Тасмина Пери
Любовта не се купува (10)

8.

Кантората Корнуол се помещаваше в неприветлива, внушителна постройка в стил „Крал Джордж“ в Ин Фийлдс в Лондон, на старовремски площад, лъхащ на закостенели ценности и тесногръда порядъчност. Но вътре, в офиса на Чарлс Макдоналд, кралски съветник, цареше празнична атмосфера. Сивокоси мъже в костюми от „Савил Роу“ се усмихваха широко и чукаха чаши, рядко нарушение на трезвите порядки на една от най-процъфтяващите адвокатски фирми в Лондон.

Чарлс Макдоналд почука с опакото на сребърната лъжичка по кристалната си чаша с тоник и се прокашля.

— Няма нужда да ви казвам колко успешен беше този месец за нашата кантора — заговори той с живописния си протяжен единбургски говор. — Толкова успешен, че щеше да бъде неуважение да не го приключим с питие в ръка, макар че в моята чаша има само безалкохолно.

Лек смях от учтивост се разнесе из помещението. Адвокатите, и най-вече тези, които оглавяваха кантори, не се славеха с чувство за хумор и всяка тяхна несериозна дума предизвикваше несъответстващ изблик на смях.

— Джери и Дейвид — кимна Чарлс към закръгления мъж с румено лице и към по-ниския, по-слаб човек до него с половинки очила, — за славно спечеленото им дело за клевета на Питършам. Чакайте интервю с Джери на трета страница на „Адвокат“ през следващата седмица.

Чуха се нови смехове, когато Чарлс вдигна чашата си.

— Използвам възможността да поздравя и постоянната знаменитост на кантора Корнуол, госпожица Камила Болкън. Вълнуваща победа в делото Кендъл срещу Саймън. Признавам, смятах, че то не може да бъде спечелено. Поздравления, Камила.

Всички мъже в помещението се обърнаха към привлекателната русокоса жена в ъгъла, винаги благодарни за възможността да я погледат. Камила Болкън кимна учтиво и приглади полата на шития си по поръчка костюм в „Гийвс и Хоукс“, за да добие още по-представителен вид пред колегите си.

Докато отпиваше от чашата си с шампанско, тя се запита дали след това признание ще започнат да й възлагат по-тежки и по-престижни дела. Нямаше търпение да се изкачи до върха на юридическата стълбица. Всяка друга адвокатка от колегията на двадесет и девет щеше да смята, че шеметният полет на кариерата на Камила навлиза в стратосферата. Колеж „Балиол“ в Оксфорд, юридически факултет завършен в първата петорка по успех, стаж в една от най-елитните лондонски кантори. През изминалите дванадесет месеца Камила беше работила като младши съветник на най-добрите адвокати в три големи дела за измама. Репутацията й на проницателен и брутален майстор на кръстосания разпит растеше и годишните й хонорари възлизаха на шестцифрено число. Не беше зле за жена, редовно пренебрегвана като аристократична фукла.

Но на Камила това все още не й беше достатъчно, целият й живот преминаваше в планиране на следващото й завоевание, на поредното блестящо постижение. Беше нещо като традиция — тя бе третото дете в семейство с високи постижения. Или се отказваш, преди още да си започнал, или работиш до изнемога и засенчваш всички. А Камила искаше да блесне.

Обърна се да погледне колегите си и й хрумна, че навярно те са причина кариерата й да напредва по-бавно, отколкото би желала. Адвокатската кантора имаше отлична репутация, но с толкова много егоизъм и таланти под един покрив беше трудно дори да те забележат, камо ли да се издигнеш. Затова въпреки че Чарлс Макдоналд я обкичваше с чудати комплименти на петъчните коктейли, тя бе сигурна, че го прави само за да хвърли пепел в очите на единствената изявила се жена.

Висок, дългокрак и красив мъж се приближи с бутилка шампанско „Мое“.

— Виждам, че нечия чаша е останала празна — заговори Мат Хорнби, един от младшите служители в кантората, целият пламнал. — Чарлс е осигурил качествено вино, нека го пием на едри глътки.

