Тасмина Пери
Любовта не се купува (43)

41.

Замъкът Хънтсфорд изглеждаше великолепно — ярка, примигваща светлинка на черното зимно небе. Пламтящи факли се редяха от двете страни на алеята за коли, високите прозорци на къщата грееха като кехлибар, фенери от тикви и множество свещи плавно се поклащаха около рова и излъчваха ангелско сияние. Беше осем часа на Бъдни вечер. Гостите все още прииждаха. Някои носеха екстравагантно опаковани подаръци, други единствено привилегиите и изискаността си. Всяка година на Бъдни вечер поканените правеха всичко по силите си, за да отидат на бала на лорд Болкън в Хънтсфорд. Бивши министри от кабинета, важни особи от Мейфеър, местни благородници, светски персони, художници, дори шарената смесица приятели на Мария от операта: всеки, комуто беше изпратена покана, се бе постарал да дойде, независимо от това как се е държал Осуалд с него през останалата част на годината. А щом пристъпиха прага на вратата, всички бяха възнаградени с истински спектакъл. Огънят бумтеше в Голямата зала, свиреше джазова музика, въздухът ухаеше на подправки и бор, стълбището бе полирано до блясък и лъщеше като кестен, а мускетите на облицованите в орех стени светеха. Хънтсфорд беше празничен, никога не бе изглеждал по-красив.

На горния етаж, в старата си спалня Вениша не беше във весело настроение. Шум от смях, музика и разговори се носеше нагоре по стълбището, но не бе достатъчно близо, за да я зарази. Откакто се бе върнала от Ню Йорк, я разяждаше гняв, който ставаше още по-силен, понеже не знаеше как да постъпи.

Най-лесно беше напълно да изолира от живота си Осуалд. Да не се появи на бала. Да не припва всеки път, когато той вдигне телефона. Да не се преструва, че тираничното му поведение е приемливо. Но това никак не бе лесно. Сега той беше част от компанията й и тя не можеше да се преструва, че не съществува. Длъжна бе да му се противопостави, неизбежно беше. Тя бе дошла на бала без точен план за действие, но бе решена да направи нещо.

Очите й се плъзнаха по купчината подаръци, които се подаваха от спортната й чанта върху леглото. За Кейт, Серина, Камила, господин и госпожа Колинс. Но за Осуалд нямаше нищо. Това беше дребен израз на незачитането все пак стъпка напред. Вениша никога не се бе противопоставяла на баща си, но предстоящата конфронтация я изпълваше със злонамерена енергия. Докато се взираше в отражението си в дългото огледало на тоалетката, в последния момент тя реши да смени елегантната си, бяла като сметана копринена къса и прилепнала по тялото рокля с много по-въздействаща дреха. Сложи си дълга оловносива рокля с презрамки от „Прада“ и добави обувките си с най-високи токове. Косата й беше пристегната в кок, диамантена гривна самоуверено красеше китката й. Почувства се така, сякаш бе с броня, спокойна. Бавно въздъхна и погледна към огледалото. За момент й се стори, че ще види зад себе си Джонатан да закопчава ръкавелите си и да нахлузва обувките си с обувалка. За миг затвори очи и се заслуша в собственото си дишане, после изключи лампата и отиде на празненството.

 

 

— Ето те — каза Кейт, която се появи на площадката току пред стаята на Вениша. — Тъкмо идвах да те търся. Гостите пристигат и татко ни търси.

През лицето на Кейт премина сянка на леко неудобство.

— Има и още нещо — колебливо додаде тя.

— Какво? — попита Вениша и тръгна към стъпалата.

За миг Кейт замълча.

— Надявам се, че няма да ми се ядосаш, но… — последва гузна пауза — поканих Джак Кидмън.

Кейт видя как лицето на сестра й светна, когато спомена името му, но след секунда стана ядно и смутено.

— Какво си направила?

Вениша усети, че пулсът й галопира. Не беше виждала Джак от смъртта на Джонатан. През изминалите три месеца й се искаше да се срещне с него, да потъне в прегръдките му, за да я успокои и й вдъхне увереност, но не можеше да направи това. Непрестанно си припомняше за обещанието, което даде пред себе си, когато видя обгорялото безжизнено тяло на Джонатан в моргата. Съпругът й може и да не беше любовта на живота й, но тя все още бе в траур и знаеше, че няма да понесе вината от връзката си с Джак въпреки тъгата и самотата. Беше загубила Люк, Джонатан, възможността да има дете, а накрая се бе простила и с Джак. Изведнъж цялата година мина пред очите й в страховита върволица от кадри. Обединяваше ги една тема: загубата. Вениша не искаше да вижда Джак и да си припомня всичко това.

— Как смееш? — разсърди се тя, като почти се задави в думите си. Двете пристъпиха към сенките на западното крило, за да не ги видят гостите и да не чуят високите им гласове.

Кейт сви помирително рамене.

— Съжалявам, но…

Всъщност Кейт не съжаляваше. Знаеше, че нещо трябва да сложи край на вината, която бавно започваше да смазва сестра й. Сграбчи я за раменете и настойчиво впи очи в нейните.

— Ван, ще престанеш ли вечно да бъдеш жертва и ще идеш ли да го видиш? Имаш нужда от него.

— Нямам нужда от никого, Кейт. А най-малко от това ти да се бъркаш в моите работи.

— Само се срещни с него.

Вениша се извърна и поклати глава, вече развълнувана при мисълта, че Джак Кидмън е само един етаж под нея.

— Къде е? — студено попита тя.

— Навън. Допускам, че няма да влезе, ако не го поканиш ти самата. Хайде, върви.

Вениша кимна леко, почти незабележимо. Запъти се надолу по стълбите, деликатната й ръка стискаше полираното перило така здраво, че кокалчетата й побеляха.

Гостите продължаваха да прииждат през широко отворените врати, подаваха поканите си на охранителите с черни вратовръзки и приемаха чаши с шампанско от многобройните сервитьори с бели фракове. Докато се провираше през навалицата, гостите я викаха по име и я поздравяваха, неколцина я целунаха по бузата, други неловко й поднасяха съболезнованията си. Когато излезе в мрака навън я посрещна мразовитият нощен въздух. Редицата от ярки факли се простираше по цялата алея за коли и в далечината те бледнееха като оранжеви светулки. Токчетата на яркосините й сатенени обувки хрущяха по чакъла, тя стъпи накриво и леко изкълчи глезена си. Заклатушка се по подвижните камъчета, вдигнала високо чашата за шампанско, и се огледа. От двете страни на къщата в дълги редици бяха паркирани скъпите коли, които бяха докарали гостите. Ролс-ройси, бентлита, беемвета, рейндж роувъри. Близо до къщата, до бронята на ролс-ройса на Осуалд модел 1992 тя забеляза мъжко лице, осветено от сиянието на проблясващите факли. Разпозна Джак и сърцето й подскочи. Той беше в черно, шито по поръчка вечерно сако, косата му бе леко подкъсена. Брадичката му бе сведена, но очите гледаха напред, блестящи и красиви на светлината на огъня. Тя пийна глътка шампанско, за да се успокои. Беше дошла с намерението да бъде силна. А Джак Кидмън олицетворяваше слабостта й.

— Весела Коледа, Ван — тихо я поздрави той, гласът му почти се губеше сред глъчката от къщата. Тя остана неподвижна и се помъчи да го изгледа спокойно.

— За малко да не дойда — продължи той.

— Аз също — отбеляза Вениша.

Настъпи мълчание. Чуваха пращенето на факлата до Джак.

— Какво правиш тук, Джак? — накрая попита Вениша.

— Покани ме Кейт.

— Не, защо всъщност си дошъл?

Той тихо се засмя на себе си.

