Тасмина Пери
Любовта не се купува (18)

16.

Кейт притеснено огледа внушителното преддверие от стъкло и стомана на най-престижната лондонска счетоводна фирма и усети, че й прилошава.

— Бъди проклет, Ник Дъглас — промърмори тя и за пореден път погледна крадешком към часовника си. Отново закъсняваше, и то в такъв важен ден. Само това й липсваше, за да се притесни още повече. Лаптопът с презентацията стоеше до нея в тънкото си куфарче, а свитък пилотни копия на списанието надничаха от обемистата чанта от „Бодега Венета“. Трепереше от напрежение и без закъснението му от двадесет минути. Както Дейвид Голдман му беше обяснил тази сутрин, това бе най-голямата, а навярно и единствената възможност да съберат двата милиона, които им бяха нужни. В крайна сметка шестте финансови фирми, към които се беше обърнал Дейвид, категорично му отказаха, без дори да се заинтересуват от презентацията. Затова той мобилизира всичките си връзки, за да събере дванадесет самостоятелни инвеститори, които биха проявили интерес. Те се бяха събрали този следобед в залата на борда на директорите на фирмата. Ако Кейт и Ник не сполучеха да ги впечатлят с днешното си представяне — край с мечтата. Дейвид нямаше да пилее повече време и пари за идея, която няма бъдеще.

— А може и да е прав — сама си каза Кейт. Навярно всичко това беше чиста загуба на време. Особено след вчерашното телефонно обаждане, заради което тя би убила човек в деня, в който я уволниха. Като гръм от ясно небе редакторът на „Харпърс Базар“ в Ню Йорк бе поискал да узнае интересува ли я постът на главен редактор на модно списание. Защо не беше отговорила положително? Усмихна се мрачно. Лесните възможности не бяха по вкуса й.

— Извинявай, извинявай, извинявай — избъбри на един дъх Ник, влитайки толкова бързо през остъклената врата, че бежовото му палто се развя подире му като пелерина. — Влакът се повреди насред някаква незнайна спирка — изговори той на един дъх, опитвайки се да си поеме дъх с всички сили. — Спря цялото движение на метрото. Наложи се да тичам по целия път от Ейнджъл дотук.

Кейт не се опита да прикрие раздразнението си.

— Ами да беше тръгнал малко по-рано — остро отвърна тя.

Ник не й обърна внимание, а подсвирна със закачливо удивление.

— Виж ти! Каква си хубавица — възхити се той и напук на себе си Кейт отвърна на усмивката му. За първи път беше уверена във външния си вид. Червеникавозлатистата й коса бе прибрана на тила в елегантен кок. Беше съчетала черна, стесняваща се на колената пола от „Майкъл Корс“ със зелено кашмирено поло. Гримът й — блясъкът за устни, бронзовият руж върху скулите — беше незабележим, но елегантен.

— Ще паднат, като те видят — отбеляза Ник и й намигна, докато вървяха към мраморната регистратура, за да обявят пристигането си.

Изкачиха се с асансьора до залата на борда на директорите в мълчание — нямаше нужда да си припомнят колко важен е този следобед. Не бяха вдигнали глава от работа през изминалите три седмици след срещата с Дейвид. Пилотното издание беше завършено, бизнес планът — изчистен от недостатъци. Последваха нескончаеми преговори с предпечатни и издателски фирми, за да сключат най-благоприятните договори. Подписаха сделки за разпространение на списанието по всички летища, железопътни гари и павилиони за периодика. Дори проведоха срещи с важни рекламодатели като „Есте Лаудер“, „Шанел“, Британските авиолинии и „Армани“ за подкрепа под формата на материали за летния брой.

Вратата на асансьора се отвори със съскане. Дейвид ги чакаше отвън. Сивите му очи бяха сериозни, устните му не се усмихваха. Готов е да действа, каза си Ник.

— Всички са тук — съобщи им Дейвид шепнешком и ги поведе по коридора към залата. — Десет мъже и две жени. Внимавайте с Найджъл Хамънд, който седи начело на масата — предупреди ги той, снижавайки още повече глас. — Найджъл ще води хорото, въпросите му ще са безпощадни, но ако го спечелим на наша страна, останалите ще го последват. — Пред тежката дъбова врата Дейвид се обърна към тях и постави ръце на раменете им. — Дръжте се уверено, отговаряйте на всички въпроси, както решихме, и оставете най-трудните на мен. Късмет.

Стисна рамото на Кейт и тя почувства топлата му десница.

— Ще се справиш великолепно — прошепна той, докато влизаха в помещението.

Залата беше огромна, на Кейт й се стори, че я вижда през обектив. Голяма елипсовидна орехова маса заемаше средата на помещението. Около нея седяха мъже и жени със сериозни физиономии, белязани от различна степен на враждебност, отегчение, нетърпение или невъзмутима надменност. Само Лесли Абът, елегантна жена над четиридесетте, натрупала състояние от продажбата на агенцията си за проучване на пазара, изглеждаше малко по-приветлива. Кейт реши да насочи усилията си към нея.