— Само защото е безплатно, не значи да го изпием всичкото — отвърна Камила, като подаде чашата си с кокетлива усмивка. Съзнаваше, че Мат, двадесет и пет годишен жител на Ийст Енд, е безнадеждно влюбен в нея, откакто постъпи в кантората Корнуол. Не искаше да го насърчава, но той имаше мило, хубаво лице, изпъстрено с лунички, и й се видя чаровно, че приема шампанското като истинско угощение.

— Снощи те видях на светските страници на „Ивнинг Стандард“ — продължи Мат и нервно изля виното в гърлото си. — Та какви са ти плановете за този уикенд? Навярно ще бъдат по-бляскави от соарето тази вечер?

Тя се засмя и отпи от виното си.

— Получих разни покани, но нито една не ми е по сърце. Всъщност до два часа отивам на вечеря у Чарлс и Найджела. Храната ще бъде разкошна, но нищо не може да ме примами повече от това да се сгуша в леглото с някой филм и китайска храна.

— Защо не ме вземеш със себе си и аз да отсъдя кое е най-примамливо?

Тя се усмихна, неспособна да се спре.

— Къде? — измърка тя. — У Чарлс и Найджела или у нас?

— Ей, малка хитрушо. Флиртуваш ли с мен?

Тя го плесна по ръката и остави чашата си на масата.

— Категорично не. Освен това се опасявам, че Нат ще откачи, ако се появя с теб на парти в петък вечер.

Мат се усмихна при споменаването на Натаниъл Монтегю, когото бе срещал само два пъти, но който често му се зъбеше от страниците на „Дейли Мейл“.

— Имаш право — засмя се той, напълни чашата си до ръба и натъпка уста с японски оризови солети. — Този човек ме вледенява от страх.

Когато Мат изчезна „да потърси още хапване“, Камила усети присъствието на висока фигура до себе си.

— Ще поостанеш, или бързаш? — попита Чарлс Макдоналд и въпросът му прозвуча по-скоро като молба.

— Не е нужно да ходя никъде до към осем часа. Защо?

Той леко постави ръка на рамото й, като съзаклятнически я побутна към вратата.

— Да отидем някъде на по-тихо — предложи той. — Трябва да говоря с теб по въпрос, който ще те заинтересува.

Стомахът на Камила направи салто, докато слизаха по стълбите към кабинета й на втория етаж. Предстоеше разговор за подобряване на обема й от работа, помисли си тя. Чарлс я спря до вратата и й подаде палтото от „Армани“ от закачалката.

— Да излезем оттук — подкани я той. — Крайно поверително е. И стените имат уши, както се казва.

„Перото и перуката“, скътана в една странична уличка зад Линкълнс Ин Фийлдс, бе предпочитаната от адвокатите пивница. Беше мрачна, сякаш изскочила от роман на Дикенс, с тапицирани в овехтяло червено кадифе столове без облегалки, над бара висяха избелели карикатури на дебели съдии, водещи дела. Бе оживена, пълна с адвокати, убиващи времето преди да се върнат при съпругите и децата си във викторианските вили в Уондсуърт Комън. Не беше най-подходящото място за разговор насаме, каза си Камила, докато Чарлс й носеше джин с тоник от бара. Все пак, ако възнамеряваше да увеличи броя на делата й или да я премести в някой от по-престижните кабинети на горния етаж, вероятно бе по-добре да го стори далеч от ушите на другите обитатели на сградата.

— Много ти благодаря, че преди малко изказа признание за работата ми — започна тя, нетърпелива както винаги да кара направо. — Надявам се, убеден си, че съм готова скоро да стана водещ съветник.

Чарлс замълча и внимателно остави портокаловия си сок.

— Всъщност не точно за кантората исках да говорим — започна той, погледна право в нея и направи драматична пауза. Камила го бе виждала да използва този похват със съкрушителен ефект в съда, когато се готвеше да срази някого на кръстосан разпит.

— Камила, почти със сигурност ти си най-амбициозната стажантка, която съм интервюирал за обучение — продължи Чарлс. — А повярвай ми в кантората Корнуолс има много ентусиазирани адвокати.

— Не е ли всеки жаден за слава, когато е на двадесет и две и се опитва да си намери работа в добра кантора? — усмихна се тя, облекчена, че не са я довели, за да я гълчат.