— Вярно, обикновено не е в стила ми — отговори той, опитвайки се да разведри атмосферата помежду им. — Кажат ли ми да стоя настрани, обикновено схващам от първия път.

— Е, а сега защо не схвана? — рязко запита тя. Какво я прихващаше? Та той й липсваше. Вярно, беше му казала повече да не я търси, но отчаяно копнееше той да се появи на прага й.

— Понякога не мога да се противя на себе си — отвърна тихо той.

Тя погледна лицето му. Беше честно, изпълнено с надежди.

— През последните три месеца се мъчех да разбера защо се разделихме така — добави той.

Трябва да бъде силна. Но аристократичната й, стегната горна устна потрепна. Тя я захапа толкова силно, че усети как по кожата й покапа кръв.

— Кое не ти е ясно, Джак? — попита Вениша и изправи гръб. — Бяхме любовници, аз мамех съпруга си. Сега той е мъртъв. Може би не схващаш, че хората се променят, но с мен явно е така.

— Ван, защо си го причиняваш? — ненадейно попита Джак и я погледна право в очите. — Нещастна си, гузна си, това — добре. Но защо не си позволиш да бъдеш щастлива?

— Не идвай тук, за да ме съдиш — сопна се тя, направи жест, за да подчертае думите си, и разля шампанското.

— Чуй се само! Това не си ти! — каза Джак и се изправи на крака. — Държиш се като жената, която за първи път срещнах в Севиля. Гневна, сдържана, като курдисан механизъм, без да си позволиш да бъдеш самата себе си. Вече не си такава, Ван, бъди себе си!

Дълбоко в себе си тя знаеше, че е прав, но не можеше да го приеме — не и сега, когато се бе зарекла да бъде твърда с баща си. Вече никога нямаше да се остави мъж да я уговаря или манипулира.

— Нека отново повторя, Джак — равно започна тя. — Съпругът ми почина. Това променя нещата. Смъртта му промени всичко. Вече не съм същият човек.

— Никога не си го обичала истински — гласът на Джак беше тих, мил и неуверен от безпокойство, че преминава установените граници.

— Никога не съм казвала, че не го обичам — възпротиви се Вениша, гласът й трепереше, едри сълзи се затъркаляха по студените й страни.

Джак я погледна за миг, застанала пред него като деликатна, прекършена блондинка на Хичкок. Понечи да я приближи, ръцете му висяха отпуснати. Тръгна бавно, предпазливо, като човек, който влиза в морето, за да спаси подхвърляна от вълните гумена лодка. Вениша не помръдна, само се загледа в някаква несъществуваща точка, оставяйки сълзите да текат. Той стигна до нея, протегна ръце и нежно я притегли към себе си. Сякаш носена от вълните, Вениша се остави в обятията му. Прегръдката около стройното й тяло стана по-силна, главата й тежко се отпусна на рамото му. Вече хълцаше, мокрейки черната тъкан на сакото му.

— Обичам те, липсваш ми, искам да бъда с теб. Забрави, забрави всичко — шепнеше той в русата й коса.

— Съжалявам — отвърна Вениша, отдръпвайки глава, за да може той да погледне в очите й. — Не искам да се чувствам така, не искам, но той ме направи такава.

— Кой? Джонатан ли? — попита Джак.

— Баща ми. Баща ми.

Очите на Джак се присвиха гневно.

— Опитва се да съсипе компанията ми, командва ме, манипулираме. Иска да ми отнеме всичко, на което държа. — Тя плачеше отчаяно, хълцанията й я задушаваха.

— Кажи ми какво става — помоли тихо Джак и я облегна на капака на колата. Свита в топлата сгъвка на ръката му, Вениша разказа какво е научила в Ню Йорк. Как Осуалд я е измамил и е платил на Люк да се махне.

— Трябва да разбера защо — промълви тя и се извъртя да го погледне, внезапно готова да се опълчи срещу баща си. — Трябва да го попитам, искам да знам истината.

— Какво й е хубавото на истината, ако тя ще те накара да се почувстваш още по-нещастна? — попита тихо Джак. — Да влезем на бала, ще си изкараш чудесно, а утре ще те върна в Лондон и отново ще бъдем щастливи.

— Но аз съм длъжна… — тихо възрази Вениша.

— Нищо не си длъжна — прекъсна я Джак и я притегли по-близо към себе си, — освен да ме целунеш.

 

 

Макар и бременна в осмия месец, Серина пак бе красива. Тя се извисяваше над мнозина гости в надиплената пурпурна рокля, която се спускаше от пищните й гърди като императорска плащеница. Пръстен с огромен като патешко яйце аквамарин красеше средния й пръст и блещукаше на светлината. Изпокълцаната й коса беше фризирана и леко удължена и сега красиво обрамчваше лицето й и падаше по раменете на бляскави златисти вълни. Пое си дъх, докато се спускаше по стълбището към Голямата зала, осъзнавайки, че за първи път от пет години отива на бал сама. Изпълнена с копнеж, погали корема си — не, не беше сама.

— Серина. Ето къде си била.

Серина затаи дъх, щом видя високата фигура на Роман Лефей в коридора. Той неловко се усмихваше на старата си приятелка.

— Роман. Ти дойде — отвърна тя и ослепителната й усмивка засия.

Тръгна към него, изпитвайки противоречиви чувства на облекчение и неудобство. Не го беше виждала от празненството в „Метрополитън“, където не бе облякла роклята, която той бе направил специално за нея. Оттогава приятелството им се развали, защото тя го бе пренебрегнала. Но когато получи от него коледната звезда, това още веднъж й напомни, че не биваше да допуска красотата й да застава между нея и истинските стойности. Кейт беше права онзи следобед в градината в Болтън. Никога не е късно да поправиш стореното. Серина бе отговорила на подаръка на Роман с огромен венец от див чимшир, който изпрати в ателието му на Рю Камбон заедно с поканата за коледния бал на Болкън.

— Разбира се, че ще дойда — засмя се Роман. — С Патрик така и така щяхме да прекараме Коледа в Лондон. А той умира да види Хънтсфорд.

Огледа я възхитено от глава до пети.

— Пак не носиш моя рокля.

За миг тя трепна от неудобство, но разбра, че приятелят й се шегува.

— Не знаех, че правиш дрехи и за бременни. Вече нищо не ми става. Цял кит съм.

— Е, не преувеличавай — отвърна Роман. — Кога го очакваш?

— Официално след три седмици. Предпочетох цезарово сечение. Прекалено мързелива съм да се напъвам, нали ме знаеш.

— Но то може да се роди по всяко време! — възкликна той в престорен ужас. — Ще се наложи да те пренесем по въздуха до Портланд!

— Не говори така.

Засмяха се и се прегърнаха, приятелството им оживяваше с всеки жест, изречение и мимика.

— Извинявай, постъпих глупаво — тихо промълви Серина.

Роман пое ръката й и поклати глава, широко усмихнат.

— Няма нужда да ми го казваш.

 

 

В балната зала, където джазбендът свиреше избрани парчета на Коул Портър, Кейт Болкън щастливо се носеше по дансинга, без да съзнава, че сякаш цялата свети. Бледорозовата й рокля от „Клое“ се диплеше около прасците, а дълбокото деколте разкриваше облите й гърди. Косата й беше привързана назад, малки къдрички, оставени свободни, се спускаха по лицето й, устните й бяха покрити с розов гланц и разтегнати в усмивка, широка като Темза. С огромна наслада тя танцуваше в обятията на Ник Дъглас, очарователен, мил и внимателен през цялата вечер.