Дейвид Голдман се изправи от своята страна на масата и се прокашля. Притежаваше арогантността на продавач на автомобили и самоувереността на кандидат-президент.

— Всички знаем защо сме тук — започна той. — Заради едно рисковано начинание, което според мен има огромен потенциал. То е задълбочено проучено, има фантастичен работен екип и както членовете му ще ви обяснят, запълва празна ниша в пазара.

Кейт почувства как стомахът й направи салто, когато осъзна, че е неин ред да заговори. Ник й хвърли поглед, пълен с насърчение и тревога. Тя стана и включи белия си лаптоп. На прожекционния екран зад гърба й се появи уголемен образ на „Пясък“.

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте. Бих искала да отделя минута, за да представя себе си и списанието ни за пътешествия и мода „Пясък“…

Да й се не знае, помисли си Дейвид Голдман, наблюдавайки я в стихията й.

Какви са разходите за проучване на пазара?

Достатъчно ли са?

Кой пожела да рекламира?

Смятате ли, че някой се интересува толкова много от пътешествия?

Какви са възможностите за увеличаване на тиража?

Въпроси, въпроси, въпроси. Кейт и Ник ловко отговаряха на всеки един с увлечение и вещина. Изненадаха самите себе си със способността си да оборят всяко възражение. Но беше трудно. Кейт се изплъзна от няколко клопки, но беше сигурна, че е пропуснала важни неща относно продажбите.

Тя хвърли поглед към часовника си. Господи, само четиридесет и пет минути ли бяха разговаряли? Беше физически изтощена, гърлото я болеше, устата й бе пресъхнала, а главата й пулсираше. Нуждаеше се от голяма чаша вино и удобно легло.

— Мога ли да попитам, Кейт, защо сте убедена, че вашето списание ще успее, когато стотици издания, подкрепяни със сериозни инвестиции и от престижни издателски къщи, умират всяка година?

Найджъл Хамънд отпи от минералната си вода и я остави пред себе си. Тонът му беше леко саркастичен, а изражението — скептично.

Ник отвори уста да отговори, но Кейт го изпревари:

— Господин Хамънд — започна спокойно тя, — не е нужно да изтъквам, че има по-сигурни и по-примамливи начинания, в които да вложите парите си.

Ник Дъглас хвърли поглед към Дейвид Голдмън. Лицето му бе пребледняло като платно.

— Но това тук не е поредният суетен проект — продължи тя и постави длани върху масата. — Не е поредното посредствено списание. То запълва незабелязана досега ниша в пазара и ние притежаваме таланта, въображението и контактите, за да се възползваме от нея. Да, ще бъда откровена, несигурност съществува: списанията носят висок риск. Но онзи, който има куража да инвестира в тях, не само ще закупи част от потенциално печелившо предприятие, но ще стане част от историята на периодиката. Не ви ли се е искало да бяхте купили „Ролинг Стоун“ или „Уолпейпър“ в зората им, докато са ги списвали на кухненската маса?

Тя обърна очи към Найджъл Хамънд, който отвърна на погледа й с каменно изражение.

— Вероятно да — отговори той, — но как ще ме убедите, че именно вие сте тази, която ще го постигне, особено след като наскоро са ви уволнили от работа?

Кейт преглътна, ръцете й се изпотиха. Знаеше, че й предстои важен избор. Можеше да се оправдава или да се бори.

— Истина е, че през февруари бях уволнена — спокойно започна тя. — Но, господин Хамънд, обзалагам се, че от дузината преуспели личности в тази зала поне един е загубил работата си в някакъв момент от своята кариера. Често се случва с амбициозните.

Огледа присъстващите и забеляза, че Лесли Абът се усмихва.

Найджъл Хамънд я изгледа в упор и надраска нещо в бележника пред себе си. После шумно го затвори, а лицето му остана безизразно.

— Кейт, Кейт! Къде хукна? — Младата жена се бе устремила навън с най-голямата бързина, която й позволяваха високите токове, а обутият с мокасини Ник едва смогваше да я настигне. Тя спря и когато се извърна, в очите й блестяха сълзи.

— Съжалявам — промълви тя, — задето са ме уволнили. Извинявай, че опропастих и двама ни. Ще се срещна с баща ми. Може да реши да инвестира или да позвъни на приятеля си Филип Уочорн, който е богат и влиятелен и… — Думите замряха на устните й и най-сетне тя млъкна и отпусна отчаяно ръце.

Ник нямаше търпение да я настигне и прегърне: красивата, целенасочена професионалистка, която в момента приличаше на разочаровано дете.

