напълно сериозно продължи Дейвид, забавяйки ход, докато минаваха покрай фотографите, но те само се смръщиха. Когато опашката пред входа ги всмука, Дейвид заразглежда купонджийките с нечувано високи токове и съвсем оскъдно облекло.

— Боже, всички изглеждат толкова издокарани — прошепна той.

— Стига си се превъзнасял — усмихна се Ник, побутвайки приятеля си към вратата. — Просто влизай.

В същия момент улицата се озари от светкавиците на фотоапарати — един черен мерцедес спря до тротоара.

— Серина. Насам, скъпа — викаха папараците, бутайки се един друг с лакти, за да могат да хванат в кадър бронзовата хубавица, която слезе от колата и елегантно тръгна по тротоара на Кенсингтън. По всякакви критерий Серина изглеждаше фантастично, косата й беше вдигната в красив кок, а върху скулите й се спускаха привлекателни къдрици.

Подразнена, че фотографите се заплесват по гостите, Серина спря в подножието на стълбите и свали визоненото си палто от „Шанел“, за да извади на показ светлорозова дълга рокля от фино жарсе, което се плъзгаше по тялото й. Общият ефект беше зашеметяващ — цветът на дрехата бе толкова блед, материята — толкова ефирна, че на пръв поглед Серина изглеждаше едва ли не гола. Тя се обърна леко и пристъпи с единия си крак напред, така че през дългата цепка на роклята да се мерне загорялото й бедро, и съблазнително килна глава. Известно й беше, че утре сутринта тази снимка ще украси първите страници на таблоидите.

Тя неохотно се остави да бъде въведена вътре от Конрад Дейвис, неин агент и придружител за вечерта, и погледна към часовника си „Пиге“. Беше осем и четиридесет и пет: хубаво. Всички би трябвало да са тук, помисли си тя. Притисна се до ръката на Конрад и тръгна през огромния коридор, като прие розово мартини от един сервитьор и много целувки от лондонски светски личности. Появата й бе бляскава, каза си тя самодоволно, забелязвайки Стинг и Труди Стайлър в единия ъгъл, Елтън Джон и Ел Макферсън — на стъпалата, а Джейд Джагър и Матю Уилямсън — до бара с коктейлите. Сякаш целият лондонски моден елит бе пристигнал, за да се сбогува с нея.

— Толкова мило от твоя страна — разпали се Серина, прегръщайки Вениша, след което целуна въздуха до бузите й. — Всички са тук. И то заради мен.

Вениша се поусмихна. Слава богу, че беше Джени и нейната картотека — Вениша нямаше и понятие кои са приятелите на Серина. До голяма степен както и тя самата.

Кейт и Камила влязоха през двойните врати и четирите жени зацвърчаха, прегръщайки се в четворна прегръдка. Без да обръщат внимание на звездите около себе си, сестрите Болкън се скупчиха една до друга и заразменяха клюки, като че бяха ученички на някакво сънливо парти.

— Къде е Майкъл? — попита Кейт, разочарована, че не го вижда. — Още дори не съм се запознала с този човек, а ти ни изоставяш заради него!

— Не ви напускам заради Майкъл — чаровно се засмя Серина и погали сестра си по ръката. — Оставям Лондон заради Ню Йорк. Освен това — продължи тя, взимайки си миниатюрно резенче морков от един поднос — Майкъл е по работа в Кейптаун. Така че тази вечер кавалер ми е Конрад, нали, драги? — Тя изпрати въздушна целувка към човека на средна възраст с колосана бяла риза и шалче.

— Последната ни вечер, преди да се впуснем в дълготрайна връзка — извика той с дълбок баритон а ла Ричард Бъртън.

Ще ти се, злобно си помисли Серина, беше й ясно, че ще го уволни. Сега се преместваше в Щатите и лондонският агент ставаше, откровено казано, излишен. Конрад трябваше да й бъде благодарен, че не му каза това още тази вечер и не му развали купона.