За първи път Кейт водеше някого на бащиния си бал. Да бъде сама на Коледа бе нейната жестока запазена марка, спомни си тя многобройните случаи, когато приятелите й я зарязваха през декември. Мисълта й се върна към всички скучни разговори, които бе водила на това ежегодно мъчение. Обсъждаше търговския дефицит с мъжете и светските клюки с жените, а всъщност се измъчваше от самота и се заричаше на следващата Бъдни вечер да доведе някого. Балът в Хънтсфорд винаги й се виждаше като неприятно задължение, което се налагаше да изтърпи.

Но тази вечер беше различно. За първи път не ревнуваше, че Ник привлича внимание върху себе си. Беше горда, че всички го виждат с нея. Подсъзнателно се надяваше нещо да се случи между тях тази вечер. Приятели бяха, да, и дружбата им беше чудесна, но със сигурност не всяко приятелство бе като тяхното, мислеше тя. Не се целуваха, не се любеха, не се събуждаха прегърнати, но през изминалите няколко седмици се почувстваха толкова близки, толкова не можеха един без друг, че приятелството им стана необятно и цялостно до невъзможност. Но в какво се беше превърнало то?

Тя вдигна очи към Ник, прегърна го по-здраво и се постара да пристъпва в ритъма на музиката. Това беше любов, каза си изведнъж и идеята светна в съзнанието й като електрическа крушка. Далеч от усилената работа, безпокойствата и напрежението на текущите ангажименти, обгърната от щастие, тук, на дансинга, можеше да си го признае. Обичаше го. Песента свърши. Ник взе две питиета от един сервитьор и двамата се отпуснаха на канапето в ъгъла на стаята.

— Още не виждам Вениша и Джак да влизат — отбеляза Ник и хвърли поглед през вратите на балната зала към претъпкания от хора коридор.

— Хмм. Надявам се да не са оплескали нещо — обади се Кейт с израз на безпокойство и отмахна кичур коса от страната си.

— О, днес ти просто ръсиш около себе си коледна обич — засмя се Ник. — Не се тревожи, ти постъпи както трябва, категорично. — Взе си брускета с домат и я пъхна в устата си. — Не разбирам защо толкова се боеше да дойдеш. Балът си го бива. Мислех, че баща ти е стиснат.

— И аз така смятах — промълви Кейт. Длъжна беше да признае, че балът тази вечер е по-многолюден и бляскав от всякога, и това впечатление не се дължеше само на прекрасното й настроение. Взе едно заострено листенце чимшир от украсата на малката маса и шеговито бодна Ник. — А ти — поде тя, поглеждайки диетичната му кола и чашата си с „Круг“ — защо не пиеш?

— Ще шофирам — отговори Ник с изненадано изражение. — Забрави ли?

Тази вечер Кейт беше смела.

— Нали ти казах, че можеш да пренощуваш тук — каза тя, усети, че страните й поруменяват и се помоли прасковеният руж да прикрие това. — Никой не идва на бала в Хънтсфорд, за да не пие.

— А какво ще правят всички тези хора? — попита Ник и се огледа из помещението. — Утре е Коледа. След бала ще трябва да се върнат в Лондон или там, откъдето са дошли, нали?

— Драги мой — отговори Кейт с най-сладък глас, — всички тук просто имат шофьори.

— Ама разбира се! — засмя се Ник.

— Е, какво мислиш да правиш? — настоя Кейт. — Имаме седемнадесет спални. Убедена съм, че ще се намери място за още един човек.

По дяволите, не беше ли прекалено настойчива? Омръзнало й беше все да не смее да общува с мъжете, до гуша й бе дошло все да чака да я ухажват, вместо сама да предприеме нещо. Ненадейно се сети за нощта им в Милано и трепна.

— Сигурна ли си? — попита Ник. Тя въздъхна от облекчение. Поне още не й беше отказал. — Искам да кажа, баща ти няма ли да се разлюти, като ме свари тук на Коледа сутринта?

— Да бе, забравих — отвърна добросърдечно Кейт. — Жив ще те одере с ножа за колене на пуйки.

— В такъв случай ще остана, стига да мога бързо да се измъкна на сутринта.

Кейт почувства, че малката стреличка на надеждата прониза сърцето й.

— Прекрасно! Тогава по-добре да си вземем две чаши шампанско и да празнуваме.

 

 

— Нямаш представа, така ли? — гълчеше Осуалд, размахал пръста си към главния сервитьор, който видимо трепереше. — С това темпо шампанското ще свърши до десет часа. Забелязал си, че гостите ми се спускат като ястреби, видят ли алкохол, така че си длъжен да проявиш малко инициатива.

Осуалд погледна тъмнокосия мъж на средна възраст, сконфузено застанал по средата на кухнята, облян от пот в черния си фрак, и заби пръст в двадесетте бели кашона, струпани в единия край на помещението, на чийто етикет пишеше „Кава“^[1].

— Искам да напълниш празните шишета от „Мое“ с онова вино. Всички са прекалено пияни, за да забележат. Наливай го и в чашите на подносите. Хайде, човече, какво чакаш? — викна той.

Сервитьорите притеснено изгледаха Осуалд и заработиха два пъти по-бързо. Той се обърна, за да излезе от кухнята, придърпа бялата си копринена жилетка и се усмихна самодоволно. Каква нощ, какъв бал, каза си той, какви гости! Двама съдии от Върховния съд, дванадесет членове на Камарата на лордовете, неколцина Американски търговци в областта на изкуството. Надяваше се, че Марк Робъртсън ги забавлява добре. Налагаше се и Осуалд да вземе участие в един момент: не можеше да се довери на когото и да било, че ще свърши нещо както трябва, определено не и на Робъртсън. И все пак, каква нощ само!

Когато прекрачи в коридора, се сблъска с Вениша, която идваше от отсрещната страна. Тя изпадна в паника. Усърдно беше избягвала баща си през цялата вечер, особено след като се върна на бала с Джак. Беше решила да слезе в кухнята само да уведоми госпожа Колинс, че има подарък за нея и за съпруга й. А ето че сега баща й стоеше лице в лице с нея.

— Дойде да помогнеш на прислугата ли? — иронично я попита Осуалд.

— Не — отговори спокойно Вениша и понечи да се отдалечи от него. Беше оставила Джак в балната зала да разговаря с Кейт, Ник и Камила, а се нуждаеше да е до него, за да засили решителността й.

— Кое е приятелчето ти? — насмешливо я попита баща й. — Не ти отне много време, нали?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ами Джонатан едва ли е изстинал в гроба си, какво ще кажеш? — коравосърдечно отбеляза Осуалд. — А ти вече се хвана със следващия. Какъв е този път? Писател? Сервитьор? Някой пройдоха?

Вениша усети как нещо в нея се скъса.

— Защо? — попита тя, поемайки си дълбоко дъх. — Да не би да се готвиш да му платиш, за да се махне?

Облак премина през лицето на Осуалд.

— Да му платя ли? Защо? Да не ти е охрана? И това не би ме учудило.

— Всъщност ставаше дума за Люк Бейнбридж — заяви Вениша, опитвайки се да говори възможно най-спокойно.

— Какви ги приказваш? — безочливо попита Осуалд.

— Много добре знаеш за какво говоря — просъска Вениша. — Срещнах Люк в Ню Йорк и той ми разказа всичко.

За секунда Осуалд действително се обърка.

— Зная всичко, татко — промълви тя и си пожела да бъде силна и решителна. — Известно ми е, че си му платил, за да стои далеч от мен. Зная, че ти — или някой, нает от теб — е разбил апартамента му. Заплашвал си го, излъгал си, че съм казала, че не е достатъчно добър за мен.

Осуалд я сграбчи за ръката, после презрително я пусна, сякаш изведнъж промени отношението си към нея.

— И ти предпочиташ да вярваш на него? — засмя се подигравателно. — Глупостта и лековерието ти понякога изненадват дори и мен.

— Няма да се оставя да ме манипулираш повече, татко — изплю тя. — Ти си жалък. Искаш да властваш над всички, само и само на теб да ти е добре.