— Почакай, Кейт. Поспри — кротко каза той. — Според мен се справи чудесно. И аз загубих работата си, забрави ли? Тебе просто те познават повече от мен и се е разчуло. — Постави ръка на рамото й, но тя се отдръпна и облече шлифера си.

— Басирам се, че никой от онази зала не е бил уволняван — изохка нещастно тя, мъчейки се да закопчее колана си.

Ник сви рамене.

— Ти ме впечатли. Ако бях аз, щях да ти дам парите.

Кейт го погледна и беше готова да се закълне, че бузите му са порозовели.

— Искаш ли да излезем да пийнем нещо?

Тя бавно поклати глава.

— Отивам в Мейфеър. Ще намеря пари, Ник, каквото да ми струва — изрече бързо и решително.

Той изпрати с усмивка храброто момиче, което се отдалечаваше по улицата и махаше на такси. Падаше мрак и уличните лампи светваха една след друга. Дълбоко в себе си Ник също не бе убеден, че срещата мина добре. Отговориха на всички въпроси професионално и с жар, но Кейт беше права. Имаше риск. Ако той притежаваше милион, щеше ли наистина да го вложи в някакво прохождащо списание, което може да пусне кепенците до шест месеца? Сериозно се съмняваше.

Галерията на Болкън беше сгушена в малка пресечка недалеч от „Маунт Стрийт“, тихо, спокойно кътче от Лондон, пълно с модерни фризьорски салони и престижни търговски къщи за произведения на изкуството. Внушителната й фасада от червени тухли завършваше с искрящо бял навес, тъмносиня врата и огромна витрина, пълна със скъпи шедьоври от осемнадесети и деветнадесети век. Галерията се различаваше коренно от модните салони за съвременно изкуство в Ийст Енд, където художници в крещящи одежди рисуваха кървави свастики, за да ги продават на рекламни агенти и рок звезди. Галерията „Болкън“ беше за противоположния тип любители на изкуството — сдържаните потомствени аристократи, които предпочитаха по-традиционни художествени произведения за домовете си в Белгрейвия и Кенсингтън. Макар и специализирана в холандските художници от деветнадесети век, галерията вървеше в крак с времето и наскоро бе изложила френски бронзови фигури от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Когато Кейт се приближи, забеляза на витрината изящната балерина на Дега.

Отвори вратата и над главата й звъннаха камбанки. Седнал до една маса в отсрещния край на стаята, управителят на галерията Марк Робъртсън изготвяше фактура за елегантна двойка на средна възраст, докато Осуалд разговаряше с тях, облегнат на ръба на писалището.

Осуалд вдигна очи и дари Кейт с най-очарователната си усмивка.

— Ето я и дъщеря ми — засия той пред клиентите. Жената с медноруса коса с изсветлени кичури, чанта от щраусова кожа от „Ерме“ и обувки от „Фернандо“ разпозна Кейт от списание „Класа“ и се усмихна малко по-широко.

— Искаш ли да се качиш в кабинета ми, скъпа? Скоро ще дойда при теб — заговори дружелюбно Осуалд. Кейт кимна и тръгна по тясното спираловидно стълбище в ъгъла на помещението. Докато се изкачваше, наблюдаваше баща си в действие. Срамота беше, че той посвещава на галерията толкова малко време: беше роден търговец. Дори представлението с радостното посрещане на дъщеря му беше отлично изиграно, мрачно отбеляза тя.

Сградата беше висока, дълга и тясна, съвършена за галерия, въпреки че кабинетът, разположен под покрива, беше тесен. Масата по средата на стаята беше затрупана с фактури и книжа. Кейт седна до нея и разлисти някаква брошура, посветена на разпродажбата на редки скулптури от Хенри Мур.

Наля си кафе от една кана върху бюфета, бавно отпи, а в главата й препускаха какви ли не мисли. Изпита същото притеснение както по-рано през деня. Но докато в залата на счетоводната фирма във вените й шуртеше адреналин, сега, в кабинета на галерията „Болкън“, се почувства нищожна, уплашена и покорна. Никак не й се искаше да идва при Осуалд, обаче още виждаше гордото, но огорчено изражение на Ник, когато си тръгваха от срещата. Погледна пилотното издание на списанието с поомачкана корица в чантата си и я обзе тъга. Защо се разнежва толкова за някакво си списание? Сгълча се сама. Това не беше изоставено кученце, а работа — и то дяволски добре свършена, само дето трябваше някой да им подаде ръка. Докато размишляваше, чу приглушените стъпки на баща си, който се изкачваше по спираловидното стълбище.

Беше облякъл градските си дрехи, отбеляза Кейт, попивайки с очи изискания му морскосин костюм с тъмно морава вратовръзка. Очевидно после се готвеше да се отбие в някой от луксозните мъжки клубове.

