Тасмина Пери
Любовта не се купува (33)

31.

Беше една от най-горещите юнски седмици, които светът помнеше. Тревата бе станала изумрудено зелена и всяко стръкче лениво полягаше от жегата. Дърветата около имението бяха покрити с тучна зеленина, сякаш растяха в тропиците, а езерото в средата бе започнало да пресъхва, образувайки по краищата си кафява ивица като мръсната пяна след източването на вана.

Осуалд седеше на сянка на терасата в Хънтсфорд след лекия си обяд. Резенчета шунка от Парма, парченца лимоновожълто авокадо и салата от радика, сирене и орехи, напръскана с любимия му лековит оцет, който специално внасяше от някакво селце близо до Модена. Прокарваше залъците си с голяма доза джин с тоник, който се бе постоплил в уханния въздух. Ненадейно почувства умора и реши да претупа набързо обедната си среща, за да проспи изтощителната жега.

— Е, господин Лофтъс — обърна се към мъжа от отсрещната страна на масата. — Ако ми оставите каквото сте написал, ще го прочета и навярно отново ще поговорим идната седмица. Трябва да имате предвид обаче, че разговарям и с други писатели.

Дейвид Лофтъс, мрачен четиридесет и няколко годишен човек, бръкна в чантата си и постави малка купчинка книги и списания пред Осуалд, които той преднамерено се въздържа да погледне.

— Ще ви оставя и визитка, за да ми се обадите, ако ви е нужно да научите нещо повече. — Мъжът откровено се взря в Осуалд. — От двадесет години чакам да съдействам при написването на мемоарите ви.

Осуалд пусна тъничка усмивка. Без да се влияе от раболепното държание на Дейвид по време на обяда, той вече беше решил да възложи именно на него да напише мемоарите му. Агентът му беше говорил за него възторжено, препоръките му бяха прилични: Оксбридж^[1], актив от няколко исторически биографии, два-три добре приети криминални романа, публикувани под псевдоним. И най-важното, живееше наблизо, плюс това беше бърз — а Осуалд обичаше да кове желязото, докато е горещо.

В миналото някои издатели проявяваха умерен интерес към мемоарите на Осуалд, но след скорошните събития около Серина интересът към бащата на най-прочутите сестри в Англия главоломно нарасна. Издателят му искаше книгата да бъде завършена колкото се може по-скоро и въпреки че Осуалд се имаше за даровит човек на перото, повече от способен да я напише сам (да не говорим, че душа даваше да отклони общественото внимание от дъщерите си към себе си), това му се видя непосилен труд. Нужен му беше някой като Лофтъс, който да получи нищожен пай от аванса и нищо от авторския хонорар в замяна на по-голямата част от работата.

— Ще ви се обадя — заключи Осуалд, погледна визитката на Дейвид и даде знак, че срещата е приключила.

— Ще ви очаквам с нетърпение — отвърна Лофтъс. — Книгата ще бъде от полза и за двама ни.

Щом Лофтъс си тръгна, френските прозорци към терасата се отвориха и през тях влетя Зоуи Картрайт. Осуалд беше наел младата жена като координатор на музикалното представление в Хънтсфорд, и сега тя ужасно бързаше, притиснала купчина кафяви папки към гърдите си, сякаш бе майка, носеща на детето си кърма. Осуалд изпъшка. Беше я взел преди няколко месеца, за да улесни живота му: с готовност призна, че работата, свързана с планирането на събитието, в мащаба, в който си я представяше, не му е по сърце. Зоуи притежаваше отлични професионални препоръки, предното лято бе подготвила две пищни представления в Ричмънд Парк и беше незаменима в това. Тя се бе заела със задачата, което позволи на Осуалд да посвети времето си на други, по-важни занимания: да играе поло, да ухажва Мария Данте, да препуска с колите си.