Забеляза, че Осуалд се колебае между гнева и абсолютната изненада. Вениша за първи път му повишаваше глас, за първи път му отвръщаше по такъв начин.

— Какво направих, за да заслужа това? — попита Осуалд и поклати глава, слагайки ръце на кръста си. — Ти си истинска неблагодарница. Само взимаш от мен, а не ми се отплащаш с нищо. Хубаво, права си, отървах се от Бейнбридж. Защото се запознах с Джонатан и сметнах, че е по-подходящ за теб.

Вениша онемя. Да, баща й я запозна с него, но тя не бе и помисляла, че всичко е така грижливо пресметнато.

— Никога нямаше да постигнеш нищо, ако не ти помагах аз — пренебрежително продължи Осуалд. — Представих те на приличен човек и в какво ме превръща това? В човекоядец ли?

— Не, в сводник — отвърна Вениша.

Той я изгледа снизходително.

— Какво е усещането винаги да взимаш неправилни решения, Вениша? Защо никога не правиш каквото е редно? Наистина, беше ти даден шанс с Джонатан, но ти го пропиля, нали? Някой изненада ли се действително, че накрая той започна да спи с мъже, за да изпълни живота си с малко вълнение?

Тя усети, че трепери от ярост. Инстинктивно отдръпна ръка, чашата, която държеше, се наклони и шампанското се разля по персийския килим.

— Какво става? — Джак дотича иззад Вениша и хвана ръката й съвсем навреме. — Всичко наред ли е, Ван? — попита той и внимателно я дръпна настрани. Изгледа студено Осуалд. — Защо не оставите дъщеря си на мира? — остро го запита той.

— О, я се успокой, млади човече — изсмя се Осуалд, обърна поглед и видя, че неколцина сервитьори вече проточват вратове иззад вратата, за да разберат каква е тази врява. — Не пред слугите.

— Добре — отговори Джак и се изправи в цял ръст, — това значи ли, че ще дойдете навън, за да се разберем? — Той тръгна към вратата за конюшните в дъното на кухнята.

Осуалд изсумтя и го изгледа високомерно.

— Да не би да ме предизвиквате на дуел, младежо? Не съм си взел рапирата.

Вениша изпусна чашата си на пода, понеже нямаше сили да я държи.

— Гордеете ли се със себе си? — озъби се Джак, хвърляйки поглед към Осуалд. — Горд ли сте, че сте направили дъщеря си такава?

— Какво? Да се гордея с дъщеря, която се нахвърля върху собствения си баща? Много съм горд — изсмя се той. — Вениша е сама на себе си най-върлият враг. Съвсем скоро ще го разберете — добави Осуалд с коравосърдечен смях.

— Няма нужда точно вие да ми обяснявате каква е Вениша — отговори Джак.

— Допускам, че сте прав, млади човече — каза Осуалд и изпъна сакото си. — Предполагам, че вече сте я опознали.

Сега дойде ред на Вениша да застане между Джак и Осуалд и да хване ръката на приятеля си, преди да се е свила в юмрук.

— Джак, недей. Не си заслужава.

— Как си позволяваш да ме оскърбяваш в собствената ми къща? — заговори спокойно Осуалд и приглади дрехата си. — Не те зная кой си и откъде се появи, но знам къде искам да бъдеш: вън — добави той и посочи през кухнята към вратата. — Хайде. Омитай се.

Джак го изгледа студено и нежно притегли Вениша навън.

— Хайде, да вървим — промълви той.

Но тя само стисна ръката му, после се обърна и побягна. Тичаше по коридора, далеч и от двамата. Обърна се, изгледа свирепо Осуалд и хукна по стълбите към стаята си.

 

 

— Госпожице Болкън. Може ли да поговорим?

Серина се озърна и видя един от портиерите да се приближава към вратата.

— Навън има някакъв човек без покана — прошепна той. — Не мога да го пусна, без да ми наредите.

— Кой е той? — попита нетърпеливо Серина, като се чудеше дали все пак Елмор не е решил да дойде.

— Твърди, че името му е Майкъл Саркис.

Ако беше с високи токове, Серина бе сигурна, че щеше да падне.

— Убеден ли сте? — Заляха я противоречиви чувства: опасение, вълнение, гняв. Как смее да идва в Хънтсфорд? Точно тази вечер? От друга страна, помисли си тя, усещайки как по гръбначния й стълб пропълзя тръпка, какво може да иска от нея на Бъдни вечер?

Щеше й се да го остави на студа поне час, за предпочитане и цялата нощ. Но любопитството й беше прекалено силно. След краткия си телефонен разговор те се бяха свързали чрез адвокатите си, за да установят приемлива и за двамата издръжка на детето. Най-после се спряха на цифра, която Серина сметна за почти щедра, но тя искаше да изцеди от него всяко пени, до което може да се докопа. През изминалите месеци в съзнанието й Майкъл Саркис олицетворяваше дявола. Той беше причина за всичките й несполуки и проблеми — раздялата с Том, главоломното пропадане на кариерата й. Винеше го дори за това, че си е ударила крака. Винеше го всеки път, при най-малкия повод.

— Пуснете го — отговори Серина. — Кажете му да дойде в кабинета.

Искаше да го държи далеч от погледа на баща си — той щеше да се побърка, ако го видеше тук. Осуалд побесня, когато разбра, че Серина е „достатъчно глупава“ да допусне да забременее, но основен обект на негодуванието му беше Саркис. Нямаше как да омаловажи успехите му. Серина бе сигурна, че неимоверното богатство на Майкъл смущава Осуалд толкова, колкото и бременността й, но го окичваше с всевъзможни епитети: лъскав емигрант, барон на крадците, путколизец.

Серина се настани в кабинета, престори се, че проучва някакъв дълъг текст и зачака, като отчаяно се мъчеше да си припомни всички умни реплики, които си бе намислила през последните месеци. На вратата плахо се почука. Разполагайки само с няколко минути, за да се подготви за срещата им, тя се изненада колко бързо изчезна леденото й отношение, след като той застана на вратата. Да му се не знае, добре изглежда, помисли си тя, докато разглеждаше тъмносиния фрак от „Армани“, изпънат върху силните му рамене. Косата му беше по-къса, стоманеносива на слепоочията, но му отиваше. Тенът му подсказваше, че е бил не само в Ню Йорк. В сравнение с мнозинството от почтените, елегантни гости англичани на Осуалд Саркис изглеждаше сексапилен и космополитен. Тя втренчи в него леден поглед.

— Здравей, Серина.

— Майкъл — кимна тя.

Той седна на коженото канапе срещу нея и се заигра със сребърната гривна на китката си.

Настъпи тишина, погледите им се срещнаха и атмосферата се наелектризира.

— Бях в Лондон… — накрая каза той.

— Не си бил — отсече тя. — Какво искаш?

— Как си?

— Карай направо, Майкъл. Защо си тук?

— Серина, хайде. Нека бъдем по-цивилизовани.

Тя мълчаливо го изгледа.

— Нещо за пиене? — най-после попита и махна кристалната капачка на гарафата с бренди.

Той кимна.

— Джим Бъргър ме уведоми, че си отхвърлила последното ми предложение за издръжката на детето.

Серина усети, че очите му жадно я преценяват, че е вперил поглед в дълбокото й деколте.

— Откровено казано, почувствах се обидена — остро отвърна тя.

— Обидена? — учуди се Майкъл и смръщи вежди. — Смятах, че това е достатъчно, за да живееш в лукс. Дори и за теб.

— Зависи от представата ти за лукс, Майкъл — отговори Серина, ядосана на себе си, че той все още я привлича.

— Както и да е. Не мисля, че са необходими… Парите, искам да кажа — бавно промълви той.