Серина отново се обърна към момичетата.

— Е, добре, къде е татко?

Никое тържество не започва както трябва без мен, самоуверено си мислеше Осуалд, пристигайки с бентлито си пред дома на Вениша. Хвърли поглед към часовника си: девет и петнадесет. Добре. Сигурно всички вече са там, помисли си той. Бе пренебрегнал написаната на ръка бележка от Вениша, която канеше всички да бъдат на бала за пристигането на Серина в осем и тридесет. Редно беше най-малката му дъщеря да е благодарна, че изобщо си е направил труда да се появи. Той беше много недоволен, че се е хванала с този Саркис. Достатъчно лошо беше, че е американец, разсъждаваше той, но на всичко отгоре бе и наполовина ливанец. Защо, по дяволите, беше нужно да ходи на тържество, та да празнува по този повод? Радваше се, че Серина разкара онзи плебейски негодник Том, разбира се — баща му бил миньор или нещо такова, но щом Вениша можа да намери мъж като Джонатан фон Бисмарк, със сигурност Серина би могла да има когото си поиска. Човек от добро, солидно, английско потекло. Обърса с кърпа леко запотеното си чело и се обърна към Мария Данте на задната седалка, като внимателно пое ръката й. Ще се случи тази вечер, рече си той, радостно обгръщайки с поглед чувственото й тяло, докато се изправяха пред папараците. Именно тази нощ.

— Най-после — бързо прошепна Вениша на Джонатан. Стопанинът на къщата проточваше врат, оглеждайки помещението във всички посоки, убеден, че току-що е видял несръчен сервитьор да разлива сок от боровинки на килима. Щеше да си удържи от сметката за храната.

— Какво? Сега пък какво ти става? — изстреля в отговор Джонатан.

— Баща ми е тук — отговори Вениша и кимна към вратата. — Тъкмо пристига.

— Виж, довел е със себе си и Мария Данте — усмихна се Джонатан. Знаеше, че това ще впечатли някои клиенти, които бе поканил на бала. Те нямаха представа кой е Роби Уилямс, но Мария Данте беше нещо различно, изискано. Тя носеше широка синьо-зелена дълга рокля, гърдите й щяха да изскочат от дълбоко изрязаното деколте, дългата й коса бе струпана на темето й и всеки сантиметър от тялото й говореше, че е оперна примадона.

Осуалд и Мария бавно тръгнаха сред гостите, като високомерно кимаха и приемаха поздрави като кралска двойка, тръгнала на разходка сред поданиците си. Накрая спряха, за да целунат Серина. Осуалд не я беше виждал от Коледа. Не бе тайна, че тя беше любимата му дъщеря и се бе метнала на него в много отношения. Но търпението му бе на изчерпване, когато Кейт му подметна, че Серина ще живее в Ню Йорк. В очите на Осуалд това бе равносилно на предателство.

— Правиш голяма грешка, като се местиш в Ню Йорк — прошепна в ухото й той, приглушеният му глас преливаше от превъзходство. Но Серина не си беше спечелила положението на негова любимка с покорността си.

— Ти си ми баща, не си мой агент — спокойно възрази тя.

Забелязвайки, че неколцина пускат ухо към разговора им, Осуалд промени тактиката и прегърна дъщеря си.

— Е, да се забавляваме — прогърмя гласът му и той взе чаша джин с тоник от преминаващ наблизо поднос. — Тук са Синатра и Серина, и двамата ми любимци. Да се потопим в музиката и да танцуваме.

Вениша дръпна Серина за ръката и я помоли да остане, докато Осуалд се смеси с гостите.

— Какво? — попита Серина.

— Е, какво мислиш за нея? — усмихна се Вениша и посочи към Мария.

— С какво се е нагиздила? — подсмръкна възмутено Серина. — И тази чудовищна коса! Главата й прилича на буреносен облак.

— Не забравяй, че в десет ти предстои реч — припомни Вениша на сестра си. — Ще поставим микрофон върху рояла, нали знаеш, само няколко думи.