Но сега, когато моментът наближаваше и оставаха само четири дни до музикалната вечер в събота, Зоуи хвъркаше около него като албатрос. Беше се преместила от апартамента си в Челси в Синята зала на Хънтсфорд, като твърдеше, че ако бъде по-близо до сцената на събитието, ще се губят по-малко време и пари. Осуалд се бе съгласил и сега тя му вадеше душата час по час, като изискваше обстоятелствени инструкции за деня и го тормозеше да взима решения за всяка дреболия, свързана с представлението. Компанията й дори не беше приятна. Млада фръцла с миши вид, тя дразнеше Осуалд със своето суетене. Въпросът не беше в това, че не е привлекателна. Напомняше му на дружките от училище, които едно време Кейт имаше обичай да води — бледолики девици с безлични физиономии. Не като приятелките на Серина, помисли си той и изведнъж се развълнува при спомена: върволица от шестнадесетгодишни хитруши с абсурдно къси поли и предизвикателно изрязани блузи. Осуалд глупаво се ухили и пресуши остатъка от джина.

Зоуи се настани на един стол и се приготви за битка. От нейна гледна точка безброй причини я караха да проклина деня, в който се бе съгласила да организира музикалната вечер в Хънтсфорд. Да, беше амбициозна, да, бе постигнала страшно много с новоизлюпената си компания, но от ученичка не се бяха отнасяли с нея така. Лорд Осуалд Болкън беше проклет, самовлюбен тиранин, а като работодател — непоносим. В продължение на два часа го бе чакала да прегледа разходите и ведомостите, само за да чуе от Колинс, че баронът възнамерява да поспи следобед. Да спи! Зоуи можеше само да мечтае за подобен лукс. През последните шест седмици тя работеше по осемнадесет часа на ден, а свидливостта на Осуалд и ненавистта му към пресата заплашваха да осуетят всичките й усилия. Беше срещала такива като него и преди — даваха мило и драго за имиджа си пред обществото, но бяха прекалено мързеливи и арогантни, за да го поддържат.

— Ваша чест — започна тя с нотка на безпокойство, — надявам се, няма да възразите, че ви безпокоя, но смятам, че е изключително важно да поговорим. Остават четири дни до събитието и имам някои притеснения, които искам да обсъдим.

— Много добре — отвърна Осуалд и попи ъгълчетата на устата си с ленена салфетка, като огледа неодобрително момичето. — Само да бъде по-накратко.

Тя мълчаливо отвори папките си и занарежда всевъзможни графици и диаграми на масата от ковано желязо, а Осуалд даде знак на Колинс да отнесе остатъците от обяда.

— Кога ще започне циркът? — попита баронът. — Вече ме безпокои галиматията покрай оборудването. Не отлагат ли за прекалено късно издигането на сцената?

Зоуи се прокашля и поклати глава:

— Не, припомнете си, че това го обсъдихме. Плащаме ежедневен наем за инвентара и вие бяхте непреклонен, че той трябва да пристигне колкото се може по-късно, за да се избегнат излишните разноски. Ще го докарат утре, но съм убедена, че монтирането му няма да отнеме повече от ден, ако времето е благоприятно, естествено.

Погледна към Осуалд над очилата си и пое дълбоко дъх, сигурна, че следващият въпрос от дневния ред няма да му допадне. — Всъщност не точно сцената ме тревожи — предпазливо започна тя, — основното е, че онзи Джони Бенджамин, човекът, който се занимава с финансовата страна, току-що ми изпрати имейл с проект на ведомостта за приходите и разходите. Освен ако продажбата на билетите рязко не се покачи — поколеба се тя, — изглежда събитието ще бъде изцяло на загуба.

Ъгълчето на устната на Осуалд се изкриви, сякаш той се озъби.

— Започнахме цялата дандания, за да печелим пари, а не за да губим. — Гласът му бе нисък, безстрастен, но заплашителен. Това притесни Зоуи повече, отколкото ако й се беше нахвърлил с викове и обиди.

Тя побутна очилата си още по-нагоре и се опита да се успокои.

— С цялото ми уважение, ваше благородие, всяка сума от разходите съм съгласувала с вас.