Тя се обърка.

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.

— Мисълта ми е, че бях глупак.

— Твърдиш, че…

Майкъл седна и отпусна ръце в скута си.

— Бях глупак да оставя всичко да ми се изплъзне, Серина. След случилото се в Кан трябваше по-настойчиво да ти попреча да се разделим.

Тя си пое дъх, объркана.

— Но не го направи. Поиска тест за бащинство. Как предполагаше, че ще се почувствам? Поласкана?

— Не отговаряше на обажданията ми, не искаше да ме видиш…

— Бях бясна! Ти беше отвратителен, Майкъл. Крайно отвратителен.

Майкъл изпи брендито на един дъх.

— А как мислиш, че се почувствах аз, когато научих за детето от „Нашънъл Инкуайърър“? Казах си, майната ти. — Очите му дръзко блеснаха, после изведнъж омекнаха.

— Е, съжалявам, че съм накърнила чувствата ти — иронично отбеляза тя. Предчувстваше унизително извинение и беше решена да му се наслади.

— Помогни ми, Серина. Дойдох да поискам прошка. Да си призная, че се държах като глупак на глупаците. За да се сдобрим.

Очите й се разшириха драматично, изразявайки неверие.

— Не си даде труда да вдигнеш телефона и да ми се обадиш месеци поред, общувахме само чрез адвоката ти, а сега искаш да се „сдобриш с мен“…?

— Майка ми почина преди три седмици.

Тя спря потока от враждебни думи по негов адрес.

— Съжалявам. — Знаеше, че са близки.

— Рак на белите дробове. Установиха го през септември, почина през декември. Казах си, поне видя, че синът й преуспя. Поне можеше да се гордее с мен. И знаеш ли какво ме посъветва? — Серина поклати глава. — Каза ми да си събера ума. Да си подредя живота. Не можех да повярвам. — Скръбно сведе глава към гърдите си.

— Попита ме къде живея? — продължи той, гласът му се прекърши. — Къде са корените ми? В кой дом се връщам?

Серина се изкуши да отговори: при курвите си, но прехапа уста навреме.

— Майкъл, накъде биеш? — не беше сигурна какво да мисли: дали заслужава съчувствието й, или разиграва театър, за да я спечели обратно.

— Мога да имам семейство — тихо промълви той. — То е тук. Имаме дете — добави той, стана, приближи се към нея и посочи с пръст към корема й.

Серина отстъпи назад.

— Не, Майкъл, детето не е твое. Ти се отказа от него, докато се въргаляше с ония проститутки, а после ме изключи от живота си.

— Моля те, Серина. Зная какво извърших. Зная, че беше погрешно. Смъртта на майка ми го показа. Искам да се върна в твоя живот. В живота на нашето дете. Дай ми възможност.

— Какво искаш да отговоря? — попита тихо тя.

— Съгласи се да станеш моя съпруга.

Той бръкна в джоба си и извади кутийка, отвори я и отвътре се показа огромен, шлифован като смарагд диамант — най-малко десет карата, каза си Серина възхитена — обграден от два по-малки камъка. Тя протегна пръст и го докосна. Копнееше да го сложи и да гледа как отраженията му танцуват и подмигват в меката светлина на кабинета. Беше смаяна до немай-къде. Не ставаше само въпрос за бижуто — и преди бе притежавала красиви накити. Замисли се за всичко, свързано с него. Той предлагаше да й върне стария живот: частни самолети, красиви къщи, милиарди в банката, наследство за детето й. Имаше много причини да подскочи от радост след това предложение и още повече — да избяга с писъци от него. Погледна го и почувства болка в слабините си, представи си невероятния секс, който някога бяха правили. После я споходи неудобна мисъл. За това ли ставаше дума: за секс и пари? Така не ставаше ли същата като онези в Кан?

— Нужно ми е да помисля, Майкъл. Навярно разбираш, че е малко изненадващо.

— Разбира се. Но, моля те, помисли.

Тя бавно кимна.

— Трябва да се връщам на бала.

Но Майкъл Саркис не беше свикнал да се отказва така лесно.

— Самолетът ми е на летището във Фарнбъроу. Можем да отлетим до хотела ми във Вегас. Трябва да се венчаем в навечерието на Нова година. Мога да докарам и сестрите ти. Баща ти…

— Майкъл. По-полека.

— Мога ли да те видя утре?

— Майкъл, моля те.

— Кога? — настоя той.

— Ще ти се обадя, когато съм готова.

 

 

Осуалд излезе отпред, за да глътне малко чист въздух. Смесицата от бренди, шампанско и вниманието, с което го обсипваха признателните гости на бала, му дойде в повече. Извади една пура „Кохиба“ и издиша кръгче гълъбовосив дим в мразовития нощен въздух, доволен да остане няколко минути сам и да набере нови сили.

— Видях малката сценка в кухнята — дочу се глас от сенките и огънче на цигара огря едно лице.

— Деклън О’Конър — възкликна Осуалд, разпознавайки брата на своя жокей. — Не помня да съм те канил.

— Дойдох с Финбар, нали тъй? Разбира се, ти си поканил спечелилия наградата жокей на Свирепия?

— Предполагам — отговори Осуалд, ядосан, че го заговаря този непочтен човек. — Но можеше да се постараеш — продължи той, поглеждайки мърлявото ленено сако на Деклън и черните джинси. — Освен това за какво говориш? Каква сценка в кухнята?

— Държа се много грубо с бедните си слуги, а те се трудят толкова усилено. — Деклън дръпна от скритата в дланта си цигара. — Определено се налага Осуалд Болкън да се научи на добри маниери.

Гняв стисна гърлото на Осуалд, щом си припомни смъртоносната заплаха, която получи в нощта след надбягванията в Нюмаркет.

— Ти си бил — изръмжа той, като съвсем ясно си припомни тайнствения глас, който му бе телефонирал. — Ти, дребно лайно, обади ми се да ме заплашваш!

Деклън хвърли недопушената си цигара на земята и започна да се смее.

— Не бъди толкова чувствителен — присмя му се той. — Това беше само малка закачка. Не биваше да се нахвърляш на Финбар онзи следобед, нали? Изкара си го на него, нали?

Осуалд не можеше да повярва на нахалството на хлапака, който му изглеждаше на не повече от двадесет и пет.

— Не само че мога да извикам да те арестуват, а направо ще те съсипя — високомерно заговори той.

— Не ставай такъв, Осуалд — неискрено се усмихна Деклън. — Знаеш ли, ние с теб имаме много общо…

— Надали.

— Ще се изненадаш. Виж, обикновено не ходя по балове. Не са ми по вкуса. Но искам да обсъдим една малка идея за бизнес.

— Това не ме интересува, О’Конър — отвърна Осуалд и се обърна, за да влезе обратно в къщата.

— Има начин и двамата да спечелим много пари.

Когато гостите на бала започнаха да ги заобикалят, Деклън сниши глас, за да изложи плана си на Осуалд.

По-възрастният мъж надменно се изсмя, когато другият свърши.

— Разкарай се от очите ми, О’Конър — отсече Осуалд. — Няма да си цапам ръцете с долни, дребни кроежи — не че имаш някаква надежда с този.

Хвърли пурата си на земята и внимателно я стъпка.

— А що се касае за пари, имам си предостатъчно собствени планове.

 

 

— Добре ли си?

Камила се спусна през двойните врати на кабинета, красива като Елена от Троя. Косата й беше прибрана назад с две шноли в стил „Арт Деко“; дългата, широка бледолилава рокля се спускаше по тялото й свободно и платът едва докосваше кожата й. Тюркоазените й очи се присвиха, щом видя Серина да седи на един стол и да се взира през прозореца към мрака навън.

— Серина?

— Майкъл Саркис ме посети току-що.