— Налагали се? — нацупи се Серина, наслаждавайки се тайно на всяка възможност за сценична изява. — В такъв случай не е излишно да пийна малко повечко шампанско.

Вениша тръгна из помещението заедно със сестра си Камила, общуваха с гостите, като от време на време се натъкваха и на собствените си приятели. Вениша се чувстваше виновна, че ги бе поканила на празненството на Серина, но не искаше да се чувства на чуждо място в собствената си къща. Точно сега се нуждаеше от обич и подкрепа, особено когато Джонатан се държеше така резервирано. Към нея бе по-студен от всякога, като че ли никога не си беше вкъщи и винаги измисляше извинения за отсъствията си — вечери с клиенти, сделки в чужбина. Съпругът й бе работохолик, но тя знаеше истината — отдалечаваха се един от друг. И колкото и да желаеше Серина да изживее една прекрасна вечер в Лондон, едва ли щеше да се намери по-неподходящо време за бал. Сутринта бе отишла в клиниката на доктор Рийс-Джоунс, за да получи резултатите от последната поредица изследвания, и най-лошите й подозрения се бяха потвърдили. Не й бяха останали почти никакви яйцеклетки — да има деца по естествен път или чрез оплождане инвитро щеше да стане невъзможно само след месеци. С никого не сподели, престана да мисли за това, сякаш ставаше дума за лошо време или леко главоболие. Животът с баща й я беше научил как да „изключва“, когато единственото, което й се искаше, бе да потъне в море от сълзи. Не, ще мисли за ситуацията утре, когато нощта, посветена на Серина, щеше да е приключила, а тя и Джонатан щяха да поговорят за бъдещето.

— Добре ли си? — попита Камила и постави топлата си ръка върху рамото на сестра си. — Струваш ми се малко, как да кажа…

— Каква? — попита отбранително Вениша.

— Не зная. Малко тъжна? Не се тревожи, Ван, тя просто заминава за Ню Йорк — промълви тихо Камила.

Вениша кимна. Остави сестра си да вярва, че се безпокои за Серина.

— Хайде — изчурулика тя с пресилено добро настроение. — Ела да те запозная с Диего Боно, великолепния дизайнер, за когото ти говорех. Миналата година завърши Кралския колеж и чувам, че и Калвин Клайн, и Бърбъри го канят за работа, но смятам, че го убедих да се присъедини към екипа на „Вениша Болкън“ като нов моделиер на дамско облекло.

— Ще се занимаваш с женски дрехи? — попита Камила с изненада.

— Логичното развитие на фирмата — отвърна Вениша и очите й блеснаха още по-ярко. — Толкова съм развълнувана, Кам. Винаги съм искала да работя това.

От години Камила не бе виждала сестра си така одухотворена: грееше от ентусиазъм. Искаше да чуе още, но внезапно бяха прекъснати от двама красиви мъже, размахващи чаши с шампанско.

— Дами, дами, дами! Питиетата са от нас — възкликна единият.

Кейт се приближи, смеейки се на изумлението на сестрите си.

— Не се безпокойте, момичета. Не са натрапници. Вениша, Камила, запознайте се с моите съучастници, Ник Дъглас и Дейв Голдмън.

Ник начаса прегърна и двете и с леко пийнал глас им заразказва „тайните“ на Кейт, а Дейвид се приближи до нея, докосвайки я с безупречния си черен костюм.

— Е, как ти се вижда? — попита Кейт, притеснена от близостта му, но прикри смущението си и посочи към множеството.

— Винаги ли е толкова колоритно? — поиска да знае с усмивка Дейвид.

— Само по празници и в особени случаи — отвърна Кейт и пъхна миниатюрна ягодова петифура в устата си.

— Личи си, че преуспяваш, щом живееш в подобна къща — с нотка на завист отбеляза Дейвид. — Определено чувам, че хедж фондът на Джонатан върви все по-добре. Имаш ли нещо против да си пъхна носа тук-там?