Зоуи прокара пръст по ведомостта и трепна при вида на цифрите. Усещаше, че Осуалд щеше да изкара виновна нея за това, че представлението с бясна скорост излиза от контрол, но именно неговият подход към организацията застрашаваше успеха му. Хем използваше всеки сгоден случай да ореже належащите разходи, както стана със сцената, хем искаше най-добрите декори, за да й придаде великолепие. Ако Глинденборн има два ресторанта на открито, значи, разсъждаваше Осуалд, налагаше се да има два и в Хънтсфорд. Зоуи успя да постигне компромис и организира бюфет с печено на шиш. Реши, че Осуалд ще хареса идеята — беше приятна и не много скъпа, но той бе настоял бюфетът да се разположи под огромна шатра и самата тя глътна още сто хиляди от парите за вечерта. Да не говорим за наемането на Марк Тенант, главния готвач от „Сан Паоло“, да надзирава приготвянето на храната. Зоуи се опита да изтъкне, че Глинденборн е нещо по-различно: отдавна утвърдило името си бляскаво събитие от светския календар. То привличаше най-големите корпоративни спомоществователи, което даваше възможност да се поставят цели опери, като „Фигаро“ и „Мадам Бътерфлай“. Беше си представяла музикалната вечер в Хънтсфорд като по-скромно представление, по-скоро в тона на летните вечери в Кенуд Хаус в северен Лондон, където оркестър и неколцина певци изпълняваха кратки арии за забавление на излезлите на пикник. Не виждаше нужда от черни вратовръзки, напълно оборудвани ресторанти и химически тоалетни — произведения на изкуството, особено щом му се свидеше за персонала и организацията.

Осуалд спусна поглед към долната част на ведомостта и взе да негодува:

— Тази сума не може да е вярна! — викна той.

— Опасявам се, че е — смело заяви Зоуи. — И както личи, сме похарчили по-голямата част заради вас.

Осуалд едва вярваше на ушите си. Да не би тази префърцунена пикла да се опитва да го поучава? Сграбчи ведомостта и се взря в цифрите с далеч повече внимание от когато и да било до момента.

— Винаги съм твърдял, че броят на персонала граничи с абсурда — студено започна той, повтаряйки си наум разходите за заплати. — Шеф на сценичните работници, инженер по осветлението, театрален касиер, управител на снабдяването с храна! Този списък просто няма край!

— Наехме само най-необходимата прислуга за вечерта — търпеливо отговори Зоуи. — Без когото и да е от тези хора, представлението няма да протече нормално. Винаги сте желали музикалната вечер в Хънтсфорд да се отличава с размах и престиж. Не е някаква изява на местната театрална трупа все пак.

Минаха секунди преди Осуалд да осмисли думите на Зоуи, докато продължаваше да се взира в заплашителните цифри върху ведомостта. Неохотно призна, че е права. Не че щеше да допусне тя да разбере. Баронът бе прекратил участието на Вениша още преди месеци, защото тя настояваше музикалната вечер в Хънтсфорд да не бъде така мащабна. Но суетата му не можеше да допусне подобно нещо. Той беше свидетел как семейство Кристи бе превърнало Глинденборн от дребно празненство на открито в земите на фамилното им имение през четиридесетте в импозантен международен фестивал, ценен от милиони. Искаше да постигне същото поне донякъде и не възнамеряваше да чака шестдесет години.

Толкова трудно ли беше да организира съперник на големия оперен фестивал, питаше се той. Лесно получи солиден заем от банката, за да покрие предстоящите разходи, а светското му обкръжение ентусиазирано прегърна идеята. Сега облаци на безпокойство помрачаваха надеждите му. Вече бе леко угрижен, че списъкът от изпълнители, които Мария беше поканила, е малко — как да се изрази — донякъде разнороден. Да, в него присъстваха международно признати имена, но нито един от истински великите: никой от ранга на Павароти или Кири. Идеше ред на щекотливия въпрос за хонорара на Мария. Беше му заявила, че представлението я откъсва от високоплатен ангажимент в Дубай. Но този дребен въпрос бледнееше пред мисълта за финансовата катастрофа, която държеше в ръцете си. Заемът беше огромен, лихвата — висока, цялата история можеше да го разори.

— Имам решение — бавно заговори Зоуи, отпивайки от чая, който й беше донесъл Колинс.

— Продължавайте — студено я подтикна Осуалд.

— Продажбата на билетите, да го кажем, напредва бавно.