— Какво? На бала ли? — невярващо попита Камила. — Е, надявам се, че си наредила да го изритат.

— Помоли ме да се оженя за него — бавно каза Серина, без да откъсва очи от прозореца.

Камила се задави с коктейла си.

— Да му се не знае. Като гръм от ясно небе! Ти какво отговори? — предпазливо попита тя.

— Нищо. Не зная какво си въобразява. Появява се тук, след като месеци се е държал като пълен негодник, и очаква да подскоча от радост заради предложението му за женитба. След начина, по който се отнесе към мен.

Камила се взря в лицето на сестра си. През изминалите няколко месеца Серина се бе променила, беше станала по-сочна, остротата й се бе притъпила: всички го виждаха. Но все още си беше същата жена и част от нея явно бе привлечена от мощния магнит на богатството и властта. Предложението на Саркис все още беше примамливо за нея и Камила знаеше, че се налага да внимава. Всички щяха да са доволни да му видят гърба — мъже като него бяха коварни егоисти — но тя познаваше Серина. Колкото повече злословеха за гаджетата й, толкова по-силно се привързваше към тях.

— Значи не си го приела сериозно?

Лицето на Серина загадъчно грейна.

— Да беше видяла пръстена!

 

 

— Баща ти спомена ли кога ще бъде сватбата на годината? — попита Дженифър Уочорн, която се бе настанила до Камила и Серина веднага щом се върнаха в балната зала, и посочи към Мария Данте. Певицата се държеше като царица на бала.

— Не съм убедена, че е наша работа — отговори Серина. Искаше да добави, че не я е грижа особено, но всъщност това я интересуваше. Засягаше я, и то много. С изненада узна, че щастливата двойка е изтеглила сватбата още за февруари. Наистина не разбираше защо е всичкото това бързане, то я ядосваше повече, отколкото бе склонна да признае. Дали не очакваха дете?

— Е, как са двете прекрасни сестри Болкън? — добродушно се обади Филип Уочорн, възползвайки се от възможността да целуне и двете момичета по бузите. — Нямах възможност да си поговоря с теб на лова миналата седмица, Камила, но всички сме много въодушевени от избора ти за представител на Ъшър.

Филип беше известен дарител на Консервативната партия. Самият той донякъде се увличаше от политиката и използваше контактите си с властта, за да укрепва търговската си империя. Камила бе чувала баща си да говори пренебрежително за връзките му в партията, като твърдеше, че лови риба в мътна вода.

— Можеш да си уговориш среща с помощника ми, ако желаеш да обсъдите кампанията ти — любезно предложи Филип. Камила се оживи. Хубаво беше да има силни хора на своя страна, особено в подготовката на изборите през следващите осемнадесет месеца.

— Опасявам се, че парите са от значение, млада госпожице — продължи той, потупвайки я по гърба. — Ако бях на твое място, щях да говоря с баща си да организира тържество за събиране на средства в Хънтсфорд. Осуалд загуби мястото си в Камарата на лордовете — придоби той скръбно изражение, — но фамилното ти име трябва да се чува. А и кой не би желал да дойде тук на бал? — Обгърна с жест залата и изпи чаша уиски на един дъх.

— Да, всъщност точно това мислех да подхвърля на татко — отговори Камила. Не знаеше защо, но някакво неприятно чувство се прокрадна в стомаха й само като заговори за това.

Дженифър сведе очи към инкрустирания си с диаманти часовник „Картие“.

— Не забравяйте, фойерверките са след петнадесет минути — изгука развълнувано тя. — Ще излезете ли на алеята или на кулата, за да ги наблюдавате?

— И в двата случая възнамерявам да отида и да си взема топла дреха — усмихна се Камила. — Нощта е студена, а роклята ми — тънка!

Тя се извини и се заизкачва по стълбите към спалнята си, откъдето взе фин, бял като сметана вълнен шал и уви раменете си с него. Почти се бе върнала до вратата, когато чу характерния глас на Мария Данте в коридора току пред стаята. Изглежда говореше с някого от приятелите си от операта. Нещо възпря Камила да не отваря леко открехнатата врата. Вместо това тя застана до процепа и се заслуша.

— Разбира се, цялата къща се нуждае от основен ремонт — говореше Мария с напевния си италиански акцент. Камила я чу да почуква по стената на спалнята, сякаш проверяваше има ли плесен.

— Англичаните, те наистина нямат стил, n’est-ce pas^[2]? — отговори мъжки глас, който явно принадлежеше на французин. — Според мен повечето от ужасните мебели трябва да изгорят заедно с фойерверките.

— Очевидно не мога да подменя всичко веднага — говореше Мария, сега гласът й бе стихнал до съзаклятнически шепот, така че се наложи Камила да се наклони към вратата, за да чува.

— Обаче имам цял живот пред себе си да правя тук каквото си поискам — додаде тя с нисък, дрезгав смях. — Освен това тази къща ще трябва да започне да печели пари. Можем да натрупаме цяло състояние, ако я даваме под наем за подобни събития. Но Осуалд не иска да чуе и дума за това в момента — добави тя и въздъхна.

— Защо така? — попита французинът.

— Толкова е упорит: инатът замъглява преценките му. Музикалната вечер не му напълни джоба и сега не иска да слуша за никакви търговски начинания, свързани с Хънтсфорд.

— И как мислиш да решиш този проблем?

Тя се засмя. Смехът й прозвуча като кудкудякане.

— Имам си начини, caro^[3]. Имам си начини.

 

 

— По-добре да тръгвам тогава — обърна се Кейт към Ник и го дръпна леко за ръкава, притеснена да не изглежда прекалено самонадеяна, ако го хване за ръката.

— Къде отиваме? — попита той и огледа помещението. Балът не даваше признаци, че ще свърши скоро.

— На фойерверките в полунощ, глупчо — обясни Кейт. — Семейна традиция. Най-удобното място за наблюдение е кулата на замъка. Наистина ще ти харесат.

— И ние си имаме фамилни традиции — заговори й с усмивка Ник. — Не че често си ходя вкъщи, но точно тази най-много обичам да спазвам.

— Каква е тя?

— Всички си даваме един на друг подаръци, когато удари дванадесет часа на Бъдни вечер. Ето, твоят е тук — добави той и потупа джоба си.

Кейт се извърна към него изненадано. Не допускаше, че Ник е от онези, които раздават подаръци заради предпазливото му отношение с парите на компанията, но се зарадва, че и тя му е купила нещо. Късно една вечер миналата седмица беше излязла да пазарува. Искаше да му купи нещо, което ще му хареса, като красива запалка „Дънхил“ или елегантен костюм от „Савил Роу“, но се възпря. Екстравагантният подарък щеше да разкрие чувствата й, а тя по никакъв начин не можеше да го допусне, докато той демонстрираше съвсем слаб интерес към нея. Затова избра книга, която щеше да го зарадва: биография с твърди корици на Дейвид Нивън, един от любимите му актьори. Остана доволна от покупката — сметна, че е постъпила както трябва: приличен подарък и все пак нищо прекалено лично, което да намеква за по-силни чувства.

— А искаш ли и аз да донеса подаръка си за теб? — попита тя и тръгна към стълбището.

— Е, щом си ми взела нещо — подкачи я той.

Тя кимна и се спусна към стъпалата да донесе книгата. Гостите, които се бяха отправили към входната врата и стълбището към кулата, се загледаха след нея. Тя бързо грабна увития в сребристо фолио и завързан с черна панделка подарък, пъхна го под мишница и тръгна обратно към Ник.

— Готово, да тръгваме ли?

— Към фойерверките ли? Да, но нека най-напред да отидем на по-тихо място, само за няколко минути — помоли Ник, като кимна с глава и я поведе далеч от навалицата.