— Къде искаш да идеш? — попита Кейт. — Виждал ли си кухнята? Невероятна е.

— Ще ми се да намеря място, което не е толкова шумно — отговори Дейвид, като се приближи до ухото й и взе бутилка шампанско от една маса. — Хайде да отидем на експедиция.

Дейвид хвана Кейт за ръката и я поведе през навалицата към задната част на къщата. Искаше я само за себе си. Кейт Болкън беше неговият тип жена. Тя беше не само умна и красива, но притежаваше и нещо в добавка. Потекло. Лустро. Наречи го както щеш. И щеше да бъде последното парченце от мозайката му, идеалният начин да се превърне от син на търговец в изискан борсов играч. Почувства, че членът му се втвърдява, както ставаше винаги когато сключваше сделка. Държеше Кейт за ръка, вмъкнаха се през един отворен френски прозорец и той я поведе в мрака. Струнният квартет, смехът и звънтенето на чаши заглъхнаха, когато поеха по хрущящата градинска пътека.

— Къде отиваме? — засмя се Кейт, чувствайки се по-притеснена, отколкото показваше.

— На експедиция — отвърна Дейвид хищнически, докато напредваха към дъното на градината. — Да видим какво има там!

— Нищо особено, мога да те уверя — каза Кейт, гласът й се беше превърнал в шепот. — Само някакви камънаци, от които можем да паднем. Лисици, сови. Кой знае? По-добре да се връщаме.

— Ще те пазя — ухили се Дейвид, отмятайки назад висящите клонки, докато водеше Кейт към една мраморна пейка, осветена от градинска факла. Той извади по една чаша от всеки джоб на сакото си и със замах наля шампанско. Изведнъж настъпи тишина. Кейт чуваше единствено пращенето на факлата и силно се притесни от близостта помежду им. Никак не я биваше да прави разлика кога някой мъж е мил към нея и кога флиртува, но докато се усети, прелъстяването вече вървеше с пълна сила. Рязко пое въздух, когато Дейвид се премести по-близо до нея, чувстваше топлината, която излъчваше той. Обви плътно ръце около раменете си, за да прикрие деколтето си. Ръцете й се разтрепериха, когато Дейвид се приближи още повече.

— Студено ли ти е? — измърка той.

По-скоро съм безразлична, помисли си тя, но пожела да се отпусне.

— Фантастична си — дрезгаво прошепна той, повдигна ръка и я погали по страната. Фините черни косъмчета по пръстите и китката му погъделичкаха кожата й.

— Караш ме да се червя — запъна се тя и леко извърна лице от него. Исусе, каза си тя, държа се като героиня на Джейн Остин.

Времето сякаш забави ход. Пръстите му стигнаха до брадичката й и я придърпаха към него.

— Какво има, Кейт? — попита той, като не преставаше да я гали по лицето. — Не искаш ли?

Какво й ставаше, сама се запита, чувствайки, че стомахът й се свива от желание, тревога и притеснение. Боже, толкова е секси, каза си тя, поглеждайки гъстите мигли, обрамчили наситено сивите му очи, и дългия мъжествен нос. Не разбираше какво я спира да не се наведе леко напред и да докосне устните му със своите или да прокара ръце през вълнистата му черна коса.

— Не съм сигурна, Дейвид. Съжалявам.

Дейвид Голдмън беше свикнал да му се покоряват на часа.

— Какво? Харесваш мъжете, нали?

Кейт беше шокирана.

— Ами, да. Естествено. Обаче… за бога, Дейвид. Благодарна съм за всичко, което направи за нас, но… Виж, съжалявам…

Дейвид свали пръстите си от лицето й, изражението му бе раздразнено и донякъде разочаровано.

— Предполагам — печално се усмихна той, натъжен, че го бяха отблъснали. Изправи се. — Застудява. По-добре да се връщаме на купона.