— Допускам, че е така. Но при теб това винаги ми е изглеждало странно заради потеклото ти. В тази кантора сме имали мнозина адвокати и от масовите университети, и от Оксфорд, но винаги съм гледал с подозрение на онези с истински привилегии. — Чарлс прошепна думата „привилегии“. — Повечето от тях са мързеливи негодници. — Млъкна.

— Ето защо се колебаех да те назнача, Камила.

Започвайки да се пита накъде бие този разговор, Камила разклати ледчетата на дъното на чашата си.

— Спомняш ли си, когато те изведох на обяд през първата ти седмица тук? — попита Чарлс.

Камила помнеше добре. Обядваха в „Уилтън“ в Белгрейвия. Тя беше единствената жена в ресторанта и яде фазан, макар да знаеше, че трябва да си поръча риба. Тогава за първи път се почувства дребна, уплашена, незначителна и не в свои води. Всъщност точно както сега.

— Помниш ли, че Майкъл Хесълтайн седеше в съседното сепаре и ти страшно се развълнува? — попита Чарлс.

Камила се усмихна.

— Струва ми се, че дори го поздравих.

— Според мен малко беше пийнала. Не се безпокой — изхихика той, надигайки портокаловия си сок. — Пиенето на обяд и на мен не ми понася. Но си спомням, че тогава се запитах защо това момиче е толкова въодушевено от срещата с Хесълтайн, след като покрай семейството си навярно е срещало десетки високопоставени политици? Едно време думата на баща ти се чуваше в Камарата на лордовете, прав ли съм? Очите ти бяха блеснали, когато ми съобщи, че Хесълтайн веднъж бил казал, че председателството на оксфордския клуб е първата стъпка към поста министър-председател. И това е причината да го вземеш на мушка и да го спечелиш.

— По-точно той се оплака, че това е работа, която трябва да се изстрада — припомни си Камила, спомняйки си лукавото заговорничене, необходимо да си осигуриш престижния пост и последвалото редовно присъствие на безсмислени дебати.

— Е, както и да е — продължи тя, — нали при него не е станало точно така? Дотук с плана с Оксфордския клуб.

— Но не се справя зле — додаде Чарлс и гласът му стана сериозен, — стана заместник министър-председател. Мисля, Камила, че ти си не по-малко способна.

Тя замръзна и настойчиво го изгледа.

— Политика ли? А какво ще стане с правото?

— Брей, наистина ли искаш да станеш кралски съветник? — попита пренебрежително Чарлс. — Това ли ще бъде върхът на блестящата ти кариера?

Камила знаеше, че се налага да действа внимателно. Истина беше, че правото не караше сърцето й да пламти. Да, удаваше й се. Тя притежаваше необходимата дисциплина и схватлив, проницателен ум, за да достигне върховете на професията. Убедеше ли се веднъж, че я бива в нещо, не се спираше, докато не постигне най-доброто от себе си. Но всъщност искаше много, много повече.

— Мислила съм за това — отговори откровено тя. — Но все пак имам работата си тук и дори не съм навършила тридесет.

— Само не намесвай възрастта — засмя се Чалрс. — Знаеш ли, че преди тридесет години се кандидатирах, дявол да го вземе?

Камила поклати глава.

— Смятах, че правото е твоят живот.

— Мнозина адвокати са обезсърчени или неуспели политици — изсмя се шефът й. — Аз съм от вторите.

— Какво стана? Навярно си бил безупречен.

— Бях на двадесет и осем — двадесет и девет, когато се кандидатирах за Парламента. Бях номиниран от торите, но за някакво невъзможно за спечелване място в Южен Уелс, заемано цели двадесет години от един учител от Мертир Тидфил. Нямах никакъв шанс с моя единбургски акцент. — Той поклати глава при спомена.

— Не мога да допусна, че си се отказал толкова лесно — обади се Камила и се облегна напред, едновременно очарована и развълнувана.

Чарлс повдигна рамене.

— Стана точно така. Добре печелех от хонорарите, името ми се споменаваше в пресата, а това не е за изпускане, когато си женен, с две деца и над главата ти виси тлъста ипотека. Истината е — бавно продължи той, — че е изкусително да продължиш да прилагаш закона. Кой иска да замени петстотин хиляди лири като адвокат за заплата от пет хиляди като член на Парламента? Не и аз. Но сега май съжалявам.