— На какво дължим това удоволствие? — попита заядливо Осуалд. — Предполагам, че ще искаш нещо — и то прекалено важно, за да се разреши по телефона.

Извади от сакото джобния си часовник, взря се в него през очилата с форма на полумесец и нетърпеливо го прибра обратно.

— Налага се в седем да бъда в „Уайтс“, за да вечерям с Уочорн, така че давай по-накратко. Направи ми един „Ърл Грей“, ако обичаш.

Кейт се приближи до бюфета, включи хромирания чайник и сипа две лъжички чай на дъното на каната. После се обърна, извади пилотното издание от чантата си и го остави на масата пред него.

— Питах се дали няма да погледнеш това, татко? — заговори тя с колкото се може по-небрежен тон.

Осуалд го взе и бързо запрелиства страниците.

— Познато ми е. Твоят приятел Дейвид Голдмън го изпрати на мой приятел.

Кейт трябваше да се досети. Типично бе за баща й да знае всяка нейна стъпка. Каквото и да стореше, добро или лошо, дори и да беше на хиляди километри разстояние, все я глождеше чувството, че той я наблюдава с укорително изражение.

— Обаче зная, че са ти предложили работа в Ню Йорк. — Осуалд кимна към чайника, от който се издигаха облаци пара. Кейт скочи и се залови да запарва чая, а в гърдите й се загнезди безпокойство.

— Вениша ме осведоми — продължи баща й, сякаш прочел мислите й. — Честно казано, смятам, че това ще е най-добре за всички. С това твое уволнение опозори и себе си, и семейството. Пък и ще правиш компания на Серина. Поне една от вас гради някаква кариера.

— Татко, не искам да ходя в Ню Йорк — бавно изрече тя. — Искам да осъществя това.

— А, това ли? — Взе списанието отново и запрелиства пренебрежително страниците. — Да, Найджъл Хамънд ми се обади да ме попита за мнението ми.

Сърцето на Кейт спря. Найджъл Хамънд?

— Познаваш Найджъл Хамънд? — попита тя с ужас в гласа.

— Имам премного приятели, Катърин — отвърна Осуалд и я погледна през очилата си. — Постигнах нещо в живота си, уважават мнението ми.

— И ти какво му отговори?

Осуалд остави списанието и впери очи в дъщеря си, опиянявайки се за миг от властта си над нея.

— Какво да му отговоря? Хм. Че току-що са те уволнили от издание, което е почти същото като това, в което искаш да вложи парите си ли? Не. Просто споменах на Найджъл да се обърне към Уилям Уолтън от „Алианс“. Реших, че той най-правилно ще определи дали е безопасно да се рискува с теб. Найджъл е много предпазлив инвеститор.

Тя се обърна и гневно го изгледа, а очите й пламнаха заради предателството му.

— Но ти си знаел… — просъска тя, — знаел си… — Осъзна, че е безсмислено. Безсилието, което я преследваше през последните няколко седмици, намери отдушник. — Не желаеш да успея — извика пресипнало тя. — Какво не одобряваш в мен? Кое ми е лошото? Какво, мамка му, не ми харесваш?

Осуалд кисело се усмихна.

— Не съм ти дал образование за двеста хиляди лири, за да ми държиш такъв език. Е, време е да си тръгваш. Ще закъснея за вечеря.

Докато сподиряше с очи отдалечаващото се „Бентли“ на баща си, Кейт стисна ръка в гневен юмрук. Знаеше, че татенцето е костелив орех, дори обича да пречи, но не можеше да повярва, че някакъв обикновен познат е по-важен за него от дъщеря му. Дълбоко вдиша лондонския въздух, опитвайки се напразно да спре едрите сълзи, които рукнаха по бузите й. Докато ровеше в чантата си за носна кърпичка, забеляза, че телефонът й свети. Пое си дълбоко дъх, избърса нос и го включи.

— Кейт? — беше Ник.

— Здрасти, Ник — отвърна тя и се опита да сподави треперенето в гласа си. — Едва те чувам. Къде си?

— В една кръчма. Напивам се като казак. Кейт, няма да повярваш! Получихме проклетите пари!

Тя застина, изгубила и ума, и дума.

— Но как? От кого? Найджъл Хамънд е говорил с баща ми и мръсникът го е пратил при Уилям Уолтън.

Чу смеха на Ник по телефона.

— Зная! Дейвид ми разказа. Явно Хамънд е преценил Уилям Уолтън като самомнителен американски пръдльо. Май го е нарекъл „въздух под налягане“. Направо си го шашнала. Споменал, че презентацията ти била „смела и енергична“. Изглежда, че си се сдобила с почитател. Кейт? — продължи Ник щастливо, като леко заваляше думите. — И според мен си чудесна.

Тя изтри очи и устните й се разтегнаха в плаха усмивка. Започваше да й става много по-добре.