Вътре в къщата Мария Данте съзнаваше, че привлича внимание. След като хвърли продължителен, тежък поглед към Серина Болкън, тя неохотно призна, че от плът и кръв дъщерята, на Осуалд е толкова красива, колкото и на снимките. Но с това се изчерпваше всичко: тя си беше момиче. Всеки мъж, който копнееше за Серина Болкън, навярно имаше хомосексуални наклонности. Вижте я — само кожа и кокали. Да не говорим за задника й, цици колкото маслинки. Имаше момчешка фигура. Но Мария Данте — е, Мария Данте беше истинска жена. Чувстваше как всички мъже в помещението — поне зрелите — се възхищават на пищните й гърди, преливащи от дълбоко изрязаното деколте на роклята от „Оскар де ла Рента“, на закръглените извивки на хълбоците й, изпъкващи изпод коприната на дрехата. Блестяща, талантлива, космополитна жена — точно от такава се нуждаеше отегчителната лондонска сцена. И когато Серина вече нямаше да й пречи, именно тя щеше да запълни празнината. Е, вярно, Оскар беше възрастен, помисли си тя, поглеждайки го с погнуса. Ужасяваше се да го види гол. Но цената не бе непосилна. Той беше богат, имаше връзки, беше истински английски аристократ с великолепен дом. А и си беше загубил ума по нея. Кой можеше да допусне? Мария Данте, малката италианка от мръсното и бедно село Пулия, щеше да стане лейди.

— Миналия месец бяхте сензационна в операта в Ница — сипеше излияния Никълъс Чарлсуърт, появявайки се до нея, за да й подаде чаша шампанско. — Обичате ли да играете в Европа?

— Обожавам — съблазнително въздъхна тя. — Трябва да дойдете в Кралската опера, където ще пея следващия месец.

— С най-голяма радост — отвърна със запъване Никълъс, парализиран от очите й с цвят на шоколадов фондан. — Ами, ъъ, как се очертава музикалната вечер в Хънтсфорд? Опасявам се, че не съм дотам в течение на онова, което се подготвя, но мисля, че Осуалд организира малко съвещание в нашия клуб, „Уайтс“, през следващата седмица. Непременно се обърнете към мен, ако се нуждаете от нещо — усмихна се той и двусмислено потупа носа си отстрани.

— Убедена съм, че Осуалд контролира отблизо цялата организация.

— А творческата страна?

И сведе поглед към дребния мъж с лице на невестулка. Какво разбираше той от творчество?

— Ще поканя да пеят някои приятели — тайнствено отговори Мария. — Самата аз… ще изпълня няколко арии, навярно Бизе, Дебюси, Моцарт, разбира се, може би и няколко песни в различни стилове — Гершуин, вероятно. Няколко седмици преди това ще изнеса рецитал в Карнеги Хол в Ню Йорк, та може да заимствам нещо от тамошния си репертоар.

— Ще има ли предварителни представления при затворени врати? — попита с надежда Никълъс.

Отегчена, с желание да се позабавлява поне малко с тия досадни, надути британци, тя го погледна и в съзнанието й се оформи една идея.

— Предварително представление ли? — усмихна се и отмахна кичур абаносова коса от челото си. — Може късметът да ви споходи.

Серина погледна часовника си. Две минути до десет. Приглади коприненото жарсе по бедрата си и се отправи към отсрещния край на стаята, където Вениша бе разположила микрофона, готов за речта й. Не бе подготвила нищо, но беше добър оратор и искаше лебедовата й песен пред старата лондонска тайфа да предизвика фурор.