На по-тихо ли? Кейт преглътна, това пък какво означаваше? Неочаквано за себе си откри, че се безпокои. Щеше й се да се беше пооправила пред огледалото, докато беше в стаята. Сигурна беше, че косата й е щръкнала като на плашило.

— Какво ще кажеш за оранжерията? — предложи Кейт. — Не е далеч, а обикновено татко я заключва, когато има бал. Цялата е остъклена, така ще можем да наблюдаваме фойерверките, без да хванем пневмония.

Понесоха се по дългите коридори, докато стигнаха източния край на къщата. Кейт отвори две двойни врати с ключ, който откри под една китайска ваза. Оранжерията не беше голяма, едната стена и таванът бяха стъклени и гледаха навън към пълния мрак. През лятото, обясни Кейт, била пълна с растения и пълзящи лози, но сега изглеждаше малко занемарена. Отляво имаше някакво голямо екзотично тропическо растение, пожълтяло и клюмнало, а от другата страна се виждаше малко вътрешно езерце, заобиколено от няколко празни каци.

— Е… подкани го Кейт, съзнавайки нарастващото си притеснение.

— Дванадесет без пет е — усмихна се Ник. — Време за подаръци!

— Предлагам да бъда първа — каза Кейт и измъкна пакета изпод мишницата си. — Надявам се, че още я нямаш — забърбори тя. — Зная, че го харесваш…

— Не издавай изненадата — спря я Ник, който вече късаше сребристата опаковъчна хартия. На лицето му изгря искрена усмивка, когато видя книгата и заразлиства страниците. Кейт беше доволна, че се въздържа да напише някакво сладникаво-сантиментално посвещение на титулната страница.

— Фантастична е, благодаря ти — усмихна се той и потупа корицата. — А сега подаръкът за Кейт — ухили се той.

Ръката на Ник потъна в джоба му и извади една кутия. Тя видя, че облак на тревога и притеснение засенчи лицето му. Кутията беше забележително добре опакована за подарък от мъж, каза си тя. Развърза червената панделка и подаръкът изскочи пред очите й изпод шумолящата бяла хартия. Държеше старо томче на „Магьосникът от Оз“ с понапукано гръбче и прекрасна черно-бяла графика на корицата. Първо издание.

— Спомних си колко я обичаш. Сподели, че едно време майка ти е чела от нея…

Тя го прекъсна, залята от чувства:

— Така е — промълви и гласът й се прекърши. — Смутена съм — продължи и погледна към евтината книга, която му беше поднесла.

Той се засмя.

— Няма за какво. Заслужаваш я.

Кейт го погледна в лицето. Изражението му оставаше загадка за нея. Той пристъпи напред.

— Кейт, аз…

Тя почувства желание да разсее внезапното напрежение между тях и започна да бърбори като побъркана.

Млъкни, жено, наруга сама себе си. Престани. Не искаше ли точно това?

Най-после си пое дълбоко дъх и се усмихна широко на Ник.

— Каква щеше да бъде тази година, ако не се бяхме срещнали? — бавно попита тя, усещайки, че сега тялото му е само на сантиметри от нейното.

— Безлична — тихо отвърна Ник. Изведнъж сякаш вече не бяха двама приятели, които си разменят подаръци на Бъдни вечер, а почти непознати, които не знаят какво да си кажат. Ник бавно постави ръка на страната й. Беше толкова близо, че Кейт долови излъчващата се от кожата му топлина. Виждаше колко дълги са миглите му, тъмните му лешникови очи бяха вперени в нейните и ненадейно й се прииска да целуне клепачите му, врата, страните и меката извивка на устните му.

Тогава вратата с трясък се отвори, те се обърнаха и видяха Серина на входа на оранжерията.

При внезапната й поява Ник рязко се дръпна назад, а Кейт едва не се препъна на десетсантиметровите си токове, за да увеличи разстоянието помежду им.

— Ето ви и вас двамата! Търся ви навсякъде. Татко иска всички заедно да отидем на кулата. О, извинявайте! Неудобен ли е моментът? — Серина се засмя, внезапно осъзнала какво е направила. — Ще ви видя горе след минутка, нали?

Тя бързо затвори вратата зад гърба си. Ядоса се на себе си, беше нетърпелива да попита Кейт какво мисли за предложението на Майкъл, но се надяваше, че не й е попречила. Спря, изненадана от себе си. Искаше сестра й да бъде щастлива и определено харесваше Ник Дъглас, въпреки че той натрапчиво й напомняше на Том. Гласът на Том три години бе шлифован в Кралската академия по драматично изкуство, но акцентът му бе същият като на Ник, както и необузданото му, леко глуповато чувство за хумор. По дяволите. Майкъл току-що я бе помолил да се омъжи за него, така че защо да мисли за Том? Чу трясъка на първите фойерверки и забърза нагоре.

 

 

Хънтсфорд представляваше лабиринт от коридори и проходи, имаше дори таен тунел от времето на крал Едуард, който позволяваше на слугите безшумно да се придвижват от единия край на къщата до другия. Серина и сестрите й познаваха всеки сантиметър от сградата. Често бяха използвали проходите, за да се крият от баща си или да се движат насам-натам, без да предизвикват гнева му. Тя се отправи към библиотеката. Знаеше, че там, зад рафтовете с книги, има врата, която водеше право нагоре към кулата.

— Надявам се, че сте тръгнали към кулата? — Мария Данте се появи в коридора зад нея.

Серина се изненада да я срещне там.

— Не сте ли с татко? — попита тя с нотка на упрек. В Мария имаше нещо, което я безпокоеше.

— Не сме сиамски близнаци — усмихна се певицата.

— Е, аз ще мина оттук, желаете ли да дойдете? — покани я Серина, съзнателно показвайки жест на добра воля. Присегна се, докосна златната дръжка зад купчината книги и вратата изведнъж се отвори.

— Таен проход — иронично отбеляза Мария. — Колко мелодраматично!

— Едва ли е като при Агата Кристи — отвърна Серина, леко подразнена. — Всъщност само един коридор свързва кухнята и предните спални. Очевидно моят прапрадядо го е построил, та слугите да не се пречкат на господаря.

— Ах, вие, чудати англичани — възкликна Мария и последва Серина по тесния проход.

Не приличаше на катакомба. Като дете Серина не можа да преглътне разочарованието си, когато откри, че тайните проходи в Хънтсфорд не бяха като пещерата от „Великолепната петорка“^[4], а съвсем обикновени коридори, макар и скрити от погледа. Но този сега бе мъждиво осветен и тих, а тъмнината ставаше още по-потискаща от редицата мрачни семейни портрети, накачени по каменните стени. Бледите лица на предшествениците Болкън се взираха в Мария и Серина досущ като таласъми. Италианката вървеше след най-младата Болкън, а дългата й кадифена рокля шумолеше при всяко движение.

— Нали знаете с какво нетърпение очаквам да прекарам Коледа със семейството? — наруши тишината Мария.

На Серина преструвките й дойдоха до гуша.

— Нима? И какво точно ще правите на тази семейна сбирка? Ще ми сложите още наркотици в куфара или ще пратите мародери в спалнята ми? Или пък нещо още по-изтънчено. Бомби в банята? Гърмящи змии в леглата?

— Какво, за бога, говорите? — отвърна Мария с подплашен вид.

— Не се преструвайте, че не помните музикалната вечер в Хънтсфорд. Вашият агент Майлс тършуваше из спалнята ми.

— Серина, не ставайте глупава. Не се погрижихме за достатъчно охрана и това беше някакъв крадец. Как можете да си помислите подобно нещо за член от своето семейство?

— Все още не сте от семейството — сряза я Серина.

— Е, скоро ще бъда — продължи самодоволно Мария. — И догодина по същото време с Осуалд ще си имаме собствено семейство. Не че вие, момичета, няма да сте част от него, разбира се — добави тя така, сякаш това беше нещо, в което не бе убедена.