Камила погледна тъжното изражение върху набразденото му лице и се зачуди как е възможно един преуспял мъж да таи такава неосъществена амбиция. И изведнъж почувства силен подтик, желание да достигне този Еверест, който Чарлс със съжаление бе загърбил.

— Съпругата ти не е ли председател на някаква секция в Асоциацията на консерваторите?

— В Ъшър — отвърна той. — Познаваш ли Джак Кавендиш?

Тя отново кимна.

— Баща ми го познава. Представител е на торите за Ъшър, нали?

— Да, но кой знае за колко време още? — меко додаде Чарлс. — Носи се слух, че Джак няма да участва в изборите през май идната година.

— Мястото за Ъшър сигурно ли е?

— Наглед не. Гласоподавателите там са едва няколко хиляди. Но ако той действително се оттегли, партията ще се наводни от кандидатури. Мястото ще стане примамливо. За някой богат, близо до Лондон…

Камила щеше да се пръсне от вълнение при този обрат на разговора.

— Какъв кандидат търси партията? — попита тя, стараейки се да се успокои.

— Човек, способен да спечели кампанията. Като теб, Камила.

— Откъде знаеш, че съм консерватор?

— О, скъпа — засмя се Чарлс, внезапно притеснен. — Предположих, че какъвто бащата, такава и дъщерята.

Истината беше, че Камила нямаше конкретни партийни пристрастия. В някои отношения клонеше надясно, други нейни мнения издаваха лява ориентация.

Но в съзнанието й политиката не беше само възгледи, а и сега между трите главни партии имаше малки различия. За нея политиката беше власт. Мисълта за уважението и авторитета я възбуждаше. Прекрасните й токчета щяха да чаткат по коридорите на Уестминстър, а каква значимост щеше да добие в сравнение с Кейт и нейните луксозни списания и Вениша с натруфения й светски дом! И още по-важно — нямаше да се влачи в опашката на кометата на Серина.

— Гласувах за торите на последните избори — отговори тя, спестявайки думичката „само“.

— Тогава всичко е налице, за да спечелиш кампанията — кимна Чарлс, измъквайки кожена табакера от горния си джоб. — Ще възразиш ли?

Камила поклати глава. Един от първите й спомени бе тежката миризма на пури и мокър вълнен плат; беше свикнала с лепкавия дървесен аромат.

— Притежаваш ум на политик, не ти липсва решителност. Биографията ти е подходяща. Да не пренебрегваме и факта, че си известна — усмихна се той. — Виж Борис Джонсън^[1] и Гленда Джаксън^[2]. Баща ти със сигурност ще ти осигури някаква подкрепа.

Камила се съмняваше. Баща й искаше да бъде преизбран за Камарата на лордовете повече от всичко, но в последните два тура на предварителните избори отбеляза неуспех. Тя се питаше как той ще приеме новината, че Камила се кандидатира за Камарата на общините. Без голям възторг, опасяваше се тя.

— Убеден ли си, че не съм твърде млада?

— Да. Партията има нужда да й се влее нова кръв, съвременни идеи. Трябва й модернизация — изцяло — както стана с новите лейбъристи през деветдесетте. Процесът вече е започнал.

— Смяташ ли, че съм подходяща?

— Дъщеря си на барон. Това стига.

Тя замълча, по-объркана, отколкото допускаше, че е възможно.

— Ако наистина реша, че това е, което искам да направя, и Джак Кавендиш оповести оттеглянето си, после какво?

— Предполагам, че не фигурираш в листата на одобрените кандидати от централния щаб?

Тя поклати глава.

— Ето ти първата стъпка.

— Очевидно се налага да го обмисля сериозно — отговори тя, като движеше нокътя на палеца си нагоре-надолу по грапавата маса. После погледна мъдрите очи на Чарлс. — Но предполагам, че не вреди да се поинтересувам, нали? — засмя се тя.

— Пуша за това — отвърна Чарлс, всмукна дим от голямата си, дебела кафява „Коиба“^[3], изпусна във въздуха няколко съвършени кръгчета и шишкавият адвокат зад тях се закашля.