В същия момент забеляза, че Мария Данте се обръща към малкия оркестър, който тъкмо свиреше аранжимент на „Лунна светлина“ от Дебюси. Певицата вдигна пръст към устните си и застана до микрофона. Бюстът й затрептя, когато напълни гърдите си с въздух, после от пурпурните й устни се изтръгна богатото й сопрано и изпълни помещението. Чарлсуърт, разпознавайки белкантото на Росини, затвори очи като хипнотизиран от зов на сирени. Всички се обърнаха, за да слушат. Високите ноти на Мария бяха кристалночисти, дикцията — безупречна, гласът й бе толкова силен и могъщ, че микрофонът беше излишен. Гостите се понесоха към нея, стаята сякаш запулсира от емоции, Осуалд се огледа доволен, озарен от нейната слава. Застанала отзад до стълбището, Серина хвърляше гневни погледи.

— Кейт, Кейт — просъска тя, махайки на сестра си, която, както всички останали, бе запленена от изпълнението. Тя се обърна и запита само с устни:

— Какво?

Серина я сграбчи и я повлече зад колоната.

— Какво искаш да кажеш с този въпрос? Тази жена се излага на показ.

Кейт тихо се засмя.

— Серина, тя е фантастична. Една от най-блестящите оперни звезди пее на бала ти.

— Да, бе, фантастична! — подигра се Серина и толкова силно стисна Кейт, че на рамото й останаха червени следи. — Опитва се да ми открадне първенството. След пет минути се очаква да говоря. Кой ще иска да ме чуе, след като е слушал Дебелата жена на операта^[1]?

Устните на Серина се изкривиха, очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Тогава, виждайки, че не оказва нужния ефект върху Кейт, тя я побутна към стаята.

— О, върви да доведеш Вениша!

Кейт откри най-голямата си сестра да седи на един кремав фотьойл.

— Серина е бясна — прошепна Кейт, опитвайки се да пресъздаде драмата. — Можем ли да разкараме Мария?

— Какво мога да направя? — попита Вениша и на лицето й се изписа паника. — Ще ме освиркат, ако се опитам да прекратя такова изпълнение.

Разгневена, Серина реши да вземе работите в свои ръце. Приближи се към предния ред гости и застана пред Мария Данте, усмивката на устните й говореше „Колко възхитително!“, но очите й святкаха от враждебност. Осуалд гледаше откъм бара, наслаждавайки се на малцовото уиски в ръката си, но не чак дотам, за да не види, че между дъщеря му и приятелката му назрява котешки бой. С леки стъпки застана зад дъщеря си и прошепна в ухото й:

— Нали тя е бисерът на вечерта?

— Разваля ми празненството — отговори Серина, гласът й потреперваше. — Татко, моля те! — настоя тя. — Моля те, направи нещо.

Осуалд се усмихна, развеселен от драматичното неудобство на Серина, чувствайки как нещастието и разочарованието й растат с напредването на песента, докато тя се загърчи в едно с триумфалното й кресчендо.

— Моля те — прошепна Серина. — Моля те.

Песента на Мария се издигаше като балон и изпълваше всяко кътче от къщата със светлина и красота. Гласът й бе силен, но същевременно съкровен, като че ли удостояваше всеки един от гостите с личното си внимание. Срещайки погледа на Серина, Мария простря ръце пред себе си, за да подкани музиката постепенно да стихне. Клепачите й бяха спуснати, а главата й увисна, изтощена от екстаз.

След гостите избухнаха бурни аплодисменти, музикантите ликуваха, а Мария Данте победоносно грейна към публиката. За част от секундата зърна Серина, която ръкопляскаше механично и се усмихваше със силно стиснати зъби.

— Отиди там — Вениша просъска на Серина, поглеждайки към часовника си.

— Благодаря ви, благодаря ви — превъзнасяше се Мария. — Нека сега ви представя истинската звезда на вечерта: Серина Болкън.

Но думите й бяха удавени от възгласите на тълпата, която възторжено обсъждаше изпълнението, докато се насочваше към бара.

Серина бе права, след представлението никой нямаше настроение да я слуша. В гърдите й растеше ярост, тя сви ръце в такива стегнати юмруци, че ноктите се впиха в дланите й. Искаше час по-скоро да заличи Мария Данте от живота на баща си и беше готова на всичко, за да осъществи желанието си.