Серина спря и се обърна с лице към бъдещата си мащеха. Едничкото, което можа да види в мрака, беше сянката на лицето и белотата на зъбите й.

— Така ли? — злобно попита Серина, неспособна да се спре. — Значи все още можете да имате деца?

— Само на четиридесет съм, mia cara — отвърна Мария с очебиен сарказъм. — Зная, че на вас ви изглежда като преклонна възраст, но имам предостатъчно време да зачена.

Серина усети, че не може да отговори — всъщност не можеше дори да си поеме дъх.

— Добре ли сте? — самодоволно попита Мария. — Налага се да разберете, че Осуалд иска да създаде син. Син, когото винаги е желал.

— Естествено — тихо отговори Серина.

— Едва ли си въобразявате, че ще му е приятно незаконно роденият му внук да наследи Хънтсфорд?

Серина почувства, че гърбът й се извива като на котка, преди да започне да съска.

— Моля?

— Незаконното ви дете. Само изтъквам очевидното — чаровно се усмихна Мария. — Едно копеле няма — не може — да наследи Хънтсфорд. Нашето дете, моето и на Осуалд, ще бъде наследник на титлата, на къщата, на всичко.

 

 

Осуалд впери поглед в небесата, скръстил ръце пред гърдите си с широко разкрачени крака като английски булдог, който си пази територията. Ивици светлина се стрелкаха към небето и експлодираха в огромни гроздове от мънички пламъчета като кехлибарени глухарчета. Камила зави по-плътно раменете си с шала. Когато се приближи до баща си, червена светкавица разцепи небето и избухна, пръскайки червени, зелени и сини звезди над тях.

— Много е внушително тази година, татко — заговори тя и забеляза, че той не се обърна да я погледне.

— Мария плати за фойерверките — отговори Осуалд и се поусмихна. — Това е подаръкът й за семейството по случай Коледа.

— Колко щедро — хладно отбеляза Камила.

Около седемдесет човека се бяха скупчили на кулата, извисяваща се тридесет метра над земите на Хънтсфорд. Всички бяха проточили вратове, за да наблюдават спектакъла.

— Според мен вечерта върви много добре — продължи Камила, а зад гърба й Осуалд презрително изсумтя.

— Естествено, че ще е така — присмя се той, все още без да я поглежда в очите. — Винаги е била събитие в светския Календар. Огледай се: всички се чувстват великолепно.

— Питам се… — започна Камила, но спря, за да обмисли тактиката си за последен път. Не умееше да манипулира баща си като Серина, но знаеше, че номерът бе да не изглежда, че търси съдействието му, а да го поласкае, да го накара да се чувства могъщ и незаменим. — … Питах се, тъй като си толкова опитен в организирането на подобни събития, би ли ми помогнал с тържеството за събиране на средства, което ще направя следващата година?

Неприятна усмивка изкриви устните на Осуалд.

— За какво ще събираш пари?

Тя дълбоко пое дъх.

— Навярно си разбрал, че бях избрана за представител на Ъшър. Аз съм бъдещият кандидат за Парламента. — Внимаваше да му го поднесе така, сякаш той още не е чул това. — Трябва да събера средства за кампанията си. Реших, че е хубава идея да дам малко тържество тук. Как мислиш?

Осуалд не отговори, вместо това вдигна още по-високо глава, за да наблюдава фойерверките.

— Баловете в Хънтсфорд не са за събиране на средства, Камила — накрая отвърна той. — Трябва да разбереш, че след музикалната вечер съм по-малко склонен да каня чужди хора в къщата за каквото и да е начинание — търговско, благотворително или друго.

Камила разбра, че битката ще бъде тежка.

— Но аз не съм чужд човек, аз съм ти дъщеря.

— Да, когато ти е угодно.

— Това пък какво ще рече? — попита Камила. — Смятах, че ще ме подкрепиш в опитите ми да навляза в политиката. Ще бъда откровена, страшно съм изненадана, че и дума не обели по този въпрос. Всички ме поздравяват, освен собствения ми баща.

Една ракета пропищя в небето и избухна, сипейки звезден прах. Осуалд най-после обърна глава и я погледна.

— Пропуснах да обсъдя набезите ти на политическата арена не защото не съм чул за незначителния ти „триумф“ — саркастично изплю последната дума, — а защото това е поредното погрешно начинание на семейството.

— Но ти беше в политиката с години — изненада се Камила. — Харесваше ти. Защо с мен да бъде различно? Защо това изведнъж стана „погрешно“?

Осуалд завъртя глава и зарея поглед в чернотата пред себе си.

— Истината е, Камила, че не си подходяща за Парламента.

Тя се нахвърли гневно върху него:

— Как ще обосновеш подобно твърдение? Имам всички необходими качества…

— Я виж? Нима? — усмихна се злобно баща й. — Включително и един стар скелет в гардероба?

Камила замръзна. Обви плътно ръце около тялото си, сякаш да се защити. Загледа се пред себе си, но не виждаше нищо, защото всъщност се взираше назад във времето.

Осуалд се изхили тихо. В мрака смехът му беше жесток и коравосърдечен.

— Да, мнозина политици имат малки, тъмни тайни, нали? С това изключение, че твоята е малко по-тъмна от повечето.

— Това беше преди много години — спокойно отговори тя и положи всички усилия да прикрие ужаса, който смразяваше кръвта й.

Брадичката на Осуалд щръкна, той високомерно вирна нос.

— Само защото е било отдавна, не значи, че не се е случило. За щастие аз единствен зная за него. Поне засега.

— Татко. Това принадлежи на миналото. Моля те, нека си остане там — каза Камила, мъчейки се да владее гласа си.

— Миналото има навик да изскача ненадейно — отвърна Осуалд с очи, вперени в огньовете в черното небе. — Предлагам ти да престанеш с тези глупави фантазии и да оттеглиш кандидатурата си.

Нещо в съзнанието на Камила прещрака и тя осъзна в какво се коренят възраженията му.

— Завиждаш, нали? — попита тя и се завъртя предизвикателно към него. — Завиждаш, че единствена от семейството аз ще направя политическа кариера. Повечето бащи се радват, когато децата им постигнат нещо. Но не и ти. Никой не може да е по-добър от теб, нали? — презрително завърши тя.

Изражението на лицето му й подсказа, че е улучила истината.

— Да завиждам? На теб? — Той изгледа дъщеря си и се изправи надменно в тъмнината.

— Да — предизвикателно отговори тя. — Загуби мястото си в Камарата на лордовете и заради това аз трябва да се откажа от моя шанс за политическа кариера. От амбицията си. Е, аз наистина искам това и няма да пропилея тази възможност заради теб.

— Няма ли? — жестоко се усмихна Осуалд.

Гласът на Камила омекна, тя разбра, че железните им воли са се вкопчили в смъртоносна схватка.

— Смятам, че ще се справя — тихо додаде тя и отвърна така твърдо на погледа му, че видя в зениците му отражението на огнените експлозии. — Според мен ще бъда добър политик. А ако стана член на Парламента, това ще бъде гордост за дома ни.

— Докато не си се превърнала в едно от бившите величия на страната — а с оглед на онова, което и двамата знаем, това ще се случи, наистина не ме е грижа какво си въобразяваш, скъпа.

Камила почувства как лицето й пребледнява, осъзнавайки каква власт има той над нея.

— Оттегли кандидатурата си — кратко й нареди Осуалд.

— Няма — отговори дъщеря му и котешките й очи се присвиха.

— О, да, ще я оттеглиш — усмихна, се той и още една ракета разсече небето. — Ще го сториш веднага след Нова година, ако не искаш целият свят да узнае за малката ти тъмна тайна.