— Абсурд — изплю баронът, вперил в металната плетеница на масата. — Подобно бляскаво събитие сигурно кара хората да строшат телефоните и да се избиват за най-добрите места.

— Обърнах ви внимание преди няколко седмици, ваше благородие, че се налага да отделим повече средства за реклама и разгласа на събитието — отговори Зоуи.

— Глупости! — излая той. — Вечерта е основна тема на разговор сред всичките ми познати!

Зоуи знаеше, че трябва да подходи внимателно.

— Навярно сред вашия кръг от приятели — да. Но не и сред цялото британско общество.

Именно оттам се обърка всичко, каза си със съжаление тя. Припомни си разговора им преди седмици, когато Осуалд остана глух за молбите й да наемат агент за връзки с обществеността, защото било „просташко“. Отхвърли и идеята й да използват услугите на фирма за разпространение на билети, която да организира продажбата им — аристократът беше категорично против да плаща на професионалистите десет процента от продажбите. Вместо това някакъв студент продаваше билетите от Синята стая, като разполагаше само с един телефон.

Слънцето бе увиснало от другата страна на Хънтсфорд, дългите му лъчи заливаха с жега терасата и Осуалд се чувстваше още по-неспокоен.

— Та каква е идеята, госпожичке?

— Налага се да продадем поне още две хиляди билета, за да намалим загубите. Ако повече хора бъдат осведомени, ще пристигнат мнозина и можем да разчитаме на продажбата на билети в самия ден. Обаче, за да достигнем до публиката, ни е нужен истински рекламен бум.

Осуалд погледна младата си служителка с нови очи.

— И как предлагате да осъществите този „бум“? — скептично запита той.

— Чрез дъщеря ви — отвърна Зоуи. — Серина. Не се е появявала пред обществото след разкритията в таблоидите преди три седмици.

Осуалд се размърда на стола си. В този момент би предпочел да не мисли за позорното поведение на дъщеря си. При все че според аршина на Осуалд тя не бе сторила нищо нередно, не му излизаше от ума, че е бременна от Майкъл Саркис. Нямаше да е толкова зле, ако продължаваше да живее с американеца — той си беше човек от колониите, ала Осуалд уважаваше огромното му богатство. Но последното, от което се нуждаеше семейство Болкън, бе някакво копеле да петни репутацията му. Обаче при мисълта за дълговете, в които беше затънал заради музикалната вечер, бе готов да чуе идеята на Зоуи.

— Никой не очаква в събота да присъства и Серина — започна агентката, после заговори по-бързо. — В края на краищата вестниците разгласиха, че двамата сте на нож заради бременността й. — Осуалд настръхна. Още не можеше да разнищи как отвратителните таблоиди надушиха, че той и Серина са се скарали преди десет дни.

— Ако успеете да я убедите да бъде конферансие на представлението или поне да представи Мария Данте, това ще бъде страхотна реклама.

Осуалд усети, че гневът му се уталожва, преди да възрази:

— Да, но как няколко откъслечни статии в тия долни парцали ще продадат толкова много билети?

— Ще се изненадате — отговори Зоуи, повдигайки едната си вежда над рамките на очилата си от черупка на костенурка. — Нужно ни е леко раздвижване в медиите. Работила съм в маркетинга и ви гарантирам, че всички места ще бъдат заети, ако позволим на публиката да зърне Серина. Може дори да уредим в петък да даде кратко прочувствено интервю пред „Телеграф“. Знаете, че не е обелила и думичка пред пресата след скорошните неприятности.

Зоуи долови, че е напипала слабото му място.

— Когато нуждата чука на вратата, не пита — кисело отсече Осуалд и отклони очи от младата жена, погледът му се зарея към проблясващото сребро на езерото пред него. Длъжен бе да признае, че идеята си я бива. Нямаше представа обаче как ще реагира Серина на предложението му. Беше се метнала на баща си и навярно още изпитваше враждебни чувства към него, поне засега. Напълно наясно, че и двамата умеят да се манипулират един друг, той реши, че рискът си струва, особено след като алтернативата беше финансов крах.

Остави Зоуи Картрайт и ведомостите й и посегна към телефона.